Мотивът за самотата в “Майце си”


С елегията “Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник “Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение “мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...”
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчената клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическиа герой за разбита младост.
“...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...”
Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
“...и срещам това, що душа мрази!”
Действителността не удовлетворява тпзи “скиптик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред “мили другари”. Безгрийността и непринудеността в отношенията им е привидна:
“Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.”
Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
“...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!”
Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с “мили другари”, ще сподели с майката.
“...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.”
Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи –
“мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалнотоосвобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: “Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Не обикновенното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трагателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
“Освен теб, мале, никого нямам...”
И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
“Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...”
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по – точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
“Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогая нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба...” Личи влиянието на романтизма.
Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния “Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно йелание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване.
И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва.

Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.