Септемврийското въстание от 1923г. в българската литература

Сепремврийското въстание от 1923 год. като кървава буря премина през страната ни и остави незаличими следи в душите на поколенията и до днес. Събитията около първото в света антифашистко въстание продължават да занимават историци, социолози, художници и литературни творци. Много писатели и поети от оная епоха с будна гражданската съвест възпяха величието и саможертвата на оноя народ в самоотвержената му борба срещу мракобосието и изоблечиха кървавите жертви при потушаването на народния бунт.
Един от първите, който в своята поезия отрази онова бурно и смъртно време, беше Асен Разцветников, създавайки цикъла “Жертвени клади”. В него са разкрити картините на народната трагедия, говори се за хиляди жертви на безумните палачи, представена е безутешната скръб на майките по избитите им синове и дъщери и се възвеличава подвигът на загиналите в тази справедлива социална борба.
Сред творбите от цикъла особено се откроява баладата “Удавници”. Болката и страданието от изживяния ужас поетът изразява от името на самите жертви. Безмилостно избити и захвърлени от шлеповете във водите на родната река, те като звезди намират своя покой на дъното, оставяйки своите майки напразно да бродят по брега и да зоват свидните си рожби, потънали в безкрайна мъка и печал.
Подобно на Ботевите самодиви в баладата “Хаджи Димитър”, поетът въвежда водните русалки, които утвърждават идеята за преклонението на цялата природа пред подвига на героите.
Със завладяващ лиризъм и баладичност се прокарва идеята за безсмъртието на загиналите и за приемствеността в справедливата им борба. Красивият идеал, подир който мъртвите герои продължават да препускат, яхнали “призрачни бели коне”, няма да бъде погребан. Той ще кристализира в “скъпоценни зърна”, които ще бъдат намерени от познайни рибари и ще покълнат в душите на хиляди нови борци:
“И мигом ще звъннат в душите им нашите песни
и нашите надежди за слънце,простор, свобода...”
Това е поетично претворяване на вярата, че народът ще победи в свещенната борба срещу капитализма.
Чудовищните злодейства на фашистките палачи са изобличени и остро заклеймени в стихотворението “Каин”. Библейският братоубиец е осмислен от нова идея. Каин е фашисткият войник, който дръзва да вдигне ръка срещу собсвения си брат по съдба. Чудовищното престъпление палачите ще изкупуват с гузната си съвест, която още в този миг ги подгонва от мястото на варварското убийство:
“Беше жестокост и тъпа, и странна.
Бяха смразени от ужас лица.
И по ножовете с писък възпламна
Кръв от набучените живи сърца.”
Изключително вълнуваща и наситена със суров драматизъм е тази картина. Двамата войници тръпнат не само от изпития за смелост алкохол, но и от съзнанието за чудовищността на престъплението си.
Напразно те бягат през полето. Каин тича блед и разрошен след тях, за да им напомня докато са живи, че са подли убийци.
Злодействата на фашистите, мъката на народа е вярата в победата са основни мотиви и в разказите от сборника “Ръж” на Ангел Каралийчев. Особено вълнуващ е разказът “Няма го моят син”, който разкрива неизразимата скръб на стария баща по единствения син, изчезнал и убит във въстанието. Върви старецът по пътищата да търси куршумите и жестокостта на Каиновото племе, което кла и съсипа своя народ. Напразно се мъчи съкрушеният баща да разбере смисъла на борбата, на жертвите от народа, на идеалите на сина си. Той е понесъл в сърцето си не само своята, но и мъката на целия изстрадал народ, която е като едно тежко непосилно чувство, което изтръгва от измъчените му гърди болезнен вик:
“Хей, синами! Тук го искам!”
Този вик на протест е отправен към виновниците за несретната участ на народа, чиято социална политика тласна масите в нова борба няколко десетитетия след Освобождението от петвековно турско робство.
Изобличителният патос на писателите септемврийци достига най-голям връх в романа “Хоро” на Антон Страшимиров. Негови са и паметните слова “Фашистите клаха народа си така, както и турчин не го е клал”.
В центъра на романа е една сватба в дните на кървавия погром. Братът на булката Мария – Сашо е убит, а изтерзаната от скръб девойка е заставена да се омъжи за неговия убиец. Не можейки да издържи на това унижение, тя избягва през време на сватбения гуляй, подпомогната от другарите на своя брат. Това дава основание на пияните фашисти офицери отново да убиват невинни хора, които дори незнаят какво се е случило. Между жертвите попада и старият опълченец дядо Рад. Грамада от трупове застила мегдана в бялата септемврийска нощ, а убийците се сещат да съжеляват само за непредвидената смърт на дядо Рад, който е бил извън списъка на кмета. Какъв парадокс! Силата на напрежението и ужаса достига своя връх, когато озверелият полковник Гнойнишки кара жените да плюят върху близките си и да играят хоро около труповете на избитите си без съд и присъда, а главно и без вина свои мъже, братя и синове. В този момент Капанката, полудяла от мъката по току-що убитите и мъж и син, страшна и окървавена от бича на полковника, започва да играе кърваво хоро, крещейки неистово:
“Иху-ъ мори земъо, черна, прецукай се,
та ни погълни!”
В този миг на отчаяние хората виждат единсвено в смъртта своето спасение от варварската жестокост и липсата на всяко човешко чувство на фашистките мракобесници.
Романът “Хоро” е роман, който като оръдеен залп изстреля срещу фашистката диктатура цялата омраза, прозрение и безгранична болка на писателя хуманист, а и на целия български народ.