Проблемът за изхода от социалната обреченост в поезията на Смирненски


Страданието,породено от социалната обреченост е основна тема в творчеството на христо смирненски. Предопределената участ на героите бездушието на обществото,в което милосърдието, любовта към ближния и добротата са заменени от безразличие към човешката драма и болка измъчват душата на човека.В много стихове Смирненски просто рисува незабравими картини и образи на човешкото страдание а в други той закленява грубия материализъм, а моралността и фетишизиране на парите и показва обречеността на този безмилостен свят, вдъхва надежда за възтановяване на социалната справедливост.
В поезията на Смирненски символистичните идеи за страдание и скръбта на героя се приземяват от противопсотавените им социални реалности на ‘’тук’’ и ‘’сега’’. Поетът създава образите на улицата,тълпата,работниците и порутените предградия на града. ‘’Аз’’-ът, самотен и страдащ от непреавдите, затварящ се в себе си и невиждащ изход от капана,в които е попаднал се заменя от новия колективен образ ‘’ние’’-социално онеправданите,които се обединяват от една нова идея за създаване на свят на справедливост и равноправие.
В творчеството на смирненски особено място заема големият град като символ на света и живота.Облян от блясъка на суетата,той носи страданието на бедността, грохотът и прахта на делника.Градът е бездушен и враждебен,едно голямо каменно чудовище, което поглъща живителните сили и нравствени добродетели, дори и живота на хората.той е свят на скръбта, разочорованието краха на човешките надеьди и илюзии. Този демонизиран образ показва дълбоките нравствени деформации на едно общество, в което болката и човешкото страдание срещат безразличието на тълпата.
‘’Ти целият скован от злоба ци,
о шумен и разблуден град,
и твоите електрични глобуси
все тъй празнично блестят’’
(Братчетата на Гаврош)
Контрастите в картините на града- безкрайното страдание и мъка и несекващо греховно веселие. ‘’Бедните деца’’ и ‘’Потока, отруженици,поели път за хляб’’ се противопоставят на ‘’празничния разкош’’, ‘’блясъка на електрическите ламби’’ и ,,витрини бляскави’’ в ‘’щумен и разбулен град’’.Тези полюси в социалната действителност показват неприлични противоречия и изострят човешкото страдание и болка.Мизерията смазва с непоносимато си бреме тези онеправдани ‘’деца на града’’, ‘’малките гаврошовци’’,които от рано се сблъскват с жестокостта на града и живота, ‘’Уличната жена’’,която притисната от безизходицата продава себе си; работниците, чийто скръмни въздишки отекват в мрачния делник; старият музикант,опитващ се с горестия плач на цигулката да изтръгне състрадание от безмилостния град.
Болезненото осъзнаване на тези ярки контрасти и безсилието на обществото да промени нещо в страдалческата орис орис на онеправданите, да защити собствените си деца от бруталната агресивност на несправедливия свят кара децата преждеврвеменно и тъжно да помъдреят.Непреодолимите прегради пред ‘’бездомните гаврошовци’’ и техните желания създават усещане за безизходност и безпомощност на хората пред тези непреодолими социални закони.
Но на мястото на това бутафорно веселие и разкож ще дойде ‘’ празникът на моите братя’’,който ще търси сметка за нравствените и физически жертви на ‘’хилядите души разбити’’. Тези чиято детска невинност е била порогана и чийто смях е прикрита болка.Чиито тела са стока и обект на ‘’мисъл неприветна’’, ‘’Блясъкат на електрическите ламби’’ напразно се опитва да прикрие мрака на нравствената деградация.Идват лъчите и изгрева на Новия ден,светлината на вярата и вътрешния огън по копнежа по ‘’Светлина! Красота! Висини!’’.
‘’Мъглата вдига се.И цял в лъчи облян,
гърми стохилядния град,а старий вълк-а старий свет
отива да си легне гузен и пиян’’
(Вълкът)
Мъглата,сивотата,болната бледа свтлина са символи на страданието,скръбта,грижите,болестите,които се размиват в призрачното царство на сенките,където животът губи реални измерения и често се слива със смъртта.Тази мъгла поглъща светлината и всяка надежда за избавления от мрачната орис на отхвърлените от живота.
‘’...ледно тегне и души мъглата-
на живота сивата мъгла...’’
(Зимни вечери)

В ‘’Зимни вечери’’ Смирненски е съпричастен наблщдател на скръбното царство в ‘’Смалчаните хижи’’ на насилието, пиянството,моминската смърт и скръбта в детските очи,което го кара горестно да възкликне:
‘’...Братя мои,бедни мои братя-
Пленници на орис вечна,зла...’’

Несправедливият обществен ред,според който брат обрича брата си на болка,мизерия и нищета,отнема му неприкосновеното право да бъде човек, трябва да бъде унищожен из основи, за да настъпи новият ден.
‘’Аз ще дочакам празникат на мойте братя
и размаха на техните крила,
когато в/у хиляди чела
ще начертае смъртен знак съдбата
и бурято с гръм ще призове
разбудените свои синове’’
(През бурята)

Така Смирненски изразява вярата си в ‘’малкият човек’’, социалният оутсаидер, че ще последва изначалнатачовешка жажда за свобода,която превръща роба в господар на своето човешко достойнство,готов сам да решава съдбата си като един нов Прометей.Бедните и онеправданите ще се пробудят и ще разберът че те са носителите на истинските нравствени ценности,творците на благата, призвани да разрушат стария и несправедлив свят и да съградят нов социален ред,един хармоничен свят. За това трябва да трансформират потенциала на несретното си битие във воля за действие и промяна.
‘’А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван към светни висоти,
чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи на раменете ни...’’
(Ний)

Гласът на болката се превръща в месия на колективната сила, съзиданието.Безсилието,примирението,тихата скръб и съзнанието за обреченост се превръщат в сила и дързост, в ‘’буреносна закана’’ за промяна.Смирненски вярва в съпротивителните сили на личността, в способността и да устои на жестоките предизвикателства на времето.
‘’Днес няма вече роба, свит и примирен,
отпуснал немощно ръцете:
това е новий Прометей,освободен
от игото на боговете’’
(Работникът)

Хр. Смирненски е свидетел на безброй трагедии и страдания на бедните и отхвърлените от едно цицнично и бездушно общество. Картината на човешкия живот обаче не може да се вмести в сковаващите рамки на предопределената съдба, ня непредотвартима загуба на мечтите сред локвите и житейската кал.поетът запазва безкористната си вяра, че бъдещето принадлежи на човека, осъзнал измеренията на собствената си свобода и съзидателната си мощ и това прави поезията му послание-предизвикателство за моралните устои обществен строй.