Литература

Българският форум за литература
Дата и час: Съб Окт 25, 2014 3:37 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]

Без регистрация! Може да пишете във форума за литература без да се регистрирате.



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: Пон Май 12, 2008 7:41 pm 
Offline

Регистриран на: Вто Апр 22, 2008 6:24 pm
Мнения: 707
ИЗКОННОТО В НАЦИОНАЛНИЯ ЖИВОТ И ТРАЙНОТО В БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР И ДУШЕВНОСТ СПОРЕД РАЗКАЗИТЕ НА ЕЛИН ПЕЛИН

Дълбоко свързан с народа, наследил демократичните и хуманистични традиции в нашия културен живот, Елин Пелин пренася през цялото си творчество своята. голяма любов към обикновените селски хора, носители на високи нравствени добродетели.
Писателят е най-проникновеният познавач и изобразител на българското село разказите му са с широк жизнен обхват и с рядко богатство от образи и картини. В тях социалните и нравствените проблеми са потърсени в живота, в непосредственото съприкосновение с действителността. Писателят търси в битово-житейското необикновеното, съкровено-човешко и социално-значимото. Разкрива го чрез героя си – суров и измъчен човек който се бори с немилостивата земя, със злата съдба, с държавата. Той е, вътрешно независим, умен, емоционален и изживява по свой начин мъката,
радостта. Познава любовта в различните й проявления щастие, мъка, героизъм, отмъщение, красота, грях. Умее да създава в мечтите си свят на красота и щастие, да се пренася в него и така да се откъсне за миг от житейските несгоди и да им отстоява.
Елин Пелин се утвърждава като писател през 90-те години, когато ценностният критерии налага нов тип герой. Пропадането на дребните стопани, бездушието и грабителската природа на селските чорбаджии, невежеството на духовенството, природните бедствия дават облика на българско село през този период. То не е представено в оная идилична светлина която откриваме в творчеството на Тодор Влайков. При Елин Пелин селото е свят на сурова и груба, но правдива социално-битова реалност. В този свят трудът е най-типичната черта у селянина и с него започва изграждането на българския национален характер.
Писателят познава селския бит, селските мъки и радости доброто и злото, щастието – и мизерията. Трудът е смисъл на живота, без него е невъзможно съществуването, но той е едновременно копнеж и страдание, радост и болка. Тази действителност в отношението към труда, Елин Пелин разкрива като резултат на неговата социална обусловеност. Най-често писателят рисува жертвеността на селския труд свързан със страдания от съпътстващите го социални бедствия, защото като главен герой селянинът е дребен стопанин - бедняк и ратай. Животът му е изпълнен с трагизъм и отчаяние. Чувства се унижен, защото е безсилен. Дори и когато се бунтува е осъден на поражение и губи битката с господаря на живота – държавата. Ежедневието му е мъчително, тягостно и тъжно, защото грижите му са как да запази дома и земята си, а целта – как да осигури семейството си.
Трайните битови белези на социалната му принадлежност са угарите, нивите, полето. Чрез тях – авторът внушава горчивата истина за вечна борба с природните сили, с враждебността на света. Руши се патриархалната социална система и пропадат създадените от нея нравствени ценности. При Елин Пелин говорим за реално приземяване. В такъв смисъл земята е основен художествен образ в разказите му. В борбата за хляба има и болка, и борба и надежда.
Специфичното за творческия процес на писателя, историческата, естетическата обусловеност на художествения му метод, и иронията като основно творческо светоусещане у Елин Пелин, определя и литературния жанр – късия разказ. В него случката става чрез разговора, диалога покрива действието, а събитието се предава чрез репликата. Проблемът на разказа е съсредоточен в личността, в характера на героя, а не в неговите отношения с другите, което е особеност в разказите на писателя.
Елин Пелин е реалист по природа, “несклонен към празни мечтания". 3а него трудът е главната характеристика на живота. За нравствената сила на българския селянин в разказите му говори наследеното от вековете преклонение пред труда. Никой друг в нашата литература не е престъпвал към труда с такова чувство на преклонение както Елин Пелин. Хлябът е нещо свещено. Свещено е и полето, защото там се ражда хлябът. Затова твърдим, че у Вазов – трудът е добродетел, у Йовков – красота, а у Елин Пелин – жертвоприношение.




В разказа “На браздата” трудът е усещане за мъчителна жертва, болезнена борба, тегоба. Уморени са стъпките на Боне Крайненеца, несигурно е крачката на дребната Сивушка – отслабнала, измъчена, безкрайно уморена. Селянинът сред безлюдното поле е дребничък, свит, самотен и безпомощен. Той е уплашен и тревожен, объркан и самотен Трескава мъка гори в очите му, а мисълта. безпомощно се лута - нивата, изсушените гърла. Отникъде няма помощ. Грубата му напукана ръка нежно милва болната Сивушка, а скритата, съхранена топлота избликва в нежни, задъхвани думи: "Не прави така, миличка." Думите му съдържат мъка, обич, безпомощност и безнадеждност. Дори наивните му усилия да вдигне умиращата Сивушка /". . .и почна да резе като мечка. . . "/ не предизвикват смях, защото отчаянието е взело връх. Моментът е трагичен. В постъпката на
Боне Крайненеца е съсредоточена сякаш историята на целия мъченически
труд на селянина. Трудът, е единствената надежда и упование, дори когато се изискват върховни усилия и жертви.
В поведението и изживяванията на Боне са съчетани селската неволя и духовната жизненост на народа. Несгодите и неволите не са го огнетили и ограбили духовно. Героят е запазил и пренесъл през тежкия си живот най-добрите черти на българския селянин, познати от фолклора трудолюбие, издръжливост, човечност, душевна чистота и благост. А добротата и човечността при непосилно тежките условия на живот са израз на моралната му сила. Селянинът остава нежен и добър с непобедима жизненост въпреки жертвения труд и трагичната си безпомощност. Поради тази си обобщеност образът му завладява, покорява, вълнува и се запомня завинаги.
Селянинът влага в труда си надежди и упования, а получава горчивини и безмерна скръб. Още първата фраза на разказа “По жътва” внушава усещането за напрегнат, задъхан труд - жътва "кипи". Читателят вижда: безкрайните, полюшващи се "златни ниви", усеща "страшната жега", "адската мараня", която "трепери". Очите с отмора се спират на далечните “гори и планини", които "отпуснати и уморени" синеят и като че ли лъха прохлада. Картината е осезаема и тръпнеща от живот. Неслучайно писателят признава: "Не си служа с природата като декорация - живея с нея. Имам наклонност към нея като художник!" Колкото и тежък да е трудът не може да не буди в душата на селянина онова чисто вдъхновение, което невидимо свързва хората чрез едно общо вълнение и грижа.
В труда е жизненият подвиг на селянина.Романтиката, в която ни въвеждат разказите на Елин Пелин, се крие в духовната жизненост на века, неговото вдъхновение и непосредствени радости от труда, в любовта му към земята.
Тържествена и наситена със светлина е картината, в която "раболивите селяци" жънат "неуморно"' и "трупат златни снопи". Лелеяната в душата надежда, радост, благодарност и благороден порив за труд избликват във възклицанието: ”Нека работим”. С вдъхновение и любов, с преклонение и вяра селянинът прибира плода на майката–земя. Като изтръгнат от сърцето "благодарствени молитви" над полето ехтят песни "Цялата картина внушава усещането за жътвата като истински празник на селянина.”
''Елин Пелин неусетно грабва с едно светло чувство, идещо от усещане за сливане със земята, с трудовите хора, с песента. С такава нагласа възприемаме и главните герои на разказа – левент Никола и Пенка. Чистата им любов е само загатната чрез тихия възторг на Никола, заслушан в далечната песен "млада, волна, широка като полето, светла като любовта", която праща най-хубавите - думи "с любов някому някъде" – песента на Пенка. Песента изразява душевната младост и чистота на народа, разкрива порива му към красота, любов и надежда. Песента радва човешките сърца след труда, осигурил хляба. Затова и този труд, колкото и тежък да е буди вдъхновение, вълнение и грижа. Вероятно и поради това са жестоки кратките ,накъсани и задъхани думи: "Боже! Пак жертва!" Те събират ужаса и болката на жътварите “плахи и тъжни”. Разказът внушава – скъпа е жертвата, когато трудолюбиви ръце се прекършват и възторжен млад живот гасне в непосилен труд. В труда-жертва има толкова сила и красота,че и мъката се превръща в “тъжен празник". В цялата ни литература само в Яворовите "На нивата" и "Градушка" жертвеността на селския труд е наказана с такава реалистична простота и с такова вътрешно участие трагичната равносметка на героя Елин Пелин търси обобщението за вечната мька и страдание и обективна предопределеност в съдбата на селянина. В повечето от разказите се налагат представите за мъчителната напрегнатост и за върховното изпитание на човешките сили и воля, мъката, страданието, безизходността на човека са свързани с представата за труда. Селската участ е страдалческа, мъчителна и безрадостна, участ – трагедия. Те са вечните и неизменни белези на селската съдба и раждат вътрешното убеждение за фаталната предопределеност на земния живот. Очертава се картина на живота, печална действителност, пълна с противоречия и конфликти. Новите обществени форми променят представите за добро и зло, рязко отхвърлят принципите за благородство- и красота. Съзнанието за неизменните белези на селската съдба ражда и убеждението на дядо Матейко от разказа “На оня свят” “Нас са ни записали у дяволския тефтер още кога сме се родили”. "Представите на героя “На оня свят” са съвсем земни... Той го осмисля с оглед на живота, който живял, на земните закони за "справедливост" и "ред", характерни за епохата.




Смехът в различните си нюанси е основен похват в разказа. Свеж, бодър, съдържателен и мъдър. В основата на жизнената устойчивост на Елин Пелиновите герои стои тяхната духовитост. Хуморът е традиционна черта на българина. Това не е просто чувство, а светоусещане ,източник на неизчерпаема духовна сила и енергия, с която човек надживява бедите и нещастията си.
В разказа “На оня свят” авторът вмъква богати хумористични детайли, чиято привидност насочва към необременено, първично мислещо съзнание. Така от забавното се върви към същностното и значимото. За това и темата на разказа е сложно съчетание на реално и фантастично. Силата на разказа е в богатството на наблюденията и в диалога, който е непринуден и гъвкав, изразителен и лек, с пределна яркост и точност на характеризирането. Особено силен е страхът на дядо Матейко от бирници. Веднага, след като разбира, че в рая бирници няма, в разказа не се говори повече за необходимостта от кръчми. Художествената идея е разкрита в съчувствието към теглилата на човека. Разказът е жизнерадостно оптимистичен, пропит с вяра в победата на доброто, въз възмездието, справедливата отплата.




В разказите на Елин Пелин вечната грижа, мъка и безнадеждност са зло. А то вечно и закономерно се повтаря в ежедневието на селяните. Злото отнема радостта и унищожава духовните пориви.. Човек се затваря в себе си, с което теглото не намалява. Сякаш то е по-леко, когато в селската кръчма, където виното и песента на кавала отпускат душата "От сиромашия пият и хитруват селяните"-казва Андрешко на съдията. При Елин Пелин, за разлика от Вазов, е много важно дали героят е богат или беден. Много често социалното положение определя и самата му съдба! Немотия и сиромашия са причина за неосъществената любов на Свилен и Магдалена. Все ратай заробил съм се у хората..." са думите на Свилен от разказа “Край воденицата”
В разказите на Елин Пелин мълчаливото и покорно приемане на бита не означава отказ от живота изобщо. Жизнената устойчивост е утвърдена във времето и историята ни черта от националния характер. Волята за живота е основата на житейската философия на селянина. При него животът е по-силен и не спира със смъртта. Както повечето Елин Пелинови творби и този разказ е изграден върху характерната проблемна ситуация героите трябва да намерят изход от нея, да изяснят мястото си в света намерило израз в решение или действие. Умалителните форми създават впечатление за безпомощност, "смаленост" на човешкия микросвят пред природните сили. Важно значение за утвърждаване на проблематиката има фон-задушница е ден за другите. В същото време мъртвият е чужденец в света на живите. В своето отсъствие образът на мъртвата Божана осмисля миналото и открива празнотата на настоящето, тъй като покойната е отредена на Бога. Почти всяка втора реплика от диалога на героите назовава Божие, присъствие в земните дела. "Божия воля", "Бог да прости", "Божа работа”. Писателят закодира мащабната трансформация – за Бога е отредено небрежното място “тамо”, а в света на живите хората все още имат, шанс да съберат разпиляното .Намирането на Стоилка е необходимото "закърпване на заедността като справяне с несгодите най-показателни за социалния смисъл на разказа са думите на Станчо и Стоилка.:"Кои ли се веселят? –Сиромашията пият". Те изникват не от логиката на досегашния им разговор, а са в пряка връзка с пейзажа – с мъглите, които се влачат все по-гъсти, с дъжда, с църковната стряха, която плаче с едри сълзи, с обобщения израз на сиромашкото село. Неясни, призрачни са очертанията на търсеното човешко щастие от Станчо и Стоилка, които чезнат сред сивата, влажна пелена на есенната мъгла, притиснала ниско към калната земя страдащата човешка душа, която хоризонта на надеждата чува.само тежкия звън на погребална камбана заровена дълбоко сред дъжда и сивите мъгли на душата.
Есента се. превръща във вечно социално битие на човешкото страдание, на вечната болка и неизплакано безсилие. Есента – мъглива и влажна потиска с трагичния хаос на отнетата надежда еднакво душите на живи и мъртви. Призрачни, безнадеждни, с отнета възможност за помощ и промяна на човешката съдба са мислите на двамата страдалци. И човешката душа остава завинаги в плен на есента – екзистенциално битие и социален пейзаж на човешкото страдание.
За Елин Пелин човекът е природа , както всичко останало. Животът продължава. Към края, когато отзвучава комизмът на сватуването, изведнъж писателят кара Станчо да се загледа "във влажните и сиви като мъглите очи на. Стоилка. "Измъчената жена, в известна степен реалистичски принизена като външност, има своята човешка висота. В разказа “Задушница” трезвият реализъм на човекът, усетът за обективните закони на света и правото на_естественото човешко влечение, намира проявление в констатацията “Умрелите – лека им пръст, с живите живей". В това е силата и слабостта на двамата Елин-Пелинови герои, все още вярващи в тъжния смисъл на есенния си живот. В разказа диалогът, характерите и ситуацията са горе в пейзажа, което е в контрастно реалния комизъм на случката. Самия разказ е "чудна симфония на тъгата и радостта на бедата и надеждата изградена сякаш музикално с образа на пейзажа.
Чрез героите си Елин Пелин оправдава сюжета. Картините в разказа “Напаст Божия” са изградени в градация и този композиционен похват създава вътрешна динамика на сюжета и акцентира драмата на човека чрез мотива за страданието. Особена е функцията на пейзажа в този разказ, и в творчеството на Елин Пелин. Пейзажът е действащо лице. Той се появява там, където има необходимост от .вътрешна изява и. замества авторския коментар /на Иван Базов/ Сетивната осезаемост на пейзажа създава представа за жертвеност и мъчителност за.крайна напрегнатост и изтощителност на човешкия труд: "...мълчаливо се мяркаха там жътвари от заран до вечер. ..Мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле, градяха на кръстци с грозните снопи и кръв капеше от сърцата им". Степенуването е подчертано с пряка оценка на разказвача: "па и друга беда настана". Детайлите в пейзажа създават представа за нещо страшно,неизбежно и фатално. Картината отразява вечната трагично-гибелна участ на селяшка душа. В нея откриваме стремежът и да устои на мъчително-безизходното жертвена себеотрицателност внушена чрез представата за погреб-
ване, за смърт. От пейзажа идва допълнителната широта, дълбочина и духовно обогатяване.В разказа “Закъснялата нива” играе ролята на лирическо въведение.
С гениално намерени детайли врабците, които падат като градушка по прашните пътища/ и сгъстена експресия /”погазило го е вече жарко лято"/, авторът рисува, късното лято и въвежда мотива за "августовското безстрастие". Пейзажът внушава идея за обреченост и безизходица, за орис, от която няма излизане от тъмните очи на Лазарника се сипват, сълзи като градушка и мълком и неспирно текат... "Мъчителното усещане едновременно за безизходност и решимост прозира и в трикратното повторение а умалително-повелителната форма “мълчи /"Мълчи, мама, мълчи, малка щерко,мълчи да пожена"/.
Трудът в разказите на Елин Пелин е и мъчителна борба за правото на съществуване, принудителна съпротива срещу мизерията и
бедността.
Грубостта и оскъдицата на ежедневието смазват човешкото достойнство пораждат мечтата . Интересен е образът на мечтателя в разказите на Елин Пелин, защото, дори и тогава, когато мечтаят,героите имат своята трезва представа за реалността. Мечтателите са обикновени хора. Българинът винаги се е стремял към красота, към хармония, към съвършенство, когато те липсват в действителността, той ги постига в своите мечти. Мечтата е свързана с духовната жизненост на селянина, оцветява се романтичната окраска на неговия спокоен и трезв реализъм. Мечтателите казват, че “и песните са затова”...да те измъкнат от истината за да “разбереш че си човек” /разказът “Косачи” много често мечтите им са здраво свързани с живота. Наивното желание на Липо/. Разказът “Престъпление” е да построи "нова къща с градина зад нея", да се ожени "за най-хубавото момиче в селото", и всички да го поздравяват, да му завиждат и да се чудят. Социално незащитен, с отнета вяра за възстановяване на справедливостта – и обществена, и духовна – героят на Елин Пелин е с ясното съзнание, че може да разчита само на собствените си сили.
Ако у Йордан Йовков страданието ражда отзивчивост, доброта, човещина и пробужда съвестта у човека, то страданието у Елин Пелин ражда протест. Протестът е свързан със социалното разделение и се проявява както в противопоставянето между селото и града /"Андрешко"/, така в конфликтите на самото село /"Напаст божия "/. Той е в името на човките права, на съществуващото човешко начало и може да бъде проследен в процес на съзряване и разширяване: Илчовица протестира стихийно: Липо от разказа "Престъпление" отмъщава за поруганата семейна чест, човешка гордост и достойнство: мъжът на Лазаринка извършва лично отмъщение: младежите начело с учителя повдигат колективен бунт срещу старите чорбаджиите и попа /"Напаст божия"/.
У Елин Пелин духовното страдание е смислено и се корени в съвършенството на живота. То е обида за човека, който не може да остане безучастен пред чуждата неволя. Андрешко от едноименния разказ носи жизнената мъдрост на народа и богата душа, изпълнена с човечност и солидарност. Неговата съпричастност към мъката на Станойя ще го накара да остави съдия-изпълнителя в блатото. Диалогът, движи разказа и чрез него авторът реализира усета си за национален характер, критичен дух и демократизъм. Докато при Иван -Вазов държава и народ са едно цяло, то при Елин Пелин злините, страданията и обидите селянинът свързва с представителите на властта. Духовно беден, алчен, и зъл е попът в разказа “Напаст бпжоя”, а съдия-изпълнителя от разказа “Андрешко” е с отвратитена външност /"дебел господин с вълчи кожух и тлъсто лице"/ и е духовно принизен, безчовечен, груб, нищожен с просташкия си език и унизителен плач /". . .хлапе, говедо, канибал, вол, дръвник. . ."/.Постоянното присъствие на сегашно време, в което пише Елин Пелин, е едно от най-характерните особености на писателя. В тази насока съдия-изпълнителят е не толкова олицетворение на държавата, колкото е вековен образ на продажните, а солидарността на Андрешко осмисляме не като недоволство, което обединява хората в бунт, колкото като извечна човешка солидарност.
Като писател – реалист Елин Пелин търси проявите на устойчивото в същността на делничния бит. Очертавайки народностния облик на своите герои, писателят не се ограничава с онези добродетели, които се изявяват в общественото битие на селянина. С проникновението на голям художник, той ни показва душевната чистота и нравствена извисеност на неговия интимен свят. С топла симпатия писателят обгръща бита на трудовите хора. Въпреки сиромашията, живота на селянина има красота. Проявленията на духовно-психологическите и нравствени опори Елин Пелин открива в любовта. Тя е прекрасно човешко чувство за надмогване на тривиалното и за съприкосновение с истински възвишеното у Йордан Йовков, който пръв в българската литература разкрива диалектиката на красотата и любовта като органично единство на съзиданието и разрухата на живота и смъртта, на щастието и скръбта. В разказите на Елин Пелин любовта е представена предимно в битов план. Тя осмисля едни от най-хубавите му разкази - “Кумови гости”, “Любов”, “Край воденицата” и “Самодивките скали”.

Любовта е вечно и неизменно чувство. Тя съхранява, поривите за. щастие и пълноценен живот. Йовковска романтична приповдигнатост откриваме в разказа “Самодивските скали”, в който любовта е дързост на човешкия дух и упорито следване на мечтата. Върхът е духовна мечта и идеал, а постигането му-горда и смела реализация на човешките възможности. Така решимостта, безстрашието и дързостта на Магдалина и Перун се превръщат в нравствен критерий за оценка на човека.
Творческият процес у Елин Пелин започва от наблюдението. За Елин-
Пелиновите герои трудът е мощна стихия, която отприщва съзидателните
им сили, пробужда творческите им пориви. Той е извор на духовна сила
упование и вдъхновение в живота на човека от народа. Трудолюбието е
само една страна от богатата нравственост на българина. Елин Пелин
изгражда този образ, като допълва любов към изкуството, здрав морал,
но разбиране за семенните задължения, чувство за дълг,чест и не пропуска да подчертае тяхното съзнание за задружност за неволи и радост.
Всеки разказ, всеки образ, е допълнение към представата, за българина. Всяка дума ни напомня за още нещо от него. Писателят търси и открива обикновеното, ежедневното, типичното. Интересува се от социалната и битовата съдба на. селото като цяло. В тази среда, селянинът е жилав непреломен от годините и нещастията. Дядо Корчан от разказа “Ветрената мелница” е “здрав и як” старчуга". Той и Лазар Дъбака са деятелни, находчиви и имат сродна душевност. Поривът за творческа дейност движи случката и ражда неукротимите им планове: "...те не жалеха труд не сещаха умора, не правеха почивка". Трудът им е разнообразен, творчески продиктуван от мисълта,от мечтата от фантазията,от удовлетворението в процеса на творчеството. Това, според автора, е особено съществено. Чувството за хумор и шегата разкриват благодарността им към живота и духа на българина, богатата му нравствена същност като човек, умението му да се весели. Красиви са песента на момичетата, лудото хоро, радостното настроение и смехът на "навалицата, когато, дядо Корчан съглежда из зад Витоша бяло облаче. Красиви са Лазар и.Христина в"устремеността и вихреността на танца /Лазар "подскача като елен", а Христина извива "бялата си шийка като лебед"/. Чудните звукове на изкусната гайда придават, на разказа едновременно идиличност и реалистичност. В разказа “Ветрената мелница” ръченицата е динамичен и пределно точен израз за характеристиката на героите. Ръченицата е характе- ризираща реалност. Тя е символ на това, което е предчувствие за любов
и с тава любов. Ръченицата примирява. героите един с друг, връща ги към общия човешки поток, укротява неспокойното им съзнание и същност. С нея диалогът е лишен от всякакво чувство за хумор,звучи със съдбовна сериозност и е предчувствие за предстояща промяна.
Всеки от героите на Елин Пелин влага в своя труд различно чувство-за бедняка Боне това е средство за прехрана, за Дъбака и дядо Корчан-творчество, за Лазарника-единствено спасение, но за всеки от тях трудът е смисъл на живота, само чрез него може всеки от тях да покаже себе си, там може да намери най-голямата си радост, спасение и упование.
Селянинът в разказите на: Елин Пелин живее оптимистично, с оп-
ределена вяра, ако не в бъдещето, то поне в себе си. Неговото жизнелюбие
надделява и над историческия му скептицизъм. Силата му е в постоянния
труд, в борбата му за късче щастие за себе си и своите деца.
В тази борба той има право да воюва за нещо повече. Вярата му е в един неопределен бог, свързан с хората, с истинската любов. Жизнелюбието му про-
зира в множество любовни истории нежни, красиви, истински: в отношението
му към децата-бъдещето на рода: в схващането му за мястото и ролята на човека в света.
Досегът с труда за героите на Елин Пелин е свещено действие. Те всецяло му принадлежат в пълното сливане с танца или приказката търсят красотата, която извисява и облагородява, обогатява духовно и прави човека-човек.
В разказите на “На оня свят”, “Ветрената мелница”, цикъла разкази “Под манастирската лоза” персонажите са в центъра на изображението само дотолкова, доколкото представят ситуация, даваща възможност на писателя за обобщение на социално, нравствено или философско равнище. Според автора всеки от героите носи в себе си и доброто и злото, защото без техният антагонизъм животът е невъзможен. Съвестно се опитва да ги примири, но критерият за добро и зло е индивидуален. Елин Пелин има предпочитание към герои, които са в състояние да на; надмогнат злото в себе си. Авторът е убеден: борбата със себе си води към усъвършенствуване. В алегоричния разказ “Пророк" героят учи хората как да станат добри, а те се боят и бягат от него. Според автора добър можеш да станеш само по вътрешна повеля на сърцето си.
Героите кг Елин Пелин са обикновени хора. В техния живот мъката и радостта вървят ръка за ръка. Животът е отреден дар и върховно благо, а не трагично страдание, както го разбира по-късния европейски екзистенциализъм. Съвършен разказ като “Спасова могила” може да илюстрира и най-добрите принципи на екзистенциализма. Трагична е съдбата на малкия Монка. Жестоката човешка съдба е внушена в онази трогателна, безкрайно тъжна картина на пълзящата към Спасова могила върволица от хора изнемощели, превити от тежкото бреме на живота. Те вървят със сетни сили към върха, повярвали в една илюзия. Дядо Захари води внучето си на чудотворното лековище с надеждата, че Господ ще му помогне. Ударението не па,да върху суеверието, а върху сиромашията, селската мъка, социалната безисходица.
Разговорът между дядото и внука е основен-осъществява се : както ходят, както седят, спират се или се забързват-чак до предсмъртния унес на детето, в който, преди да угасне съзнанието му, вижда всичко обещано от дядото. Монката умира сред своите блянове, непознал още красотата и радостта на живота. Големите му невинни очи, някак странно отворени за света, напразно търсят надеждата в едно общество, където на безпомощните и изоставени хора им остава само едно-вярата. Униние, и безсилна мъка откриваме в него. Тъжни и безсмислени са усилията на дядо захари, но докато е жив, човек трябва да се надява, да се бори, да има сетна надежда.
Самия подбор на героя в разказите на Елин Пелин предполага естествения човек. Така и в “Под манастирската лоза” единствената циклично организирана творба на писателя. Основният й патос утвърждава , естественото и разкрива борбата между доброто и злото. В нея често се оказва, че грехът на героите е невинен, привиден, защото е човешки и простим от Бога. Пастирът /разказа “изповед”/ решил да се изповяда заради миналите си грехове, е невинен и добър. Той носи на краката си звънчета, за да не настъпва мравките и насекомите. За Елин Пелин онова, което се върши според природните закони не е грях. Затова и Свети Спиридон, усамотил се за покаяние сред природата разбира че любовта между живите същества е природен закон. В разказа “Веселият монах” любовта и ценната усмивка са опоетизирани като висше житейско благо. Най-големият грях е прекалената, жестока спрямо хората праведност, наречена от автора “жестоката идея за доброто”. Само насилието, липсата на милост към хората са според писателя непоносими грехове. Гневен в яда си срещу всякаква неправда, свети Христофор “Огледалото на Свети Христофор” придобива “зъл кучешки образ”. Когато пренася през реката най-страшния престъпник, той извършва подвиг и възвръща отново красотата на човешкото си лице: "Очистих се, защото направих добро на най-лошия".
В цикъла разкази “Под манастирската лоза” любовта не е грях. Тя е възторжен химн на земното, човешкото, порив на истински безсмъртното. Творбата обединява законите на природата и законите на човешкото общество. В нея законите на, самите светци “са земни”, а аргументите им се свеждат до разбирането, че ако изчезнат всички пороци добродетелта ще бъде неразличима.
Силата на творческото дело на Елин Пелин е в народностната основа, в идейната съдържателност, в критико-реалистичната насоченост. Авторът разкрива своите герои в отношението им към държавата поведението в семейството, в контактите им с другите. Така разказът му се осъществява сложно и хармонично изградена художествена цялост свързана с изкуството, националния живот и трайното в българския характер.




Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта


Вие можете да пускате нови теми
Вие можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на: