РОДИНА, МАЙКА И ЛЮБИМА В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯВОРОВ

Творчеството на Яворов е сложно и проблематично за описване само в границите на една естетика. Първите творби на поета безспорно разкриват социалната и обективна визия, но същевременно проблематизират реализма и субективизират външния свят. Така символизмът в творческата биография на поета се оказва вътрешна еволюция, според която светът и човекът все повече се представят като вътрешно духовно изживяване.
Страданието на човека е тема и на две Яворови елегии "Арменци" и "Заточеници". Съдържанието им визира трагични страници от историята на два поробени народа, но въпросът за националната идентификация е поставен по различен начин. В "Арменци" идеята за конкретно събитие и народността на героите се свърза единствено със заглавието. Универсалният адресат на творбата се определя от всеобщите ценности заложени в идейно художественото съдържание. Свобода, родина и борба са философските исторически идеали, вписващи се в битието на всеки народ. Художественото обобщение внушава, че универсалният духовен опит и свободолюбивите стремежи на човечеството се оформят и натрупват в изпитанията и жертвите на всеки отделен народ.
В "Заточеници" доминира националната идея и народностната самобитност на художествения свят. На преден план излиза автономният живот на българската етническа общност, нейния духовен облик и уникална историческа съдба. В "Аременци" лирическият субект е извън общността на несретниците, субектната дистанция спрямо героите означени с "те", "дечица", "жертви", както и спрямо тяхната далечна родина, асоциира с такива произведения като "В механата", " "На прощаване", "До моето първо либе", "Елегия". В родовия спомен, в националните културни митове Яворов преоткрива универсална законова зона, според която човекът е обезсмислен след загубата на родината си. В "Заточеници" настъпва промяна в граматичната форма на исказа "Ние" е белег на съобщност и единение на лирическия субект с героите. Лирическата идея целенасочено акцентира националната идентичност на героите. Яворов извежда национално неповторимото и конкретно българското над множественото и аморфното в човешката общност. В "Арменци" образът на родината е събирателен и обобщено метафоричен, лишен от осезаемост и близост. Нейната далечност импулсира градусите на болката и копнежа. Робската участ на родината и народната кървава драма рефлектират в чувсвата на изгнаниците, в техния житейски и духовен трагизъм. Лирическото време в "Арменци" обхваща безвремието след раздялата. Актът на раздялата е в изгнаничеството. Пространството се развива в две посоки. Чрез динамичната раздвиженост на бурята, разнасяща "бунтовната песен широко в света", романтичните измерения на пространството достигат до "безкрай" и придават глобалност на художествената идея. Конкретното пространство обаче се свързва с реалностите на изгнаническото битие. То се променя, все повече се стеснява и негативира. Чужбината изтласква нещастниците извън света, обозначава се с "чуждия край", "порутен бордей" и "механата", а това са знаковите пространства на социалната отхвърленост и душевната самота. В "Заточеници" болката от разрива между родината и синовете пулсира подмолно. От една страна лирическото пространство се опредметява чрез отдалечаващите се очертания на бреговете, чрез извисените силуети на Атон, за сметка на това се разрастват духовните обеми на пространството, изразяващо съкровената същност на родината като "скъпи нам предели". Родината традиционно е символизирана чрез крилото, което носи представата за ласка, утеха и закрила, а това са чертите на майката. В "Заточеници" Яворов разкрива екзистенциалната драма на българския човек, обречен на вечно страдание и осъден да не си възвърне радостта и светлината на изгубения рай.
Родината и нейната връзка с човека е тема и на Яворовия цикъл "Хайдушки песни"., където революционното битие удостоверява тъкмо желанието на лирическя субект да опази родината си. Но за разлика от традицията , смъртта в името на родината е вече не подвиг, а делничен факт от битието, при който човек се слива с природата, а споменът за живота остава само чрез получената наслада.
По друг начин интерпретира Яворов образа на родината в стихотворението "Родина". Тук той търси отговор на въпросите - "Кой съм аз?", "Къде съм аз", а родината е вече не с етническите граници на отечеството, а с онази духовна територия, която човек сам избира и сам превръща в негова собствена индивидуална родина. Изборът на родина се оказва собствен, а родината има много лица, колкото и индивиди, толкова и образи на родината, която е вече не обективна даденост, а метафизична духовност.
В символистичната лирика на Яворов става окончателно десакрализиране и дематериализиране на традиционните културни ценности. Поемата "Нощ" е лирически документ за настроението на една преходна епоха , в която по странен начин съжителстват съхранените възрожденски идеали с модерното самотническо самовглъбяване в собствената все по усложняваща се психика, характеризираща се с резки емоционални сривове. Кощмарните видения, които гнетят субекта с предчувствието за смърт съжителстват с най-светли хуманистични пориви, метафизичният страх е редом с чистата всеотдайност и обич.
В "Нощ" лирическият аз вътрешно се разделя в две посоки - едната е символизирана чрез традиционни за културното ни самоосъзнаване ценности като родина, майка, любима, втората е самоанализирането, което всъщност е анализиране на света.В хода на лирическото изложение традиционните ценности, които са част от обективната действителност, са потиснати, за да се наложи философският опит да се осмисли човешкото битие. Този опит в "Нощ" завършва с пълно утвърждаване на хаоса и невъзможността да се излезе от него. Оттук нататък в символистичната поезия на Яворов лирическият аз е ориентиран единствено към собствената си душа, която се опитва да разбере и осмисли истината за света, т.е лирическият аз се разраства до толкова, че става тъждествен на една универсална човешка душа. Раздвоението му - обективно и субективно в "Нощ" , в "Песен на песента ми" се премества изцияло в субективизацията на света. Тук светът е разделен на резки противоположности, нито една от които не взима връх. Песента тъждествена на познанието е другото аз на лирическия субект. Песента обхожда света със самотността на творящия божествен дух и отново се завръща при същата самотност. Този път през света е филтърът, който трябва да отдели светлите от тъмните слова, трябва да донесе изчистеността на духовното. Отценностяването на "там" и "тук" се осъществява чрез обърнатите знаци. "Там" е вечната пустота, "там" са умрели и дявола и бога, "тук" е мястото на страданието, на самотата, но това пространство "тук" е наситено с живот и само тук сливането на аза с песента е осъществимо. Чрез сливането светът ще се пречисти и ще заживее нов, друг живот, но всичко това е в обсега на бъдещето. Лирическият аз застава на позицията на жрец, който носи откровенията, които иска, но не може да отсъди. Той е подвластен на своята песен и неотлъчно се движи след нея. Самотата на човека е част от жреческия му жребий - да концентрира света в храма, респетивно в себе си . Дяволът и Богът са умрели там и всяко обозначение на живота е концентрирано тук - в сърцето, в гърдите. Светът е извън храма, човек е пустинен, белязан с отрицателността, т.е с липсата на всичко онова, което придава смисъл на живота. Няма зло, няма добро, няма дух и няма вещ. Лирическият субект насочва словото си към постигане на бъдното, той е жрец, владеещ езика на тайното, отвъдното. Лирическият субект непрекъснато се стреми да увековечи песента, която му се изплъзва. Началото на произведението непрестанно размива движението в света, докато финалът отвежда всички смисли до идеята за храма осветляван и огряван от вечния огън на търсачеството. Само огънят с неговата жестока причистваща сила преодолява мрака, студа,"ледената стена". Разказът за пътя на песента очертава един затворен кръг. Песента се е отделила от твореца и в края се завръща при него. Това затваряне на кръга е универсален символ на осъзнатата обреченост, на вечност. Човешката песен е словото, което е в началото и което надмогва представите за края чрез своята идеалност, защото идеалността е вечност.
И любовната , както и другата лирика на поета , разкрива характерното раздвоение, този път между плътското и духовното. Това е поезията на пълна всеотдайност и жестоки съмнения. Любовта за субекта съществува докато съществува душата, т.е тя е вечна. Главният любовен цикъл на Яворов започва с "Благовещение", където голяма част от любовните стихотворения са свързани помежду си с ясна биографична изповедна основа. Изповедният характер на Яворовата любовна поезия не означава рацбира се, че това са албумни стихотворения с частен характер. Макар и създадени понякога като стихотворения писма с определен адресат, те надминават частния си смисъл със своята поетическа обобщеност на човешките чувства. Образът на любимата, съхраняващ някои конкретни черти на жизнения първообраз, се превръща в поетическо обобщение на любимата. Така Яворовите лични вдъхновения от собствената му любов се превръщат в поезия за любовта, в един обобщен лирически дневник на чувствата.
Любовният цикъл на Яворов представя своеобразно освобождаване от достигналия до крайност душевен драматизъм. Именно поради това след "знойните" и "нощни" настроения любовта идва като "прохладен лъх" и с копнежа за нова "зора", идва като спокойствие, тишина, облекчение, идва най-вече като мечта и като молитва. Образът на родината е учистен от всякакви земничерти, тя е "ангел", "серафим", "дете", някакво небесно същество, което няма плътски образ, затова и чувството към нея е изчистено от всякакви плътскочувствени моменти ( "Блян", "Пръстен с опал", "Ще бъдеш в бяло", "Обичам те"). Това и не е любовно чувство, то е по-скоро някакъв етически копнежза пречистване след "жълтата злоба" и "орисията зла". Любовта за Яворовия субект е опит за бягство от драматизма на нашето вътрешно изгаряне и от нарастващият му конфликт с действителността. Затова тази любов е найчесто асоциирана със "сън", "мечта", а призивите на субекта са тихо молитвени.
Яворов има и любовни стихотворения , в които дълбаката любовна страст неизбежно е свързана със смъртта. Любовта и страданието преливат едно в друго, като жената е фатална съдба, разрушителка на хармонията. В стихотворения като "На Лора", "Чудовище", "Проклятие" страста води към смъртта, коята не е край и спасение, а начало на нови мъки. Безплътният образ на жената изчезва, за да се замени с плътски образ пълен с фатален драматизъм и гибелни страсти. Любовното чувство е раздвоено, образът на любимата е загубил ангелските си черти, той е едновременно "знойна плът" и "призрак лек", "неведение" и " алчна младост". Смъртта вече не е "мирова скръб", нито плод на лирикофилософското размишление, а е конкретно живо и съдбовно предчувствие. Светлата серафическа любов - пречистване от цикъла започващ с "Благовещение" е превърната в трагичен порив, който авторът не случайно нарича "стон".