Литература

Й. Йовков- Лицето на войната и красотата

Й.Йовков е един от първите български творци /след П.П.Славейков/,който обръща поглед към човека като индивидуалност ,към неговия нравствен свят.Потърсим ли корените на Йовковия хуманизъм ще ги открием в сложното отношение епоха-творец.Йовков се утвърждава като писател в началото на XX в. ,след войните ,които задълбочават социалната поляризация и дехуманизацията на обществото ,обезценяват човешките добродетели.Критическият реализъм притъпява социалния си патос ,за да задълбочи психологическата си проникновеност.
В зрелите произведения “Последна радост” ,”3емляци” ,”Белите рози”-се откроява специфичното в Йовковото отрицание на войната.То се ражда не в самоизчерпващото се фрагментарно описание на мирното всекидневие и зловещата смърт ,а в полета на непрестанното им контрастно изображиение.Това напрежение е фонът ,на които изпъква съхранената човечност и стремежът към живот на Йовковите герои.
Селяните от Брешлян/”Земляци”/ не стигат до обобщения за характера на войната и нейната същност ,но те и противопоставят земята ,незасетите нив ,копнежа за дом и спокоен живот.Самият писател е далеч от национал -шовинистичните позиции на управляващите и слива творческата си оптика с жтейската мъдрост на обикновените войнишки маси.За хуманиста Йовков истинският подвиг -това е моралната издръжливост на селяните ,облечени във войнишки шинели ,това е странното приспособяване на живота към смъртта.Копнежът по мирния живот е изразен в украсата на землянките ,в стремежа към домашен уют в тях /маси ,легла ,полици ,импровизирани печки ,огледала ,дори литография в рамка/.Чрез тези детайли Йовков утвърждава идеята ,че на войната героите гледат като на тежка работа ,на продължение на трудовия бит и с цялата си човешка същноот не могат да я приемат.Земляците водят двойнствен живот -телом са на фронта ,но духом се връщат в родното село ,към кърската работа.Мъдростта им се изразява в умението да съхранят изконните човешки ценности в уоловията на един жесток абсурд ,на едно безумие.
Войната в разказа “Последна радост” се явява опустошителна буря ,унищожила човека като личност.Проблемът за войната е разгледан от гледна точка на абсурда и трагизма в нея ,на нещастието и загубването на моралните добродетели.Йовков открива красота в душата на човека ,а войната разрушава красотата ,носейки трагедия и смърт.Затова писателят я отрича.За него тя е най-голямото бедствие на земята ,защото унщожава красотата и човечността.
Контрастното противопоставяне на красотата на човека и ужаса на войната е залегнало дълбоко в същността на образа на Люцкан от разказа Последна радост”.Авторът прави от добродушния ,наивен и безгрижен като "пткчка божия" мечтател ,източник на вдъхновена поезия ,превръща неговата възторжена любов към цветята в химн на любовта и красотата.Досегът на Люцкан с красотата е предопределен от доброто ,много често разкрито от "възторжената" му мечтателност.Неговата доброта му позволява да прецени кога да даде бял нарцис в знак ,че има студено сърце ,и кому да даде знак за обич.Героят е щастлив ,когато общува с цветята ,с тяхното емблематично значение ,защото така общува с хората.Той продава цветя ,не за да печели ,а да доставя радост на другите.В личността му са заложени красотата и човечността ,доброто и стремежа да бъде достигнато ,любовта и мечтата.Чрез образа на героя Йовков внушава ,че този банален ,грозен свят може да бъде и романтичен ,защото има хора като Люцка ,изпълнени с поетично очарование ,издигнали се високо над делничното.
Описаната от Йовков картина на заминаването на фронта е обикнат похват на писателя.С нея той внася обрат ,който е значителен и същностен за творбата.В него виждаме Люцкан в необичаен за творческата му натура военен шинел и чуваме "трагическия и пророчески смисъл" на думите на Рачо Самсара”.....Жетва ,жетва иде”.
Тези думи отвеждат към една друга творба на Йовков -”Земляци”.Общото в тях е стремежът на автора да разкрие чувството за дълг на българина и отношението на селянина към войната ,като към полска работа.В образа на Стоил е заложен предимно усетът за земята ,но в Люцкан откриваме по-голямо сходство с Йовков ,с неговия мироглед и възгледи.Писателят превръща Люцкан в свой апел за мирен живот ,дарява го с плът ,за да е по-близо до хората ,сближава го с природата /любовта му към цветята/ ,за да разкрие естественото в него ,подчертава пророческото му начало /знае емблематичните значения на цветята/ , за да постави на показ и първичното в героя си.
Нечовешкият начин на живот и промените ,които настъпват в човешката душа ,са начини ,чрез които Йовков отрича войната.А ключовите моменти в живота на героя по време на война са подареното цвете и смъртта му -идея за вечно живия порив към красотата.За да конкретизира мотива за бедствеността на войната Йоков на моменти внася наименованието на поемата ,съставена от гороя:"Люцкан гори в пламъци!" .Усещането за обреченост и трагичност е и в променената външност на героя.В. образа му ярко и пълнокръвно резонира отчуждението от хората и красотата ,което носи войната.Единствената радост за Люцкан през всичките тези изнурителни походи е бялата хризантема ,символ на красотата и невинността на човешката душа ,на добротата и човеколюбието.В тази хризантема той вижда очарованието на безвъзвратно останал в миналото свят ,пълен с красота и човещина свят ,който не смъртта го владее ,а истинския и красив живот ,изпълнен с радости и безгрижни дни.Това малко цвете връща силите на Люцкан ,вдъхва му вярата ,че този ад ,наречен война ,ще има край.Зад образа на непознатия войник ,стъпкал бялата хризантема ,стои войната ,ужасът и покварата ,а зад образа на Люцкан -нейното отрицание -мирът ,красотата ,доброто.В тази сцена на символизиран сблъсък ,на един своеобразен военен акт ,изпъква нечовешката трагедия на войната и хуманистичното и отричане от Йовков.Болезнената потребноот на героя от обич и доброта се превръща в странно примирение с външния свят ,което насочва погледа към вътрешната хармония и нравствена чистота.
Войната носи глад ,студ ,мизерия ,изнурителни походи.Тя не само отнема живота ,но променя хората ,които деградирати се превръщат в зверове.Приятелството ,другарството и доброто в човека са изместени от злобата и егоизма.Чрез войната писателят разкрива смъртта "невидима ,коварна и неуловима" ,"свирепа ,тържествуваща и ненаситна...".Целият и ужас изтръгва от гърдите на Рачо Самсара думите:"Война!Няма по-голямо бедствие от това на земята!".Тази война руши ,унищожава.Тя обезверява човешките души ,обезличава ги ,превръща хората в губещи ,поражда отчаяние и покруса.Люцкан се променя ,покрусен от болести ,измъчен ,страдащ ,затваря се в себе си и заживява със спомените за “ухаещите цветя” ,всяко със свое значение.Писателят -психолог заклеймява войната и чрез внушението ,че душата на Люцкан страда ,което несъмнено поражда усещане за трагизъм.
Красивото в разказа -цветята ,стиховете за тях ,служенето на любовта ,на другите ,се съчетават с доброто сърце на героя. Красотата загива ,противопоставяйки се на войната ,на нейния абсурд и трагизъм ,на убийствата и смъртта.Доброто у Люцкан е врденото добро.Героят го носи у себе си в стремежа да помага на хората.Той се стреми кьм доброто ,а от него се иска да убива.Целият разказ е построен в/у този организационен принцип -невъзможността от взаимно разбиране м/у двата свята -мира и войната.
Войната е жестока стихия и в нея понятия като добро и красиво нямат стойност.Тя убива и най-малките проявления на духовни ценности и естетизирани чувства.Люцкан умира ,задушен и отвратен от злото и жестокостта по време на война ,умира ,защото не може да приеме грубия и нечовешки живот ,а сърцето му е наранено от всичко ,което осъзнава по време на дългите походи.
В разказа “Проследна радост” красотата не може да бъде видяна субективно ,а обективно ,за да няма война.В последния си миг ,героят протяга ръка към бялото цвете на полската лайка.И това е последното добро ,което той извършва.Жестът на протегнатата му ръка към "засмения цвят ,леко разлюлян от вятъра" разкрива копнеж по живота ,жажда за човешко щастие и поезия.В емблематичното си значение ,бялата лайка е послание за обич -безкористна ,човешка ,желаеща добро и творяща красота.Тази обич не е химера ,за Йовков тя съществува.Люцкан умира ,но жаждата за красота е жива.Хуманизмът на Йовков ,преплетен с неговите естетически разбирания е изразен чрез изводите ,които авторът внушава в своите разкази :войната руши човешкото щастие ,душевната красота и любовта на човека.
Героите на Йордан Йовков ,толкова различни и неповторими ,са обединени от творческите прозрения на писателя за човека и красотата в неговата душа и в света около него-съзвучна вселена от малки и неповторими светове.Те са обединени от пространството на творческите прозрения на писателя за човека ,за красотата и хармонията в човешката душа.В това пространство властвува идеята за вселенско съзвучие ,което създава илюзията за пълнокръвен и жив свят-свят на белязаното от красотата авторово въображение.