Духовното, идейното и революционното израстване на лирическия герой в Ботевата лирика


Всеки народ има свои велики личности и гениални натури, както в история си, така и в изкуството и в литературата. В историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името на гениалния поет и племенен революционер Христо Ботев.
Принуден от най – ранната си младост да живее далеч от родина, дом и семейство, той вкусва горчивия залък на скиталческия живот и тежката участ на чужденеца и това още повече засилва вродената му любов към народ и родина. Всички чувства, които са вълнували чувствителната му душа, са изпяти в племенните му стихотворения.
Първата обнародвана творба на Христо Ботев е “майце си”. Тя е адресирана до майка му, което доказва, че тя е най – святото нещо в живота на поета. Само на майка си лирическия герой може да изкаже вълнуващите го чувства, когато се намира тъй далеч от родината и от нея. Размисляйки над своя живот до момента, героят с пълно право упреква несретнишката си съдба и искрено съжалява за погубената си младост. Толкова е тежко неговото състояние, че младия човек го счита божие наказание след майчиното проклятие:
“Ти ди си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?”
Твърде млад и неосъзнат още, героят стига до върха на отчаянието и се чувсвува като тлеещ въглен. Единственото му желание и последна мечта е да види отново родния си край, да прегърне любимата си майка., да изплаче на рамото и насъбралата се мъка и след това да легне в гроба:
“Една сам клета, остана
в прегръдко твои мили да мадна,
баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба.”
Очевидно е, че душата на лиричския герой се бунтува срещу мрачната робска действителност, но вместо дух за борба, в нея се ражда мисълта за самоубийство, породена от краен песимизъм и болка.
Чувството на меланхолия и отчаяние от стихотворението “Майце си” отстъпва място на гняв и презрение към съвременниците на героя в стихотворението “Към брата си”. Това стихотворение е отправено до братята по съдба на лирическия герой. Обръщайки се към тях, поетът споделя чувствата, които го вълнуват, които го гнетят и в същото време изказва своето презрение към тези, които бездействуват и нехаят към народната съдба. В тази творба особено ярко е отразено родолюбието на героя:
“Отечество мило люби,
неговия завет пазя,...”
Спомените за героичното минало на народа ни са завладели душата на младия патриот и той изгаря от желание да последва примера на дедите си, но уви! – той е сам. Никой не показва желание в този момент да направи нещо, за да промени робската участ на народа си.
В тази творба любовта към майката и бащиното огнище отстъпва място на нещо по – възвишено – любовта към народа и отечеството. Неговите сълзи са за обречения му народ:
“Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален,
но каже ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?”
Мъртво е съвремието на лирическия герой, а Хр. Ботев окачествява ниското съзнание на българите, които се примиряват с робската действителност, като ги нарича гневно “глупци”. Така – вместо желание за смърт, тук лирическия герой изразява мечтата си да види родината си свободна.
Най – висок връх в идейното израстване на лирическия герой е показан в стихотворението “До моето първо либе”. След майката и братята, най – близкото същество е любимата и до нея адресира своето послание героят. Узрял за революционната идея, избрал пътя за борбата за жизненото поприще, младия човек се изповядва пред любимата девойка:
“Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова...”
Той се отказва от най – възвишеното човешко чувство – любовта, защото пред него стои една възвишена цел – да вземе дейно участие в борбата с поробителите на своя обичан народ.
Неговата младост е съсипана, сърцето му е силно наранено и единствения звук, който го вълнува, е плачът на поробената родина:
“Чуеш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
И там тегли сърце ранено,
Там, де е се с кърви облено!”
Бъдещия борец се отказва от дребното еснафско щастие край домашното огнище, за да влее своите млади сили във великата националноосвободителна борба. Нещо повече – той желае неговата любима, ако действително го обича, да сподели неговия труден и опасен път:
“Запей и ти песен такава,
запей, или млъкни, махни се!”
Категоричен да вземе участие в борбата за национално освобождение, героят е готов да се раздели завинаги с любимата си, ако тя не го разбере и не го последва в тази свещена борба.
Младия човек не е в плен на романтичното чувство. Той съвсем ясно си представя страшната и неумолима същност на борбата, която ще вземе хиляди жертви. Но това въобще не го плаши, защото той мечтае да намери своята смърт в редовете на тази борба:
“и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!”
В това изявление на младия борец е вложена идеята за съзнателна готовност да се пожертвува в името на своето любимо отечество.
Идеята жената да се бори рамо до рамо със своя любим за освобождение от поробителите е завършена в стихотворението “Пристанала”. Младото момиче, дъщеря на стар хайдутин, е избрало своя път в живота, в хайдушката дружина, наравно с брат си и годеника си, тя ще отстоява волята на българския народ да живее свободно в родината.