Димчо Дебелянов - Носталгия по детското минало на лирическия герой


Художествената литература отразява действителността ,която винаги е вплетен идеалът ,мечтата.Художествената творба носи в себе си едновременно реалност и мечта ,настояще и бъдеще.В този смисъл сблъсъкът м/у идеали действителност в характерен и за българската литература.При всеки творец обаче резултатът от този сблъсък е различен.При Ботев той ражда идеята за революцията ,копнежа за саможертва ,при Вазов -мечтата за процъфтяваща България ,при Яворов -едно безмерно страдание. В чувствителната душа на Дебелянов противоречието м/у идеал и действителност резонира по съвсем друг начин.Епохата ,в която се формира поетът ,е белязана от продължителни в войни ,груб прагматизъм ,дехуманизация и бездуховност.Тази социално-историеска противоречивост има своите дълбоки художествено-естетически измерения в българската литература.Доминираща роля в жанрово отношение играе лирическото начало ,което провокира творческите търсения в сферата на индивидуалното и духовното.Заражда се ,достига своя апогей и върви към залез символизмът.Литературата ни е в навечерието на раждането на ново естетическо явление -поезията на Христо Смирненски.
Романтичен съзерцател и нежен лирик ,Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм ,присъщ на самотния несретник.Страданието му не е артистична маска ,то е дълбоко човешко ,истинско.Всичко ,за което пише поетът ,е преживяно.Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост ,един неутолим копнеж по красотата и хармонията ,стремеж да се приобщи към хората и невъзможността да стори това.Така се ражда болката ,страданието на Дебеляновая лирически герой ,чийто най -характерни белези са меланхолията и тихата скръб.Лирическото изживяване показва отчужденост от реалността ,противоречие м/у поетовия идеал и действителността.
Сблъсъкът на прекрасната човешка личност на един благороден мечтател и творец на красотата със заобикалящия свят ,лишен от духовност и хуманност ,е трагичен.Той отеква болезнено в деликатната душа на родения поет ,за да намери израз в изящни елегии ,лирически песни ,които по своята естественост ,простота и прелест нямат равни на себе си в българската поезия.Художественият свят на Дебелянов е свят на блянове и копнежи ,на възвишени духовни пориви.Те изразяват дълбокото разочарование от студенината на града ,която лирическият "аз" е изпитал още при първите си съзнателни стъпки в живота.”Скръбният град" пречупва младежките пориви и властно налага своите бездушни норми:
"...Престани
да вярваш и да дириш-забранен е
на любовта плодът-и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.”
Огромната градска пустош се превръща в символ на човешко то обезличаване ,което убива красотата ,радостта ,желанието за живота.Градът внушава на героя идеята ,че адът и раят не са абстрактни понятия ,а съществуват тук ,на земята.Поетът щрихира урбанистичния пейзаж ,със зловещи очертания и този силуетен портрет обективира душевните преживявания на лирическия герой.С тънък психологически усет Дебелянов превръща тези няколко щриха в цялостна атмосфера.Смисловата натовареност на детайлите подчертава мъчителното изживяване на спомена за нерадостното детство:
"Как бяха скръбни мойте детски дни!
0, колко много сълзи спотаени!"
Тъжна ретроспекция в съзнанието на лирическия “аз”преминава в настоящето и това движение създава чувството за трагична обреченост и обнадежденост.Страданието на героя достига своя предел в отказа от спомените -”аз не искам нищо да си спомням”.Трагизмът се поражда от усещането за ограбеност -"мечтите ти навек ще бъдат пленни" ,а отчаяното приютяване на “бездомната” скръб в пустошта огромна”.Повторението на метафоричния глагол “бродя” утвърждава идеята за самотата и скитничеството на човешкия дух.Образът на бездомника в Дебеляновата поезия винаги се открива на контрастния фон на града.
Градът ,притаен в смълчаната нощ ,или изпълнен с веселие и глъч ,е враждебен и чужд.Кръговата композиция на стихотворението “Спи градът” затваря меланхоличното изживяване на героя в самотните часове на една нощ:
"Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми,ръми,ръми..."
Вътрешната драма се обуславя от съзнанието за зависимостта на човека от света вън от него и е характерна за цялата Дебелянова лирика.Трагичният сблъсък на героя с грубата действителност намира изход в принудителната самота и отчужденост.Конфликтът личност-общество като екзистенциална ситуация възпламенява чувството за излъган душевен празник ,за несбзднати мечти.Повторението на глагола “ръми” внушава монотонното ,сиво протичане на живота ,а етимологическата фигура "неверна -верен" изразява контрастните психически състояния на лирическия "аз".
Мотивът за нерадостната участ на бездомника ,който броди "самин" в многолюдния град ,е основен за творбите на Димчо Дебелянов.Неудовлетворението от живота тласка поета към самопознание и преосмисляне на собственото битие.Той отхвърля посегателствата в/у вътрешните устои на личността и ,търси спасение в спомена и надеждата.Така се ражда Дебеляновият герой-неразбран несретник ,тъжен и морен “самин из тълпата огромна”.С голяма идейно-художествена сила се открива сблъсъкът м/у героя и обществото в стихотворшието “Миг”.Попаднал във вихъра на тълпата ,лирическият "аз" е обзет от неудържимия миг ,където няма нито пространство ,нито време:
"...нов суетен стремеж из тълпата ме тласна
мечтата смени безпощадна пробуда-
и ропот ,и смях в тишината нахлуха.
"Пиян е,безумен е!"-някои прошушна.
Аз станах - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех - Тълпата бе ледно-бездушна."
Творбата въвежда в драматизмана душевната борба ,в трагичните по своята безплодност лутания на духа.Човекът оттласнал се от жестоката бездушност на "тълпата" ,среща глухата безответност на "небето".Неизмеримото страдание остава в ничието пространство м/у "горе" и "долу" .
Дебелянов непрекъснато се стреми към хората ,търси човечност и красота ,приобщаване към света.Но всеки копнеж е последван от разочарование поетът ясно съзнава невъзможността да постигне хармония с външния свят ,и това предопределя чувството за съдбовност.Близостта на стих. “Миг” със символичното изкуство се проявява в езиковия изказ-абстрактен и условен.Тази условност не отнема яснотата на преживяването-лирическият герой е трагично раздвоен.Самотата е неговият угнетителен жребий ,наложен от вътрешно-противоречивото му съзнание:
"Аз умирам и светло се раждам-
разнолика,нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша"
/"Черна песен"/
Наследил конфликтността и усета за контраста от Яворов,Дебелянов търси двуяката същност на нещата.Поезията му е наситена с мъчителна диалектика-подтик за примирение с човешката участ.Дебеляновият лирически герой не само "по славейковски" търси вътрешно равновесие и е по "яворовски" неспокоен ,а примирява по особен начин драматизма и мъдростта.
Светлият фатализъм на поета го определя по-скоро като романтик ,отколкото като символист.Подобно на романтиците Димчо Дебелянов се приютява в спомена за чистото детство.Спомен и ,блян странно се преплитат в поезията му.Врщането "назад" е дълбоко желано ,изживяно като мечта ,бляновете са меланхолично озарени ,интонирани в кротки и сладостно-тьжни гами.Лирическият герой на поета а изцяло обсебен от носталгичния копнеж ,който го потапя в бленуваната хармония.Възкръсването на озарения от човечност и мило безгрижие детски свят ражда изящните елегии от цикъла “Скрити вопли”.Изпълнени с нежен лиризтьм и музикално-словесен финес ,те разкриват в дълбочина копнежа по родното огнище;
"Да се завърйеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни”
/”Скрити вопли"/
"Помниш ли,помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни ?"
/”Помниш ли...?"/
Лирическото събитие -завръщането в родния дом -преминава през вечерта ,прага ,стаята и достига до иконата /"Скрити вопли"/.Хармоничността на спомена ,представен като сън-мечта ,се отразява в отделните елементи на картината -края на деня ,житейския заник ,бащината къща като сетен пристан ,майката като последна възможност да се даде топлота.Стесняването на художественото пространство следва градацията на чувството ,нарастването на желанието за спокойствие и отмора.Развитието на емоционалното състояние е внушено чрез повторението на синтактичните конструкци /"Да се завърнеш...","Да те посрещне”,"Да чезнеш... "/ и смисловия нюанс на отделната дума/”смирено'',”приласкае",”пристан”,”заник” и. др.
Средищно място в условното пространство на спомена заема образът на майката ,застанала на прага.Подобно на Ботев и за Дебелянов майката е изповедник на сина в момента на обезверяване и умора Но Дебеляновата майка е не само опора за сина ,тя е изпълнена с нежност и безсилие едновременно.Нейната "усмивка блага" е последен "пристан и заслона" ,който връща на героя изгубената топлиа.Чрез майката се осъществява влизането в стаята и шепотно-молитвената изповед на лирическия "аз" пред иконата.Това движение на изображението от общото кьм конкретното задълбочава интимно-емоционалния тон ,засилва психологизма и вглъбяването в духовния мир на героя.Така се реализира екзистенциалната тема за разбитата човешка душа ,загубила опора и щастие в живота.
Образът на бездомния странник ни връща към мотива за страданието-самопознание в творчеството на Димчо Дебелянов.Духовна алтернатива е намерената родина -краен пристан за бродницата душа ,символ на спокойствие и духовна цялост.Пътуването на лирическия герой е завръщане -към чувството за родова приобщеност ,към забравената топлина на майчината ласка ,към мъдростта на старата икона.
С предупреждението на ясна графична обособеност идва несъразмерно мъничка поанта ,която драстично оголва фиктивността на една нереална и нереалистична творческа визия"
0,скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!"
На повърхността сякаш няма промяна.Взривът е протекъл дълбоко ,на психологическо и дори философско равнище.Няма връщане за героя ,безвъзвратно е пресечен коренът на неговата душевност в отмрелия евят на тиха семейна хармония и нравствена приобщеност.Затваряйки зад себе си двора с белоцветните вишни ,лирическият "аз" завинаги затваря пътя кьм душевното равновесие.
Лирическият герой на Дебелянов -подлага на съмнение света и неговите ценности ,копнее за духовна цялост и вътрешно равновесие-състояния ,оказали се невъзможни за модерната душа.Героят на Дебелянов е изминал сложния път на модерния човек ,отделил се е твърде много от Вазовото "Здрав съм син на здраво поколение".В такъв смисъл мотивът за пътя е мотив за връщана към родовото начало ,към корена ,но докосването до него е колкото успокоение толкова и болка от осъзнатата невъзможност на миналото.