Човекът в природата и вечността в разказите на Йовков


Йордан Йовков има своето значително и самобитно място в националната ни литература. Утвърдил се като класик в изображението на българското село, писателят е от онези автори, които насочват вниманието си към глъбините на човешката душевност, към тайните на психологията, към силата на страстите и емоционалността и така постигат общочовешко и непреходно звучене на произведенията си. Основен обект на изображение в творческия свят на Йовков са безспорни духовенства и нравствените черти на личността. Писателят е създал неувяхващи произведения. И ако ние отново се връщаме към неговите разкази, то правим това привличано от човеколюбието и истините за човешки живот, който лъха от тях. С тези черти на своето творчество той е извънредно актуален и днес, в нашата епоха.
Впечатленията от родното място са толкова дълбоки, че те завинаги се запечатват в съзнанието на борещия писател и намират ярък израз в творчеството му. Преди всичко от Жеравна идат великолепните вълнуващи образи на “Старопланински легенди”. Цялата атмосфера на Жеравна и балкана – хората, животът, битът, миналото, легендите, пейзажът – е намерила отражение в тая върховна книга. Обаче погрешно ще бъде да се смята, че това е книга с ограничен, местен характер, картина на живота в отделен кът на нашата родина.Тъкмо обратното Йовков създава цикъл от творби с общонационално значение, той издига родното си място в символ на нашата национална история, в образите от Жеравна разкрива вековните традиции на нашия национален живот, в героите на “Старопланински легенди” вълнуваща най-хубавите черти от характера на народа.
В разказа “Песента на колелетата” главният герой Сали Яшар приключва работата на полето по-рано от другите хора. Това не е убийственият, изморителен труд, който убива човека и го прави сляп за всичко наоколо. Да Сали Яшар има всичко. Има слава, почит и уважение от хората, има своите часове на тиха почивка и удивление към света. В произведението си “Земляци” писателят показва целият трагизъм на народното страдание. Сравнение с “някаква зла и враждебна стихия” войната е жестока и безмилостна, няма по-голямо бедствие от нея. Тя откъсва обикновените хора от техноя мирен труд, от роден дом, близки. Героите му тръгват на война така както биха тръгнали след ралото,за да изорат нивата, за да я засеят, те тръгват изпълнявайки своя дълг към родината, но чрез страданието им, чрез мислите, които ги връщат към родните места, писателят отрича войната. Земляците ни затрогват. Те нито за миг не забравят дълга си, но изпитват истинска мъка, откъснати от земята очакваща техните ръце, за да я обработят. Йовков съзнателно избягва разкриването на ужасите на войната. Той съсредоточава вниманието си върху човека, върху преживяванията му по време на войната. До късна нощ земляците стоят будни, настъпващата пролет ги вълнува, те стоят нервни, по цели часове стоят унесени от спомени. Мислите ги носят на крилете си далече, там в родното село, където дърветата вече са разцъфнали, ливадите са покрити с гъста трева, а реката е пълноводна. В писмата си те дават нареждане, съветват и така им се струва, че сами участват в труда и изпитват наслада от него. Ето го Йовков хуманистът. Чувства се голямата му обич към хората, разбирането на техните страдания и вникването в сложните им преживявания. И в разказа “По жицата” е използван присъщият на Йовков повествователен маниер – редуването на случки с картини. Картини, които често са най-синият момент, истинска кулминация на разказа и внасят в него и по-широки метаморфични внушения.
Единственото между природата, човека и неговия труд е основата, върху която Йовков изгражда поезията на своите разкази и своя изпълнен с хуманност поглед върху човека и неговия живот. По този начин светът на Йовков потънал в поетичната омая на миналото, отново се връща към нашата съвременност, близък и непосредствен със своите живи хора, с тяхната простота и жизненост, със своя размисъл и романтика, с ония полъх на вечност, който преминава през годините, за да ни докосне с чувството за нетленна красота и обич.