Литература

ТВОРЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО НА ИВАН ВАЗОВ


Художествена изявана един от най-драматичните и преломни периоди в националното ни развитие, творчеството на Иван Вазов остава не само като символ на раждането и утвърждаването на новата българска литература, но и като неотделим елемент от историческата ни и културна памет.
Роден и възпитан в будна и демократична среда, в град със съхранени народностни традиции и опазен патриотичен дух, той превръща творчеството си в художествен израз на онова дейно и горещо родолюбиво чувство, което определя изявите му от неговите най-ранни младежки години.
Вазов превръща темата за националноосвободителните борби в основна тема на творчеството си-"Пряпорец и гусла", "Тъгите на България", "Избавленйе", и по-късните му творби - "Епопея на забравените", "Немили-недраги", "Под игото".
Настъпилите след Освобждението политически партизанства и борби, утвърждаващите се користолюбиви и егоистични стремежи, идейното издребняване и духовното опошляване дълбоко нараняват чувствителното сърце на твореца и опредедят основните насоки в следосвобожденското му творчество.Реакцията срещу съвремието ражда критическите му разкази "Кандидат за хамама", "Епоха-кърмачка на велики хоря"-"Сладкодумен гост на държавната трапеза", “Травиата”,”Тъмен герои”. Тя осмисля идейно-емоционалния патос на стихотворенията "Векът", "Пустота", "Апатията"^ "Линее нашто поколение”.”Елате ни вижте". И колкото поетът е склонен към романтично идеализиране и хиперболизиране в носталгичния оглед към миналото, към героичните му върховни изяви ("Едопея на забравените",”Под игото"),толкова той е подчертано правдив и критично безкомпромисен в социално-духовния и нравствен анализ на настоящето. Разочарованието от новата социално-политическа и идеино-духовна национална криза, настъпила след Първата световна война, предйзвиква нов особено болезнен прелом в творческото съзнание на поета. Вазов обръща погледа си "навътре", към собствената си душевност, към интимно-съкровения свят на човешкото си сърце. От този период датира стихосбирката му "Люлека ми замириса”,в която той дава лиричен израз на емоционалните си преживявания.
Образът на България и съдбата на българина имат всеосмисляща стойност в богатото Вазово литературно наследство.Те са в основата както на идейно-тематичните му тьрсения, така и в художествената природа на поетиката му.В поезията на твореца могат да се очертаят различни тематични кръгове, но в тяхното привидно многообразие неизменно откриваме образа на родината-красотата на нейната природа богатствата на земята й, благозвучността на речта й, съдбата на народа й.
Темата за националноосвободителните борби на българина остава определяща в твордесдсия свят на Вазов. Разочарован от краха на възрожденските идеали, от общественото и политическо несъвършенство на новоосвободена България, дълбоко засегнат от нравственото деградиране и лесната "забрава" на светлите исторически личности. Вазов създава своята "Епопея на забравените”, чиято въздействаща сила не отслабва и до днес. Неслучайно"Епопеята” започва с одата "Левски". В личността на Апостола творецът въплъщава съзвучното единство м/у патриотичната всеотдайност и високата лична нравственост, м/у съзнанието за дълг към родината. Още в монолога на героя поетът изразява основните идейни ориентири на творбата си - утвърждаването на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, на хуманната мисия на човешкия живот. И именно тази хуманна нагласа ражда и осмисля патриотичната саможертвеност, безкористното себеотрицание, безрезервната всеотдайност.
Идейното и духовно съзряване, висотите, до които достига националният дух, Вазов блестящо пресъздава в одата "Кочо”.Героичната самоцзява на отделните личности в тази ода се превръщат в принципи на колективното действие.В напрегнатата атмосфера на съпротивата, в непоколебимия борбен дух, в надделяването над страха и ужаса и в съзнателния избор на смъртта Вазов утвърждава гордата изява на възроденото национално съзнание.

Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твойта пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна еъстаналий роб!

Общочовешки смисъл Вазов влага и в интимносъкровените си изповеди, събрани в стихосбирката "Люлекът ми замириса". Пренасочвайки вниманието си от национално и социалнозначимите събития и проблеми към вътрешния свят на човека, към духовните и психологическите му изживявания, към философските и етичните му размисли, поетът потвърждава богатството на творческото си съзнание, незчерпаемостта на лирическите си възможности. Поезията на Вазов има характер на истинско естетическо явление в развоя на българската литература, която очертава новите и истински пълноценни художествени хоризонти на националното ни поетично изкуство.
проза
Не по-малко богата, изразителна и значима е и Вазовата проза. В исторйческия развой на този литературен вид творецът се утвърждава като първосъздатеп на пълноценния български роман, като пръв майстор на късия разказ
"Под игото" често се определя като исторически роман. Но в неговата основа можем да открием колкото художествената възстановка на значимите национални събития, толкова и повествованието за бита и нравите на българина, за неговия духовен мир, за житеиската му и социална философия, за нравствените му и етични възгледи. Интересът му е насочен към пресъздаване на духовните процеси, свързани с Априлското въстание, към изследването и тълкуванетона психологическите изменения, настъпили в човешкото съзнание, към общественото раздвижване и масовия патриотичен подем.
Вазов въвежда читателя в атмосферата и духа на епохата проследявайки житейската съдба на главния герой Боичо Огнянов. С установяването му в Бяла черква, с разказа за личните му преживявания и премеждия, за контактите му с хората и обществото,творецът разгръща богатото платно на ежедневния и същевренно изключителен от историческа гледна точка жйвот на българина. Подчертаното внимание към битовия живот, към ежедневните грижи на хората, към обикновената им житейска
Философия патриархалната им логика е свързано с основните идеини насоки на произведението- да се отрази онзи процес на духовно изменение, който превръща роба в бунтовник, разумния реалист - в безкористен и всеотдаен романтик.
Особено показатеден в това отношение е преломът, който изживява чорбаджи Марко. Олицетворение на типичния среден българин, на утвърденото патриархално съзнание, на трезвия реализъм и неприкрития скептицизъм, този герой отразява онези напрегнати и драматични етапи, които илюстрират прехода от отрицанието на една идея към нейното категорично утвърждаване, от отхвърлянето й към нейното безрезервно и възторжено приемане. Не толкова жертвите, физическото насилие и жестокостта, колкото духовният погром на мечтите и крушението на историческата вяра осмислят мрачните и потискащи, безнадеждно отчаиващи и безперспективни картини във финалните части на романа.
В стремежа си да покаже миналото в неговите най-величави форми, героите - в най-съвършена светлина, Вазов използува идеализацията и хиперболизацията като основни средства, за да внуши представата за изключителните нравствени и морални достойнства на борците за народна свобода. И не толкова към житейска правдоподобност, колкото към общественопсихологическо и духовно-етично въздействие над съвременника се стреми той.
Както впоезията. така и в прозата на Вазов връщането в миналото е подчинено на задачата за "облагородяване"на настоящето. Такива са подбудите му не само за създаването на "Под игото", но и за някои от разказите му, като "Една българка" и "Дядо.Йодо.". Издигането на народдлюбието във висш мотив на личното поведение, пренебрегването дори на собственото страдание в иметона народополездото дело превръщат образа на баба Илийца не просто във въплъщение на положителното народно начало, а в нравствен критерий за новото общественоустройство.
Родолюбец и демократ, искрен хуманист, Вазов проявява твърде противоречиво отношение към историческата стоиност на войните. Като изпитание на човешката устойчивост, на патриотичната преданост, на духовната сила и воля, те са онзи исторически миг, в който се проверяват и доказват истинските народни и човешки добродетели. Но същевременно те са и враждебната и агресивна стихйя, която "погубва" човешката радост, разбива илюзиите за щастие, ражда неизказаната мъка и покъртителната трагичност.
С това противоречиво възприятие произтича и вътрешната драматичност на разказите "Иде ли?" и "Вълко на война". Успоредно с преклонението пред човешката храброст, пред високото патриотично съзнание на героите(“България на тях гледа, от тях чака за тях бога моли"), в разказа "Вълко на воина" неумолимо звучи и настоятелният въпрос: "..защо се биха със сърбите". В заключителните авторови размисли категорично се налага явното отрицателно отношение към необоснованата жертвеност, към безсмисленото човешко изтребване в безумието на войната: "Но мене ми се чини, че има със стотици хиляди прости орачи като Вълка и у нас, и у съседа, които платиха с парата си и с кръвта си лукса на тая война, а още не могат да си обяснят кому беше тя толкоз притрябвала и защо я направиха необходима, когато там трябваше само слънце дъжд и време.
Във всеки момент от общиствените си и художиствени изяви авторят се ръководи от високи национални и общочовешки принципи и идеали. Съзнанието му винаги е готово да отреагира на актуалното и стойностното, да утвърди значимото и да отхвърли дребнавото. Обсегьт на гражданското му и творческо внимание е дотолкова широк, доколкото богата и съдържателна е същността на съвремието му. Превърнато в истинска "художествена летопис" на нацията, цялостното му литературно наследство и като идейно-тематично многообразие, и като естетическо достижение с право може да се определи като епоха в развоя на българската култура.