Литература

Д. Дебелянов - СМЪРТТА


В чувствителната душа на Дебелянов противоречието м/у идеал и действителност резонира по съвсем друг начин. Епохата ,в която се формира поетът ,е белязана от продължителни в войни ,груб прагматизъм ,дехуманизация и бездуховност.Тази социално-историеска противоречивост има своите дълбоки художествено-естетически измерения в българската литература.
Романтичен съзерцател и нежен лирик, Дебелянов обладава вътрешен аристократизъм, присъщ на самотния несретник.Страданието му не е артистична маска ,то е дълбоко човешко ,истинско.Всичко ,за което пише поетът ,е преживяно.Поезията му е един зов за повече хуманност и нравственост ,един неутолим копнеж по красотата и хармонията ,стремеж да се приобщи към хората и невъзможността да стори това.Така се ражда болката ,страданието на Дебеляновая лирически герой ,чийто най -характерни белези са меланхолията и тихата скръб. Лирическото изживяване показва отчужденост от реалността ,противоречие м/у поетовия идеал и действителността.
Темата за смъртта присъства трайно в поезията на Дебелянов ка то израз на личното страдание и на безнадеждността.Повлиян от поетиче-символисти в разработдата на този проблем,Дебелянов надмогва типично-символистичната му интерпретация и я оплодява с нови художествено-есде тически открития.В тях липсва мистичност ,апокалиптичен образ на страданието и болезнено привличане и одблъскване от смъртта.Тя в разрърната в романтична насока като краен възможен изход от реалността и страданието.В много от своите творби Дебелянов обективира смъртта в природната картина.В стихотворението "Посвещение"N2 смъртта покосява вишните -символ на възраждащите се надежди.Контрастът м/у цъфтящита вишни /първа строфа/и мъртвите вишни /втора строфа/ асоциира с душевното състояние на лирическия герой и на самия поет ,с неговите разцъфтели ,а след това умъртвени блянове .Имплицитното присъствие на смъртта зад природния пейзаж е похват ,използван още от П.П.Славейков в цикъла "Сън за щастие".Смъртта при Дебелянов е пряко и персонално идентифицирана.В първото стихотворение от цикъла"Под сурдинка" образът и в въведен с лично местоимение и главна буква:
"-Далече тътне лиха сприя,
и дебне в мрака,дебне - Тя! "
Персонификацията на смъртта и отрежда значението на възлово със тояние в човешкия живот.Личната местоименна форма "тя" е употребена и в "Слънчогледи" и в "Аз искам да те помня все така".Конкретното назовава не на смъртта я превръща в желан жребий ,който избавя героя от "разкаяние и срам".
Смъртта се разгръща на фона на нощта.В N5 от цикъла "Посвещение" лирическият герой изповядва "животът мрачен -непрогледна нощ".Мракът и тишината в природата и оеобено нощта за Дебелянов са алегоричен израз на нощта в душата ,на неразгадаемите тайни в човешкото битие.В "Обичам да гледам през тъмните гранки”-лирическият герой не само присъства в нощната картина ,но и се слива с нея.Двуплановото изображение подчертава дълбоката хармонична връзка м/у човек и природа.Първият план включва героя в неговото отношение към нощта ,разкрито чрез редуващите се глаголи :той гледа ,той е вслушан ,той чака ,той рони сълзи. Във втори план се разгръща нощният пейзаж ,фиксиран в обратите :тъмните гранки ,нощните сенки ,плахите звезди.Образът на нощта е външен израз на душевните преживявания на героя.0бективното кореспондира със субективното ,без да губи реалните си очертания.Алегоричният характер на образа на нощта понякога губи относителната си самостоятелност /особено в по-късните творби на поета/ и изцяло навлиза в света на лирическото изживяване.От картина на природно състояние този образ се превръща в картина на душевно състояние ,в "пейзаж на душата".
С помощта на обикнатите от Дебелянов образи е изградена и недовършената му поема"Легенда за разблудната царкиня" ,написана в стила на символизма.Произведението е типична безсюжетна ,лирическа поема и разработва екзистенциални теми:за живота и смъртта ,за любовта и греха ,за мечтата и действителността.Дебелянов използва един обикнат от романтиците образ -този на царкинята ,за да го превърне в символ на човешката душа ,на нейната сложност ,противоречивост и драматична раздвоеност. Така чрез сетивно конкретни образи /на царкинята,на принца,на влюбения паж/ -поемата проследява грехопадението и порока в човека ,проследявайки проблема за изкуплението на греха чрез страданието.Поетът изгражда сетивни ,пластични образи ,които намекват за конкретни поихологически състояния.Образът на чертога ,разположен сред мъртвите градини на самотния бряг ,наподобяват символно-призрачно видение.Неговата застиналост и безмълвноот внасят тайнственост в абстрактната действителност. Липсата на осезаеми пространствено-времеви измерения е наситена с дълбочина и многозначност.Поетът акцентува в/у мъртвилото и пустотата на пейзажа ,за да уплътни усещането за непроницаема самотност и витаеща смърт.Старинен и непристъпен ,чертогът създава атмосфера на душевен смут покруса ,разяждащо сладострастие.Първата част на поемта притежава двуплановост на изображението-външната статичност на света и вътрешната динамичност на преживяванията.
Още първата част внася образа на смъртта /"в мъртвата вода на мъртвите фонтани"/.0бразът на смъртта повишава градуса на тайнствено легендарното напрежение ,а от друга страна тя е едно универсализирано абстрактно преживяване.Най-интересното в начина по който присъства образът на смъртта в поезията на Дебелянов е това ,че тя не е истински страшното ,истински трагичното в живота -тя е дори "смърт усмирителка" ,"смърт утешителка".3а Дебелянов смъртта е неотменна част от живота ,тя е атрибут на човешката екзистенция ,защото в борбата на човека сам със себе си ,единственият изход ,утеха ,успокоение за страдащия дух е смъртта.
Образът на нощта символизира гибелното грехопадение на духовния срив.Грехът тържеотвува"в мрака под, сводове каменни" като изкупление за излъганите надежди.Душевните терзания и обвиненията на собствената съвест са въплътени в образа на бурята.Природата е съзвучна със засилващото се отчаяние и разкаяние на царкинята.Безперспективността е най-дълбокият ,най-драматичен и нравствено-обощен проблем в поемата. Той демонстрира характерна черта на модерната личност ,на драмата на самопознанието.За Дебелянов самопознанието е страдание ,защото разкрива пред духа мрачната бездна на обезсмисления живот.
Непреодолимата обреченоот на духа поетът не назовава открито ,тя остава в настроението на твореца ,в скрития смисъл на символите ,в подтекстови асоциации.Внушена е трагичната неспособност на душата -царкинята да намери равновесие и утеха в себе си.Това поражда непреодолимия трагизъм на поемата.Духовен контрапункт на пълната резигнация е образът на деня ,който побеждава тъмите на злокобната нощ и носи тръпката на надеждата:
"Денят издига своя златен щит
над уморените води-
тъмните слънца победи... "
Тази тръпка властва до края на поемата.Позорът е измит със сълзите на страданието и красивият идеал ,неопетнен от греха ,отново се извисява в своето неземно очарование.Образът на "разблудната царкиня" е символ на страдащата душа ,трагично раздвоение м/у възвишени подеми и гибелни падения.Но Дебелянов вплита в този образ и по-конкретна смислова нюансировка :непостижимостта на поетовия идеал в един свят на порочност ражда безверие и отчаяние ,нарушава вътрешното равновесие и намалява съпротивителните сили с/у злото.Безумието на бляна при Дебелянов е диалектически свързано с падението в бездните на греха.В цялата поема обаче се чувства прославата на духа ,който след рухването на надеждите копнее за сливане с "утешителната"смърт ,за постигане на хармония и успокоение.
Легендата импонира на поетите символисти с иманентно присъщите и способности да концентрира богато нравствено-психологическо съдържание в един предметно-действен образ.В "Легенда за разблудната царкиня"легендарното звучене се обуславя от:
-осезаемата протяжност на субективното време в началното многоточие повторението на съюза "и" в првечето случаи в началото ,което свързва началото и края на поемата в здрав пръстен и създава чувството за нереалност и гранична протяжност.
-образът на смъртта в нейните безкрайни метаморфози -”смърт утешителка ,усмирителна ,смърт утешителка"-смъртта е неизменна част от живота ,атрибут на човешката екзистенция...
-смърт-успокоение за страдащия човешки дух.За Дебелянов по-страшна от смъртта е нелепата борба на човешкия дух да надмогне собствената си ранимост -безперспективност на човешкото съществуване като резултат от самопознанието.
-трагична неспособност на душата-царкиня да намери утеха и равновесие.
-образът на царкинята -символ на душата ,която не е психологическа абстракция ,а носи живота в себе си.Въплащава непрекъснатата борба на доброто и злото.
Дебеляновата лирика е многостранна проява на един сложен и противоречив етап от българското литературно развитие в началото на ХХ век.Пронизана от сложното противоречие м/у идеал и действителност ,тя извисява мечтателността и романтизма в човешката душа.Може би тук е и обяснението за щастливата съдба на тази поезия.