СОЦИАЛНОТО СТРАДАНИЕ В ЛИРИКАТА НА ЯВОРОВ


Характерно за Яворовата поезия е, че тя е поезия на напрегнатото и драматично творческо търсене, на вечната неудовлетвореност и неспокойствието, на подчертания афинитет към философската проблематйка и духовно-психологическите изживявания на личността. Идейното, философско и естетическо развитие на авторовото съзнание определя и промените в художествената ориентация през -различните периоди от творческата биоррафия на поета.
В ранното творчество, поетът насочва вниманието си към социалните сфери на живота. към националните и обществено-политически конфликти и изследва тяхното отражение върху човешката душевност и психология.
Яворов успява да пресъздаде социалната драма на личността, като се докосва до неизменните и типични характеристики на националното бйтие и народната душевност.
Житейският път на Яворов, особеностите в характера и психологията му определят драматичните му лутания, болезненото страдание на духа. Страданйето за него се превръща в знак кактб на жйтейската му участ, така на творческите му търсения.
Още със стихотворението "На нивата", младият поет дава израз на социалната омраза, която набъбва в душата на селянина. Тежките тонални ударения и императивните интонации се съчетават в повторяемост като резонанс на сивото ежедневие и безперспективното бъдеще:
“ Недей дочаква и зори,
върви ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
Плюл съм втая орисия!.”
Горестното чувство се разтваря в горчилката на една съкровена изповед.
Стихийните пориви са въплътени в изрази взети направо от живата реч. В това, както и в "Градушка" авторът умело пресъздава не само социалното страдание на селянина, но те са и израз на борческите чувства, обхванали душата на обикновения човек. Идейната тематика е свързана с народното страдание, което е централно тематично ядро епичното изображение е едно обширно отражение на селския живот и човешките преживявания. Още във въведението Яворов показва развръзката:
“Една, че две, че три -усилни
паметни години . .”
Този похват едновременно подчертава трагизма и засилва напрежението. Риториката, анафората и кратките стихове следват градушката на отчаянието в следващите части. "Градушка" звучи като поема в композиционно отношение: спомен, пробудена надежда, предтрудово вълненйе, тъмно предчувствие, градушка и песен на погребаната надежда.
Авторът акцентува върху неговият съзидателен труд, белег на богата душевност. Предстоящата трагедия изпъква чрез финалната част на битовата картина
“... И ето вече слънце грее
и на земята огън праща...”
Само в думичката "огън" може да се долови предчувствието за предстоящата стихия. Образната представа се допълва и от следващата сцена, в която емоционалната гама става все по-драматична-"задух страшен...".
В това стихотворение за разлика от "На нивата" поетът търси синхрон м/у пейзажа и човешките преживявания. Тук чувството което доминира е отчаянието. Изтръгнатия, отчаян вик на лирическия герой:
“... Спри... Недей..
Труд кървав, боже, пожалей!..”
Това е ясна алюзия за трагизма на селския живот. Емоционалното
чувство се засилва и от умелото използване на епитетът “кървав”. В това произведение Яворов изобличава бездушните обществени отношения, които превръщат човека в безпомощно същество.
В ранните произведения на поета, лирическия герой е по ботевски неудовлетворен от бездушието на буржоазната действителност, но рязката смяна на крайни и радостни чувства издават изострената чувствителност на поета и неговата романтична нагласа. Ето защо стахотворения като "На един песимист", "На нивата" се редуват със скръбни лични изповеди .Именно тази романтичност и душевност обясняват мрачния тон и нотките на трагизм залегнали дълбоко в борческо-ревблюционните творби като “Арменци”, “Нощ” и ”Заточеници".
Като истински твррец, в "Арменци", той е съумял да превърне своето преживяване в обобщение на родолюбието и омраза към потисника, да улови онези емоцйоналнй напластявания в човешката душа, в които покълва революционния порив.
Както в "Градушка", така и тук емоционалния свят на човека се слива със стихията на природата.Тук обаче внушениет е символично ("А зимната буря им сякаш приглася").
Бурята, подобно на Ботев изразява волята на арменците за свобода.
Вътрешната чувствителност на Яворов, неговата склонност към самовглъбяване го кара във финалната част да разкрие трагичното. Тези фйнални акорди внушават песимизъм:
“.. в край чужди събрани,
в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей!”
Интонационната завършеност на "Арменци" съвсем естествено прелива в спецификата на "заточеници".
Лирическият герой в това произведение е разкрит в сферата на бляна и в контраст с реалността. С горчива скръб са напоени изповедните слова на заточениците:
“... А можехме, родина свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна
край твоя свят олтар..”
Основен тон на стихотворението е елегичният и той съответства на чувствата в душите на героите. Творбата е пропита с чувство на безсилие и безпомощност, с яростно чувство срещу посегателството на най-значимото в човешкия живот - свободата. Внушението се засилва от използваното определение - "изгубен рай".
Олицетворение на поетическия гений на Яворов е цикълът "Хайдушки песни”. Тук намират синтез две големи сили, които покоряват Яворов през целият му жйвот-преклонениепред борбата за освобождение на Македония от османско иго и обич към народната песен.
Поетьт прославя революционния подвиг като висша проява на човешко поведение. Хайдутинът носи типичните белези на бореца - всеотдайност, самоотричане, преданост към революционното дело. Той е носител на силни човешки чувства - любов и омраза (подобно на Ботевата лирика).
В първата песен ("Ден дейувам...") Яворов в монологична форма разкрива бунтовната и волна душа на лирическия герой:
“ Ден денувам - пътища потайни,
нощ нощувам - пътища незнайни..”
Душата му - волна и свободна, храни пренебрежение към господари и величия. Той се прекланя единствено пред народа и за него е готов да даде най-скъпото - живота.
Втората песен “Да бяха, либе, да бяха" изразява сърдечния живот на хайдутина. Любовното чувство не му е чуждо, но подобно на Ботевите песни, то не може да подчини сърцето му на борец-патриот.
В третата песен конфликтът между любовното чувство и патриотичната съвест е пресъздаден в драматична форма.
Посочен е и социалния мотив, защото хайдутина воюва не савло срещу турци, а и срещу чорбаджиите изедници. Песента е изградена във формата на диалог между войводата и дружината.
В драматичната ситуация естествено побеждава чувството за патриотичен дълг. В последната песен, Яворов рисува отношението. към "смъртта. Смъртта не води бореца до песимизъм. Той намира в нея красота, защото е свързана с велик идеал- свободата. Като рефрен се повтаря възгласът:
“..ой нерадост, опустяла младост..”
Тук се чувства единствено елегичния тон по отминалата нерадостна младост.
Като съчетание между творческа индивидуалност и народен дух "Хайдушки песни" е неоспоримо доказателство за поетическия гений на Яворов.
Яворов завещава на бъдещите поколения не само своите идеали за един справедлив живот, но и нежната стихия на чувствата.
Именно затова не е случайно, че след Ботев и Славейков, той е онзи творец, който утвърждава морално-естетическите устои на модерната българска поезия.