Литература

Българският форум за литература
Дата и час: Сря Апр 16, 2014 10:08 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]

Без регистрация! Може да пишете във форума за литература без да се регистрирате.



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: Пон Май 12, 2008 7:40 pm 
Offline

Регистриран на: Вто Апр 22, 2008 6:24 pm
Мнения: 707
Елин Пелин – Майстор-разказвач в сборника "Под манастирската лоза"


Творчеството на Елин Пелин откриваме реализъм и дълбоко познаване на българската душевност.Като майстор-разказвач писателят побира авторските си послания в къси, но наситени в емоционално и смислово отношение художествени творби. Разказите в сборника “Под манастирската лоза” са част от класическата проза на Елин Пелин. Замисълът е в пряка връзка с проблемите на времето. Заражда се от естетическите възгледи на автора и изразява собственото му естетическо верую. Книгата говори за българското отношение към света. В нея можем да определим хедонизма на Елин Пелин с човешкото естество такова, каквото е.
Манастирът, пространството, където отец Сисой разказва своите притчи – под лозата, е място, където, вмествайки се в него, размишляваме за живота в черно и бяло, за борбата между доброто и злото, на човешките заблуди, радостта, страданието, падението, изкушението, съвършенството на духа.
Разказите в сборника “Под манастирската лоза” са създадени в продължение на двадесет и пет години от 1909 година (първите два “Отец Сисой” и “Светите застъпници”) до 1934 година (последните четири “Чорба от греховете на отец Никодим”, “Изповед”, “Пророк”, “Веселият монах”). За тези години, творецът остава верен на себе си, на замисъла си като създава притчи за светци да разкрива разбирането си за живота на “грешните хора” и за живота въобще.
Елин Пелин пръв се опитва да обясни страданието не само с външни, социални причини (по Ивайло Петров), а и със сложна човешка същност. Той пръв се опитва да види душата с нейната сложност и противоречивост, с нечистите сили в нея тласкащи към грях – въпреки разума и моралната съпротива. “Борбата с тези нечисти сили е вечната тема на всички религии и идеологии, както и на всяко голямо изкуство” – пише Ивайло Петров. Защото е борба между доброто и злото, между дявола и Бога, борба за съвършенство.
Той определя избора на героите. И по този повод Ив. Петров отбелязва, че “Елин Пелин е избрал за герои духовни лица..., за да си послужи с тъй наречената антитеза – художествен похват който му позволява да изобличи с най-голяма сила пагубните страсти у човека”.
Като символен образ в сборника трапезата обединява материалното и духовното. Светът на “Под манастирската лоза” е свят на превръщенията какъвто е и самия живот.
Елин Пелин държи на връзката между новопоявилия се разказ с останалите. Първите два разказа за отец Сисой и особено “Светите застъпници” по жизнерадостния тон и лукавия смях се доближават до “Пролетна измама”. “Изкушение”, “На оня свят”. До тях по буйно жизнелюбие и дяволи тоест стои “Жената със златния косъм”. Позна тият ни Елин Пелинов смях вече го няма в “Огледалото на свети Христофор”. В този разказ е налице поучението:”Очистих се защото направих добро на най-лошия”. В разказа “Чорба от греховете на отец Никодим” срещаме блага снизходителност, а в “Занемелите камбани” благововение – смирено умиление, никакъв смях. В “Пророк” и “Веселият монах” откриваме чист гняв, категорична анатема: “Не ме познава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми. Твоето сърце беше камък, стани в камък (Пророк)”. В самото подреждане на творбите има определена логика. Мотивът на изкушението е връзката 1 и 2 разказ, 2 и 3 разказ. Седмият разказ внася интимно-патетично корекции.
Разказът “Светите застъпници” е сложно по идейното си състояние произведение. Творбата е насочена против догмата на неопровержимите истини. Разказът е размисъл за доброто и злото. Поуката не изчерпва идейната многосложност. Авторското усещане за човека и света се предава на възприемателя че разказите на отец Сисой – сладкодумен божи служител, натрупал много наблюдения и събрал богат опит човешки съдби. Святата му глава е проникнала до корена на битието и все пак са останали неразгадани тайни “За Бога, за света, за суетата на живота и загадката на смъртта”.Той утвърждава християнските ценности вярата, надеждата, любовта и осъзнава, че неговите герои не са съвършени и няма защо да бъдат такива. В земния си живот те изповядват религията на доброто, на чистотата и на съпреживяването, които могат да се назоват с думата любов. В такъв смисъл всяка история разказана от отец Сисой изразява посланието на автора за живота.
В разказите от сборника всичко за действието на героя се казва от разказвача, който знае много за човека и света (за разлика от “Андрешко”, “На оня свят”, “Спасова могила”, където диалога организира действието и е средство за характеризиране на героя).
Героят от тези разкази на Елин Пелин остава едно вечно откритие и загадка – той е фатално обреченият на раздвоението между доброто и злото, в него живее променливия свят.
Човек възприема света такъв какъвто е и живее според естествените човешки стремления. В тях няма нищо греховно, няма зло, защото хората са сътворени от Бога по негов образ и подобие следователно онова което е в хуманната им същност е светло и възвишено. Елин Пелин реализира една от екзистенциалните философско-етични максими – човек трябва да бъде мярка за света и за самия себе си. Отклонението от този модел вече наистина може да се нарече зло или грях. Именно затова “пратеникът божи от разказа “Пророк” бива превърнат в камък като наказание за стремежа си да проповядва “Божието слово” чрез заплаха и насилие, чрез действие които противоречат на човешката същност. Тогава възмездието на самозабравилия се пророк въздава не друг, а самия Христос. Показателни са и думите, които той изрича: “Не ме познава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми. Твоето сърце беше в камък, стани камък!” Виждането на самия автор за това как хората трябва да живеят пълноценно се съдържа в думите на един от старците с които пророкът спори: “… не можем да бъдем много добри, защото Бог е направил човека така, че да обича себе си повече от другите… ако нямаше злото никой няма да знае що е доброто.”. Ето защо в самата представа за добро сякаш стои максимата – “прекален светец и Богу не е драг!”. Този анекдотичен модел е разгърнат в творбата озаглавена “Огледалото на свети Христофор”. Текстът е разгърната алегория свързана със стремежа на човека по подобие на ангел господен да се бори с Дявола, с неговите слуги – демоните, които изкушават хората и ги тласкат към порочен и грешен живот. Персонажът е надарен и с ангелска красота, а и делата му - са като на ангел.
В разказа проблемът за избора се реализира чрез повествованието.След като изгубва човешкия си облик Песоглавецът започва да пренася пътниците от единия на другия бряг срещу хляб и месо.Страданията му са неизмерими, защото не може да отправи дори молитва към Бога, а скръбта му го принуждава да мисли,че "не може вече да различи злото от доброто" .Интересен е моментът когато пренася непознатия и разбира,че това е Дяволът който уверено крачи по същия път, по който е минал преди това Исус Христос. Развръзката на разказа говори за тържеството на природната сила – героят възвръща "красотата на своето човешко лице,след като е сторил добро и на лукавия".Антитезата изгражда представата за обратния преход на звяра-човек в човек, защото, както самият той заявява,е направил "добро на най-лошия". Авторът споделя разбирането си, че за да победи злото в се бе си, човекът трябва да се освободи от злобата, от омразата, от ненавистта, което е и в основата на жизнеутвърждаващата му философия.
В своите разкази от цикъла “Под манастирска лоза” авторът утвърждава, че не е грях онова, което е природно дадено. То е жизнена ценност, проявление на човешкото. Дори когато е нечиста сила, дяволска рожба любовта намира своите естествени и жизнени основания. Тя е най-човешкото и свято чувство. Любовта е човешко земно естество, висш природен закон и затова в нея няма нищо греховно. Почти до този извод достига отец Никодим в разказа “Изповед” След като изслушва дошлия при него за пръв път в живота си да се пречисти Пастир, свещеникът го обявява за велик грешник. Твърдата му увереност в това се разколебава, когато непознатият заявява че “щом е грешно да бъдеш с жени, тогава сигурно е грешно да бъдеш и мъж". Репликата на героя е отправена пряко към читателя и е предназначена да провокира разсъжденията му по една ежедневно-битова тема - грях ли е любовта или не е.Любовта е солта на живота: "Чорбата не се осолява само с погледа, зачатието на човека не може да стане само с погледа на мъжа. Затова само естественият, природният път към "спасението" на човека е правилен. Младият и хубав обущар Спиридон /"Очите на свети Спиридон"/ избожда очите си които не дават мира на сърцето му. Но той не знае,че "...там,в душата му, има други очи, които той не може да избоде". Тези вътрешни очи виждат и чувстват красотата на живота,те напомнят за любовта, радостта, щастието.
Отец Никодим цял живот той се опитва да изкупи мним грях, за да се извиси духовно, като отхвърли от себе си човешките чувства и мисли: "Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си? "Героят всеки ден оставя по една бяла роза до пътя, а това е неосъзнатия му стремеж към обикновен живот – с всичките му радости и неволи. Белите рози са символ на любовта му към живота.. За Елин Пелин е допустимо и оправдано само това, което не противоречи, на природосъобразното. Той доказва недвусмислено, че естествените човешки пориви правят живота и са част от него. Мисията на веселия монах от едноименния разказ извършва хуманен подвиг – става вестител на щастието, на радостта: "Ще им свиря, ще им пея, ще им нося смях и радост и като са добри, няма да станат лоши". В неговата душа е гнездото на надеждата, която огряваше, ободряваше и привързваше към живота". Това добро е забравил божият служител от разказа “Занемелите камбани” По великолепен белетристичен път авторът подчинява разказа на изконна и здрава народностна традиция – пред олтара на святостта дарението има не паричен, а висш нравствен израз и че голямо е това, което е осветено от безкористна подбуда и не съдържа следа от каквато и да е показност.
В "Под манастирската лоза" случките са модели на ситуации, в които попада всеки в своя свят. Всеки като св. Христофор изпада в изкушение да запази за себе си повече от територията на правдата. Митологизирането тръгва от общоприета теза и съдържа вечни истини, но авторът цели да осмее и разколебае крайното, консервативното. Случката обслужва официалната теза, като я разколебава. Що се отнася до характеристиката на времето, тя носи сакралното, извечното и разкрива повторенията в природата. Те са различни само в онова тайнство, заради което св. Георги ще свали наметката си, за да се осъществи предопределеното от божественото.
В разказите от сборника развръзката откриваме в края чудо където е зашифрована волята на бога /бог връща зрението на отец Спиридон, богът прибира веселия монах от кладата, бог вкаменява пророка, от когото бягат птици и животни и. т,н./ Това чудо е и знамение, което трябва да се разчете, за да усетим моралния извод, заложен в разказа: "Не трябва да мъчим хората в реалния живот, за да ги направим добродетелни"/"Пророк"/
В цикъла “Под манастирската лоза” пейзажът е най-хубавото, най-доброто постижение в разказите от сборника. От "благословените вейки" на манастирската лоза в двора на отец Сисой /"Отец. Сисой”/, през китното манастирче от "Занемелите камбани" и подето на свети Георги /"Една обиколка на свети Георги"/, където дишат и живеят малки птички, дребни животинки, пеперуди и зайци, отдадени на влечението на сърцата си до трендафиловата градина на Смарайда /"Жената със златния косъм”/. В другите разкази пейзажът е фон на действието и насочва към душевното състояние на героите /"По жътва", "Андрешко"/. В цикъла "Под манастирската лоза" усещаме природната картина като пространствено, определение, като място на повествователното действие. Тя не е раздвижена, не е одухотворена, тя лиризира случката, подчинена на една морална теза. Пейзажът е детайлизиран, по-компактен, рамкира, често в началото и в края случилото се. Веднъж прозрени, размислите за човека и света от сборника пораждат своите нови значения у възприемателя от всяко време и поколение. Те са свързани с "непосилната борба на хората да излязат от бездната на пороците, в която са попаднали...и така да превъзмогнат греховността си с неимоверни усилия".
Разказите от цикъла “Под манастирската лоза” поставят вечните проблеми за доброто и злото, за истината и лъжата, за насладата и самоотричането опоетизирани със земните радости, които съществуват в душата на всеки човек, дори когато е в монашеско облекло. Чрез своите герои авторът внушава, че всичко, което е с мярка, не е зло, че животът трябва да се живее такъв, какъвто е, и така, както изисква естествената човешка същност.




Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта


Вие можете да пускате нови теми
Вие можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на: