Човекът и войната в разказите на Йовков


Йордан Йовков има своето значително и самобитно място в националната ни литература. Утвърдил се като класик в изображението на българското село, писателят е същевременно от онези автори, които насочват вниманието си към глъбините на човешката душевност, към тайните на психологията, към силата на страстите и емоционалността и така постигат общочовешко и непреходно звучене на произведенията си. Основен обект на изображение в творческия свят на Йовков са безспорни духовните и нравствените черти на личността. Писателят е създал неувяхващи произведения. И ако ние отново се връщаме към неговите разкази, то правим това привличано от човеколюбието и истините за човешки живот, който лъха от тях. С тези черти на своето творчество той е извънредно актуален и днес, в нашата епоха.
Хуманизмът – тази основна черта на Йовковото творчество намира различни изви в различните му произведения. Преди всичко той именно като хуманист казва “не” на войната.
Йовков отрича войната чрез човека, чрез неговата мъка, страдание чрез нещастията, които тя му причинява. Като психолог, той вниква в душата на своите герои във войнишки шинели, показва ги в походи, преди атаки и в сражение, чрез самите тях и терзанията им, казва категорично “не” на войната. В произведението си “Земляци” писателят показва целия трагизъм на народното страдание. Сравнена с “някаква зла и враждебна стихия” войната е жестока и безмилостна, няма по-голямо бедствие от нея. Тя откъсва обикновените хора от техния мирен труд, от роден дом, от близки. Героите му тръгват на война така както биха тръгнали след ралото,за да изорат нивата, за да я засеят, те тръгват изпълнявайки своя дълг към родината, но чрез страданието им, чрез мислите, които ги връщат към родните места, писателят отрича войната. Земляците ни затрогват. Те нито за миг не забравят дълга си, но изпитват истинска мъка, откъснати от земята очакваща техните ръце, за да я обработят. Йовков съзнателно избягва разкриването на ужасите на войната. Той съсредоточава вниманието си върху човека, върху преживяванията му по време на войната. До късна нощ земляците стоят будни, настъпващата пролет ги вълнува, те стоят нервни, по цели часове стоят унесени от спомени. Мислите ги носят на крилете си далече, там в родното село, където дърветата вече са разцъфнали, ливадите са покрити с гъста трева, а реката е пълноводна. В писмата си те дават нареждане, съветват и така им се струва, че сами участват в труда и изпитват наслада от него. Ето го Йовков хуманистът. Чувства се голямата му обич към хората, разбирането на техните страдания и вникването в сложните им преживявания. Страстният човеколюбец Йовков откриваме и в разказа “Последна радост”, една творба химн на човещината и красотата, произведение в което писателят показва как хората, въпреки безумието и страданието остават човеци. Антивоенната същност на разказа не бива да търсим само неговия финал. Действително там се чувства най-добре, но тя пронизва цялото произведение. Не случайно писателят се спира толкова подробно на живота на малкия добруджански град, на спокойния живот на обикновените хора, на най-колоритната фигура – Люцкан. Героят му живее с безкрайното щастие от близостта на хората, на които действа радост. Той знае тайните на младежта, знае кому какво цвете да даде и с наивните тълкувания да зарадва, да успокои, обнадежди. Цялото му щастие е в цветята и в това, чрез тях да прави щастливи и другите. Войната му отнема това щастие. Писателят като че ли внушава мисълта – загиват хора, които трябва да живеят, защото носят красотата, правят с постъпките си живота по-хубав, хората по-щастливи. И тук по един своеобразен начин стигат до отричането на войната, на която гледа като на голямо бедствие, а това е отношението и на самия народ. Чрез страданието на своя любим герой Йовков обвинява. Този кратък, простодушен и мечтателен човек, е хвърлен в ужаса на войната, трябва незаслужено да изпита всички нейни страдания. Едновременно насмешка, съжаление и мъка буди у нас Люцкан с бледо измъчено лице, с треските от дървеният кръст на войнишкото кепе физическите страдания за него не са толкова страшни, мъчи го мисълта за цветята и колко е щастлив когато получава бялата хризантема! Тя го връща към миналите хубави дни, затова е така разгневен и дори се разплаква, когато му я смачкват.м Чрез неговата мъка Йовков обвинява войната – тя ограбва човешката радост, тя лишава хората от щастие. Много силен и незабравим е контрастът между жеста на мъртвия Люцкан, протегнал ръка към бялото цвете и разсъждения на полковника, според който, ако можел да стане, би отново полетял срещу врага. С рядко умение внушава мисълта, че войната е ненужна, тя лишава хората от най-жадуваните от тях неща, унищожава възможността им да осъществят своите мечти. Писателят – човеколюбец и в най-тежките моменти не загубва своята вяра и нравственост и сочи, че животът винаги се оказва по-силен от смъртта.
За разлика от другите си произведения с военна тематика в “Последна радост” Йовков стига до пряко обвинение. Тук ние откриваме много ярки сили картини на глада, смъртта на бойното поле. Така още повече е засилено страданието и ужасът, противоречието между войната и човека. Йовков винаги търси човешкото в неговите различни прояви. Така единствено можем да разберем отсъствието на омраза във военните му разкази. С много човещина той разказва за войната. За него няма врагове, а избити хора. С тези си особености военните произведения на Йовков разкриват най-трайната черта в творчеството му, неговият хуманизъм. Големият писател хуманист обича своите герои, страда заедно с тях, скърби и винаги иска да ги спаси от злото. Във всяка своя творба той мълчаливо противопоставя действителността, в която живее, на една друга по-добра, за която мечтае и в чието осъществяване кара да вярват и героите му. Ако зависеше от него – човеколюбеца, той би превърнал в щастливи години целия живот на хората.