Вазов и България

С патриотичния си порив ,с непоклатимата си връзка с народната съдба ,с хуманизма и реализма си,с богатството на своя талант ,Вазов израства като основна фигура в нашата литература през първите две-три десетилетия след Освобождението.Творчеството му потвърждава една от най-характерните закономерности-диалектическата връзка м/у народностно битие и исторически ценности.Вазовите творби са песни за човешката свобода,за древната и слава и минало,за възторзите и покрусите на народа след Освобождението.
Вазовата поезия е първата ,която ни кара да видим истинските хубости на България.Съдбовна е силата на стиховете ,в които долавяме гордия глас на поета:”Син съм на земя прекрасна”.Любовта към родината тръгва от родния дом /"Дворът ни"/ и от родния край /"Сопот”,"Манастирът”/.0ттук тръгва и песента му за “най-хубавата земя на света''.Признанието ,изповедта ,обичта и благодарността към майката ,разкрила първа тази красота ,редят искрени и топли думи-"ти два пъти ми майка беше "/ "Майка ми"/
От висотата на своята най-голяма слава Вазов продължава да се връща в този кът на първи възторзи.Сред тях е и спомена за истинското дърво ,чиято гибел подтиква поета да напише стихотворението ”Борът” -донесло му първата известност и признание.Дълбоко лично и съкровено ,патриотичното чувство в тези стихотворения черпи вдъхновение и намира израз в страстна обич към родния дом и родния край.В поетичния свят на Вазов те олицетворяват интимните очертания на родината.
Желанието му да пренастрои ,да промени сетивата си намира израз в стихотворението “Новонагласената гусла”/1875г./.Творбата поставя началото на патриотичната и гражданска поезия на Вазов-голямата задача на изкуството и твореца е да служи на Родината и народа,на правдата и прогреса.Тя орпределя и поетичната програма на стихосбирките “Пряпорец и гусла” ,”Тъгите на Еългария”и “Избавление”.Основното чувство в тях е патриотичното ,основният поетичен образ на родината с нейните бунтове ,пепелища ,мъченичество.Героичният и бунтовен пулс на епохата определя популярността и на стихотворенията "Панагюрските въстаници” ,”Радецки” ,”Де е България" ,"На България".Небе и земя ,творец и народ сякаш сливат проекциите си в дълбокия песенен поклон пред "всичко българско и родно".Наследственост от фолклор и романтичен патриотизъм в духа на Чинтулов и П.Р.Славейков създават поетическите основания на Вазов за песенно преклокение пред родовата памет:”На теб,Българио свещена…”
Като поет-патриот Вазов внимателно следи събитията в България и в първите години след Осзобсждението говори като възпитател и наставник: "Чети...разковничето там е на сполука.Чети а, бе! "/”Чети, говедарче"/.Той дълбоко изживява страданията на народа и след трагичния финал на Априлската епопея.Тъгите от жестокостите на окьрвавената родина намират израз в "Тъгите на България”. Тъжни мисли и горчиви обобщения за своето време ,Вазов ще сподели и в стихотворението “Векът”- "Млъкнете Вий ,бедни хвалители на века..."
Изстраданата сред робсккте унижения наивна вяра ,че България е най-хубавата страна на земята ,Вазов превръща в осъзната национална гордост ,като разкрива неизследваните съкровища на българската земя ,българския език и българската душевност.Вазовата задача е да създаде цялостен модел на българското ,и то в идеален модел ,към който обществото да се стреми.Докато Ботев обживява природата като напълно свързан с нея ,то Вазов е опиянен от нейните прелести ,обхваща я в нейната безкрайност и вечност.Полетът на поетическото вдъхновение при чудната гледка на могъщите планини го води неусетно и до философски размисли в/у битието и неговата същност.Вазов я обожествява чрез нея той се стреми да проникне в тайните на вселената ,сред нея диша с”битието на всемира”.Съвсем естествено той може да каже:”Сега съм у дома ,в сърцето съм на Рила".Дълбок ,искрен и безпределен е възторгът на поета пред природните картини ,които го кара да възкликне в опиянение:”Таз българска природа славна!”/”Когато влязохме в обятията на Рила”/.
В представата на Вазов за България определено място заема и езика на дедите ни. Стихотворението "Българският език” е страстна защита и прослава.Понятно е ,че Вазов ,за когото ,като всеки писател ,езикът е оновно градиво за творчество ,без което не може ,е взел твърде присърце несправедливите твърдения на някои за грубост и немузикалност на нашия език.Той е убеден ,че като покаже чрез творчеството си новия чист блясък и красота -с това вече ще накаже хулниците.Мелодичен ,мощен ,жив и изразителен ,езикът е духовна история на родовото ни пространство:”Език свещен на моите деди”..Позицията на лирическия герой в творбата е жизнено активна и действена.Родолюбието му е силно и всеобхватно.То е свързано с разбирането ,че езикът е историческата памет на една нация ,а без памет няма живот ,няма история.
На България като родина ,като цялост ,която обгръща ,която обединява в себе си вскчко-и хора ,и земя ,и духовни ценности и исторически съдбини-Вазов посвещава много стихове.Най-трайното и постоянно вдъхновение на поета през всички етапи от историческото развитие на нашия народ си остава отечеството.И той сам изповядва така задушевно и убедително това в стихотворението “Под нашето небе”-един от най-хубавите изрази на неговото верую като поет-патриот.То наистина разкрива съкровени кътчета от неговата душа ,издава самата същност на неговата поезия:
"Сърце ми знай да тупа и копней
над всяка скръб и звукове да лей,
и всяка струна в него закънти,
щом някой външен стон удари я:
но то най-страстно чувсвува ,тупти
с сърцето на България."
Лвбовта на Вазов към България е основно чувство на онези произведения ,които са отзвук на съдбовни за нашия народ исторически събития.В”Епопея на забравените" поетът задълбочено търси измеренията на подвига и него свързва с образа на родината.С особена сила изпъква героизмът на Левски в несломимостта при лишенията ,в изключителнкте условия за революционизиране на съзнанието и в безстрашието му пред врага.В”Опълченците на Шипка"поетът сочи оня идеал ,който кара опълченците така геройски да се сражават.България ,родината ,е дълбоко в душата на героите.Тоя светъл патриотизъм ги окриля ,той ги зове към свобода ,той подсилва нравствената им издръжливост и "сладката" мисъл да умрат за родината.
Както Ботев в своята балада възвеличава подвига на революционера чрез одухотворената картина на Балкана ,така и Вазов словославя онова ,което ще остане вечно в народкото съзнание ,което ще се предава от поколение на поколение ,за да свидетелства за героичната епопея на българския народ;
"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен,шуми и препраща
славата му дивна,като някой ек,
от урва на урва и от век на век!"
Разкрил истината за боя ,възвеличил героизма на народа,Вазов разкрива възхвалата и преклонението пред паметта на загиналите.Опиянението от свободата и възторгът от нейните синове отстъпва място на критичното отношение към действителността и на разочарованието от обществените нрави след Освобождението. Той е огорчен от безразличието към паметта на героите ,към съдбата на Отечеството ,огорчен е от тесногърди и егоистични интереси.Затова Вазов отправя тревожен въпрос:
"Живейш ли ,мреш ли ,ти не знайш!
След теб потомство иде цяло-
Какво ще да му завещайш?”
\”Линее нашто поколение"/
Като поет-демократ Иван Вазоз живее с болките и страданията на своя народ.Навсякъде той е преследван от картината на нищетата и беността ,която е наблюдавал.Вазов не може да остане безчувствен към зова за помощ и с болка рисува покъртителната и потискаща гледка:
"Под-гола пръст!Смрад ,дим ,стени окадени,
тъмничен въздух:в полумрак потопени
човеци и дрипи..."
Социалното страдание буди у поета гняв и протест.Той отправя зов за помощ към тези "мъдри велможи" ,които трябва да помогнат на народа ,но безчувствено преминават покрай неволите му.Последният призив:"0,доста на думи сте нази любили…”/"Елате ни вижте!"/е зов за активна дейност в полза на народа.
Последна стихосбирка ,която предава на бъдещето изстраданата му вяра -“Не ще загине”-през целия си творчески път Вазов е истинска "жива история" на България.Погълнат изцяло от нейните тъги и възторзи ,той се стеснява ,че не е разкрил съкровените интимни трепети на сърцето си:
"Но,родино за тебе пях!
Ти цяла беше в песента ми,
и да открия не посмях святаята святих в душа ми”
/ “Недопята песен"/
Клетвата ,която толкова силно звучи в стихотворението"Новонагласената гусла” ,поетът успява да изпълни.От тук голямата стойност и трайност на това вечно наследство-неговата поезия.Той живее със съзнанието ,че е раздал на другите и най-скъпите бисери на своята душа ,вярва ,че поезията му ще живее в съзнанието на народа:
"Те жив са отклик на духа народен,
а той не мре и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободен
и мойте песни все ще се четат.”
Вазов има морално право да напише тези стихове.Те са израз на съзнанието му за изпълнената мисия на поета.Но може би най-прекрасен израз на отношението му като творец към родината и нейната съдба е стихотворението”Съзерцание”
"Живота любех,но не го окрадох:
Българио,аз всичко тебе дадох:
душа,сърце,любов,зари небесни,
от теб приети-върнах ти ги в песни."
Вазов стои винаги до своя народ ,поучава го ,наставлява го в трудния път към бъдещето и свободата.Изпълнен с чувство за отговорност пред народа си ,поетът отправя към младите творци своя настойчив зов:"Млади поети ,бъдете българи ,синове на своя народ,.."Сам Вазов остава верен на своя идеал през целия си жизнен и творчески път.
На родината си той се посвещава изцяло като човек ,гражданин и поет.Творчеството му ,окрилено от оня Паисиев ,вдъхновен патриотизъм до днес кара всеки българин да се вълнува от красотата на българската природа,да се гордее от величието и моралната сила на своя народ ,от силата на българския дух ,от благозвучната българска реч.Великата любов на Вазов към народ и родина ,вярата в народните добродетели и нравствени сили в прогреса на България превръщат патриотичните песни на поета в основа на националното ни самосъзнание.