Идеалът за Българска жена, отразен в поемата “Ралица” на Пенчо Славейков


В поетичното творчество на Пенчо Славейков има една поредица от прекрасни женски образи, чийто тънък психологизъм нарежда създателя им сред най-вещите познавачи на женската душа в нашата литература.
“Ралица” е поема за българската жена. Образът на Ралица засиява със своята обайваща красота още в началото на поемата. Поетът описва нейният външен и вътрешен облик. С изобразителни и точни сравнения, взети от природата и народния живот, поетът внушава чувство за нейната чудна хубост, която грее като хубостта на вечерница. Възхищението на всеки, който види Ралица, подсилва впечатлението за изключителната й красота. Една е Ралица, и “цяло село лудо бе по нея”. Физическата красота – мъдър поглед, стройна снага – хармонира с вътрешната й красота. Ралица още в началото проявява най-положителните морални черти на девойка от народа. Макар и бедно сираче, тя не ламти за богатство. Ралица е вярна на любовното си чувство, което се отличава с чистота и непосредственост. Не богатият Стоичко Влаха, а бедният Иво обиква тя и само с него може да бъде щастлива. Чрез поетически образи – символи от народното творчество Славейков разкрива любовта на Иво и Ралица:
“Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кръшна лоза;
лоза се окол явора обви –
около Ива Ралица девойка.”
Устойчивостта и здравината на чувството у Ралица са подложени на изпитание, когато тя все още може да промени избора си. Силни, покоряващи са спомените й към Стоичко:
“Пусни!… Сърцето силом се не зема
Не е то пита, то се не ломи!”
Те са израз на висока и чиста нравственост. Ралица е вярна на любовта си и твърдо я отстоява. В първата част на поемата Ралица е идеален образ на българска девойка , носителка на нейните добродетели. Образът на Ралица се допълва с нови черти във втората част на поемата, разкриваща с дълбоко проникновение интимния живот в българското патриархално семейство. Честит и радостен е животът на младите. Диалогът между Иво и Ралица край домашното огнище, изразява чистотата и свенливостта на техните отношения. Щастието на Ралица поетът отново изразява чрез усмивката която грее на лицето й:
“И всякой гост у Ралица бе драг
и радушно причакан гост. …
Ех, хубава усмивка беше тя.”
Но дните на младежката любов и честит семеен живот отминават бързо. Нещастието безмилостно се струпва върху нея и тя намира сили да носи в себе си жалбата и за Иво, и за майка му, отнесена без време в гроба от мъка по него. В най-тежкия и трагичен момент с пълна сила се разкриват нравствената красота и устойчивостта на Ралица. Първата и единствена обич тя свято пази в сърцето си, което като прекрасно цвете, свило листата си, когато залезе слънце, е скътало в себе си светъл и скъп спомен. Но Ралица живее не сами със спомена. Майчиното чувство и дава сила да преодолее нещастието си. Синът и не само напомня за щастливо минало, но той е надежда и за бъдещето. Животът на Ралица е тежък, тя работи ден и нощ, но когато познае в очите на сина си очите на Иво, отново цъфва нейната усмивка, характерни за българската жена от народа:
“Но във ваклите очи на свойта рожба,
когато се тя вгледа и познай
в тях Ива – до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена – с несломено сърце.”
Българката, стигаща до истински героизъм в любовта си, крепителка на семейството, се издига до изключителна нравствена сила и красота.
Образът на Ралица утвърждава мисълта за силата и оптимизма на народния дух, за силата на любовта, която възвисява човека. В своята вярност към Иво Ралица не е жертва на патриархални норми, не е безропотна и пасивна пазителка на семейната чест. В своите решения и жизнено поведение тя се ръководи от повелите на сърцето си, като действува по своя воля. Затова Ралица се издига до истински нравствен героизъм и стоицизъм, до изключителна духовна красота.
Ралица е един от прекрасните образи на българската жена в нашата поезия. У Ралица намира тази сила на човека от народа, която го държи здраво свързан със земята, с живота и го извисява над страданието.