ПЪТУВАЩИЯТ ЧОВЕК В ТВОРЧЕСТВОТО НА АЛЕКО

Пътят е един от най-важните културни образи, чрез които се осмисля човешкото битие и мястото на човека в света, той има многообразни смислови значения.Той означава напредване на времето, социална територия, в която човек се вписва като социален индивид и осъществява своите връзки с институциите, сравниние между различни етнически култури. Предлагайки завръщане, той принципно предполага традиция, установени морални и социални ценности, когато е лишен от завръщане в дома, той е означен със скиталчество, изгубеност, липса на устои. И най-накрая пътят означава метафора на човешкия избор. Всички тези значения на пътя по един или друг начин присъстват в творчеството на Алеко Константинов. В пътеписите на Алеко гледната точка спрямо родината е нова в сравнение с неговите предходници в жанра. Алеко развива в своеобразна насока патриотичната традиция на възрожденския пътепис. Тръгнал да пътешества, той успява да прекоси на само физическата, но и духовната граница на родината, да я види от страни, дистанцирайки се от нея да я съизмери с чуждото и по този начин да останови критерий за общество, технически прогрес, култура, демокрация. Алеко пръв включва България в системата на съвременната му цивилизация и неговата болка, недоволство от чуждите общества е същевременно болка и грижа за България.
"До Чикаго и назад" представлява скок на българския пътепис. Това произведение е специфично в българската литература с промяната на светоусещането, настроенията, идеите на след освобожденската интелигенция. На първо място пътеписът дава нова трактовка на съотношението родно - чуждо. Родното, съизмерено с чуждото, не се извежда както при Вазов като свръхценност, а обратното - чуждете постижения са еталон за развитие, по този начин на патриотизма се придават нови аспекти. Родината се схваща като съчетание от любов и критичност. Особено показни за тълкуването на съотношението родно - чуждо са срещите на Алеко с господин Шопов и Ганьо Сомов, където родното се изживява и като психологическа обобщеност на черти от националния ни характер. Видени на фона на цивилизования свят, тези черти разкриват съизмерването на един тип култура с друг, при който родното е и ирония, и критичност. При срещата на Алеко със Сомов, родното, разбирано като национална характерология и самопознание, придобива иронично-критично измерение, но то е облъхнато и от съркастично трагичен тон, предвещаващ новото издигане на националния идеал в образа на Бай Ганьо.
Пътеписът "До Чикаго и назад" явно преодолява категоричната традиционност на Вазов, според който родното присъства предимно с величавите си характеристики.
Новаторството на Алековите пътеписи се състои още в пряката социална ангажираност на автора, който прави дълбок разрес на социалната действителност и успява да обясни скритите механизми, според които се движи обществото. В описанието на Лондон например авторовата визия се съсредоточва в определени детайли, който със своята характерност логично водят до обощение наситено с ярък социален елемент. Острите социални изводи на "До Чикаго и назад" често пъти се превръщат в размисъл за битието на човека в света на цивилизацията. Социалната основа, изведена до екзистенциална проблематика, фиксира трагични въпроси на модерното общество. Описанието на Бостън придобива горчиво трагично обощение, продиктувано от един от парливите въпроси на цивилизацията - отчуждението между хората, автоматизирането им, притъпяването на тяхната индивидуална чувствителност. Срещнал се лице в лице с напредналата цивилизация, Алеко спонтанно пита :" Е, ами кота ще живеем?". Явно , че в края на миналия век българинът в лицето на Алеко се остава все още природния човек, който се плаши от автоматизираната цивилизация и търси уюта и спокойствието на патриархалния свет.
По отношение на природата Алеко следва Вазовата пейзажна традиция, според която пейзажът е обективно белязън.Това от една страна дава възможност на автора да овладее нейната монолитност и мащабност, а от тук да я облъхне чрез събективната си емоция. В "До Чикаго и назад" Алеко съчетава един социален патос с пластиката на природните описания. И тук Алеко се движи в широк емоционален диопазон - от гнева до възторга.Гневът най-често се изразява, когато трябва да се противоподтави на природната чистота, спокойствие и естественост, социалната човешка уродливост, защото природата за Алеко е извор, убежище на негативен нравствен идеал.В този смисъл отиването на човека към един бъдещ нравствен и морален идеал ще бъде и завръщане към естетичните природни норми на битието.
Пътят, но вече като нравствена категория е залегнал в разказа "Пази боже сляпо да прогледа", проследяващ две линии. Първата е на сина, този който не е успял да опази родното, българското, доброто, човещината, християнина в себе си. Другата ще следва пътя на бащата, героят, който бавно извървява трънливия път на проглеждането. Двете теми се развиват самостоятелно звучат поотделно, трудно вървят към общата си точка. В момента на пресичането просветлява най-страшното - синът се е отрекал от баща си, предал е българското, изградил е бляскавия си свят върху пясък.
Пътят на Христофор започва от селското купище, от локвата и прасето. Не е случайно името дадено от родителите на сина - Христо, българския вариант на Христос, който изминава дългия път на унижението в името на спасението на човечеството. Точно обратен е пътят на този герой- от мръсотията физическа и духовна към греха, егоизма, гордостта и унижениета на другите. Синът, който в началото се именува Ристо, преминава през - "виш покорен слуга Христо", "виш син - Христофор", "виш- Хр.Белокровский", което е вече окончателното отричане от всичко - и от родния баща си баща дядо Петко, и от духовния си родител консола.Героят има вече ново име , нови хрехи със златни копчета, ново място в обществото.И тук обаче сякаш всичко е образ в криво огледало - името героят сам си го избира, службата не я заслужава, а е издействана от консола, същинските родители са заменени с престижа на обществото.
Пътят на бащата е друг . Той продава нивицата си , дава и последния си залък, за да види сина си.Преминава през градове и върхове, където се е ляла българска кръв,където герои са доказвали, че не е срамно да се наречеш българин.
Интересен път очертава и глаголното време. Докато за цялото пътуване на дядо Петко се повествува в сегащно време, то самото влизане в Цариград и в консолството е описано в минало време.В това време е очертана и срещата между бащата и сина.Синът окончателно се е отказал от корените си и пропъжда бащата. Пътят като категория се разпада, защото нито за бащата , нито за сина има връщане назад.Синът е окончателно деградирал и бащата е проумял това.В ценностната система на Алеко щом пътят не предполага завръщане, това значи лишаване от традиции, от корени и в този смисъл битието се обезсмисля, пътят и пътникът не се състоят.
"Бай Ганьо" е типична продължаваща творба с композиция non finito.
Алеко и бай Ганьо тръгват с различни мисли към Европа - познавателна за автора, печалбарска за нашия герой.Нашият "герой на новото време" е тръгнал с ясна цел - да има "файда", независимо то средствата, които той наистина не подбира.Много българи пред и след Освобождението пътуват с тази цел - печелене на пари, но Бай Ганьо практически няма ограничение на средствата, на методите, на морала, нито от етична гледна точка.Той категорично отказва да се храни в ресторант - защо да харчи пари, когато е тръгнал да ги печели. Но използваческтвото му при пътуването до Прага е открита "байганьовщина".Това е и гостуването му у Иречек.Всеки цивилизован човек ще отрече маниерите на хранене на Бай Ганьо, неговата простащина и примитивизъм контрастират с изискаността и маниерите на европейците през цялото негово пътешествие из Европа.Така наивността и незнанието на българинът, прекрачващи за първи път родните граници, се смесват с наглостта и келепирджийството на алчния грабител.Пътят на Бай Ганьо през света е "път през пустиня", то е просто мърдане в пространството.Героят не успява да занесе, нито да остави нещо от българската култура в Европа.Пътувайки Бай Ганьо описва кръг - тръгва от Европа и се връща през Русия. Героят идва в България в началото на нов жизнин цикъл, но се вписва в него с деструктивна енергия.
Бай Ганьо ориентира живота според своите "тук" и "сега ", той мотивира ценностно действията си, без да мисли за "там" и "после".Сега му е времето! Единственото съдържание на живота му е властта.Той не може да стои "зад метлата", няма "ниет" да изпусне кокала - "Хич Бай ти Ганьо опозиция става ли бе, момче?".Той започва да създава един нов текст на българския политически живот и всеки, който се опита да се впише в структурите му, брутално бива изхвърлян.
В Европа Бай Ганьо присъства само телесно, като художествен образ отй не е носител на нищо положително. В него се трансформират общочовешки недостатъци. Обиколил Европа героят не я опознава, не успява да възприеме част от нейната култура, да я откъсне и да я донесе в България.Напротив той се връща още по вулгарен, деградирал, изгубил своя морал, в този смисъл неговият път се обезсмисля.