Бай Ганъо – обобщаващ образ на българския буржоа от първите десителетия от освобождението на България

Когато е заявил, че хрумването на идеята да напише книгата” Бай Ганъо”, е най – хубавият момент от живота му, Алеко Константинов едва ли е съзнавал истинското значение на бъдещото си произведение. И наистина това изключително произведение бързо прескочи границите на България и донесе световна слава на своя автор. То накара целия български народ и Европа да се смеят над социалните и аморални пороци на този балкански герой, в който като във фокус са събрани чертите на цяла една епоха от нашето национално, обществено и историческо развитие през последното деситилетие на миналия век.
Книгата представлява сборник от оригинални фейлетони, разделена на две части: търговията с розовото масло на героя с цел натрупване на капитал, шествайки из цивилизационната Европа и във втората част Бай Ганъо е във вихъра на политическите страсти у нас.
При появата си героя е една плаха душа, току-що разчупила своята еснафска черупка и започващ да се превръща в буржоа.
Облечен в националната антерийка, с червен пояс и рунтав овчи калпак, той се озовава всред културната европейска обстановка и веднага се набива в очите на околните като парвеню, простак, подозиращ всички в намерение да го измамят и ограбят. Героят е истински невежа, патриотар, циник, използвач, грубиянин, който по най – комичен начин прави опит да се изравни с интелигенцията.
Недоверието му го кара да носи дисагите си към хотела сам, а и за да не даде бакшиш на носача.
Скъперничеството у него е тясно свързано с келепирджалъка. Лакомията и нахалството му го поставят непрекъснато в смешни и жалки положения, защото винаги гледа да се наяде, да се напие и да преживее на чужда сметка. Този стремеж у него се превръща в истински социален порок, в паразитизъм – да живее на гърба на другите, а да печели само за своя джоб.
Предаден в развитие, Алековият герой бързо се превръща в типичен буржоа от епохата на първоначалното натрупване на капитала в България. Невежеството и простотата му го съпътстват на всяка крачка. Поведението му често буди недоумение, а често и искрено съжаление. Така е в банята, когато пред погледите на изумените немци, когато героя демонстрира уменията си на плувец. Те мислят че това е някой луд, който още не е приет в болницата.
Първоначалният капитал на Бай Ганъо, спечелен от незаконно разграбване земите на забегналите след освобождението турци, е вече сериозно увеличен и той се превръща в забогатял търговец, който обаче не спира да ламти за още. “Хората пари натрупаха” са постоянните думи на бай Ганъо и стимулът на неговите постъпки и действия. Макар и достатъчно богат, той продължава да се натрапва в квартирите и общежитията на на българските студенти в Европа, за да не харчи излишни пари. Така се озовава в дома на чешкия учен културовед Константин Иречек. Чул, че Иречек е бил на служба в България, бай Ганъо счита това за достатъчен повод да се самопоканва в дома му. Преглътнал отказа да остане да спи у Иречек, той с охота приема поканата за обяд. Този обед се превръща в истински кошмар за семейството на домакина. Събирането на разсипаната супа, мляскането, сърбането, подсмърчането и оригването на масата говорят, че нито културната европейска среда, нито общуването с интелигенцията са могли да развият у героя вкус към културно поведение. От началото до края на книгата той си остава същият простак, духовно беден, лишен от чувство за етикет и мярка на поведение. Той си остава груб и безцеремонен и когато афишира своята политическа поквара и политическото си хамелеонство. Особено ярък пример за това е разговорът с Иречек след обяда в дома му:
“А бе, бай Иречек, ти либерал ли си,
консерватор ли си?...
Мене ако питаш, и едните и другите са маскари...
Ама не си ли с тях, спукана ти е работата.”
Героят е установил една печална истина – да е винаги със силните на деня, за да не изтърве келипира. А има и още нещо – спечелил вече много пари, той обръща поглед и към властта, мечтаейки “я депутат, я кмет да го изберат”, а това с опозиция е невъзможно. Тази нова страст на бай Ганъо е предмет на изображение във втората част на книгата.
Завърнал се с много пари, бившият продавач на розово масло живее със самочувствие и със съзнанието за превъзходство над другите, парадира, че знае чужди езици, макар че това са само откъснати думи и фрази. Единствената промяна у него е, че е поевропейчил част от облеклото си и се е научил да връзва вратовръзка.
На родната сцена той съсредоточава всичките си сили и енергия в борбата за власт. Особено ярко проличава неговата безкрупулност, когато прави избори. Нищо не е в състояние да го спре в пълзенето нагоре. Използвайки насилие и измама, героят подготвя изборния си успех. Интересен на своя състав е и електоратът му – цигани, хамали и нарочно освободени от затвора престъпници и убийци като Данко Харсъзина, всичките пияни и озверени към честните хора. Оригинално е самоизобличението на героя по повод самоизбирането му за депутат:
“С тая глутница и едно магаре да ми туриш
насреща и него ще ти го избера...”
С тая горчива ирония Алеко заклеймява политическата поквара на българската буржоазия, която вместо знаещи и начетени хора, поставя в коридорите на властта послушни марионетки.
На такива като бай Ганъо им е потребно да бъдат на власт, за да си осигурят още богатства, а докопали се веднъж до нея те са готови на всякакви унижения, подлости и безчестия, за да се задържат там. Затова бай Ганъо никога не е в опозиция. И как ще е, “когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят “. “От тия, които са по – тлъстичко”, което ще удвои и утрои капиталите му.
Така изпъква подлата и нищожна душа на хамелеона, който е готов да целува двете ръце, и краката, и другаде даже, но да постигне целите си. На него му е все едно кого ще се хули и на кого ще се ръкопляска.
И като журналист бай Ганъо са ръководи от своите нечисти цели. За него вестникът не е орган на общественото мнениеи политическата мисъл, не е защитник на народните и държавни интереси, а средство да се обругае политическия противник, да се наклевети личния враг, да се конспирират неприятните на него хора. И в същия момент, когато се кани да превърне вестника си в ругателство срещу невинни хора, бай Ганъо му поставя заглавие “Народно величие”. Какъв парадокс! Защото за него думата народ не е означавала никога нищо. Напротив – според ценичната му философия “народът е стадо, като му завъртиш соната, каквото искаш ще заиграе”.
Във финала на творбата в поквареното съзнание на героя проблясва мимолетно съзнание, че той и подобните му са превърнати на маймуни от господствуващата върхушка. Но това не е проява на пробудена съвест, а просто обвинение срещу по – силните на деня.
Подчертавайки социалната природа на своя герой, Алеко Константинов му придава и общочовешки черти и качества, но те са оцветени от класовата същност на образа.
Интересен е похватът на контраст между героя и околната среда, който се оказва основният извор на смеха в произведението.
“Бай Ганъо” се утвърди като истински бестселър не само е нашата, но и в световната сатирична литература. Името на героя се превърна в нарицателно за простотия и невежество, за лакомия и жалко скъперничество, за преследване на келепира навсякаде и във всичко. Героят е абсолютно актуален и днес, когато на световната сцена се извършват глобални политически промени.