ВОЙНА

Духовната същност на Дебеляновия лирически герой се разкрива и в една друга ,не по-малко сурова действитедноот-войната.Чувството му за дълг и нуждата от общуване ,свързани с вътрешния му мир ,намират естествено решение в парадоксалната военна обстановка.Животът е застрашен-затова и въпросът за неговия смисъл не възниква.Много вътрешни бури в героя стихват ,заглушени от грохота на оръдията.
Военните стихотворения на Дебелянов на са ''батални" .Те не представят никакво сражение и "не произнасят" нито един боен призив.Единствената победа ,за която споменават е"тиха" победа ,която по същество отрича войната и напомня Йовковите военни разкази.И за героите на Йовков ,и за лирическия герой на Дебелянов миналото е заело мястото на бъдещето ,спомени и мечти се сливат.Стихотворението "Старият бивак" -много близко в идейно отношение до Йовковата повест "Земляци" -отразява всеобщия копнеж по мирния живот ,по загубения "слънчев кът".Този копнеж ,"контрастно" противопоставен на войната е идейно-конструктивен център на веички творби.Поет-хуманист ,Димчо Дебелянов съхранява и във военната си лирика утвърдените нравствени ценности.Съзнанието за ненужната жертва ,съзвучно с носталгично-меланхоличния темперамент на поета ,не е сломило вярата в духовната извисеност на човека.Хуманистичната позиция на Дебелянов е най-ярко изразена в стихотворението "Един убит":
"Той не ни е вече враг-
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг
............................................
Не, той взе, що му се пада
мъртвият не ни е враг!".
Победената враждебност към мъртвия е всъщност победа на човешкото ,възпротивило се с/у ,"грохотното ,жестоко време".0бразът на убития вражи войник насочва мислите на поета към вечните норми на човешките взаимоотношения."Напръсканите" с кръв писма ,представата за страдащата майка на "врага" раждат авторовото състрадание.Това ново чувство в поезията на Двбелянов ,както и всеопрощаващата любов ,бележат огромен скок в поетическото му развитие.
Творческата еволюция на Дебелянов се обуславя от сложното преплитане на изразни средства ,характерни за трите литературни направления :реализъм ,романтизъм ,символизъм.Войната ,в която участва и поетът ,се явява своеобразен подтик за творческата му еволюция.Цикьлът "Тиха победа" носи особеностите на Дебеляновия етичен почерк с меланхолията и приглушеното ,потиснато чувство ,но едновременно с това внася едно ново начало в поетиката на Дебелянов в българската литература.Проблематиката и тематиката на цикъла ое"отварят" кьм външният свят.Разчупва се херметизмът на Дебеляновия поетичен свят ,за да нахлуе в него животът със своите неотменими победи."Сроди се малък и велик" -пише поетът и чрез този стих визира една тенденция в целия цикъл -сливането на лиричеакия "аз" с колектива ,с общността.Разбира се ,това сливане може да стане само в онези граници ,които определя поешът -хуманист -а това означава сливане ,което не заличава човешката индивидуалност.Една философия на екзистенциалистите е и авторовата мисъл "където всички са един и ваеки все пак сам...".
Социалната тематика определя и промяната в стила на поета -символите ,с които дематериализира предметния свят ,са заменени с една конкретна предметна лексика ,което говори за развитие на поета и неговия поетичен свят от абстрактното кьм конкретното ,от символизъм към реализъм.В такъв смисъл А.Далчев е прав ,когато нарича тези стихове "лебедовият цикъл..."
Стиховете от военната лирика предизвикват преоценки на Дебеляновите възгледи за живота и самотата.Макар бездомен и сиротен ,лирическият герой се усеща част от безименната войнишка маса.В стиховете от този период се наблюдава ярка тенденция ,към сливане на обсебващото “аз”с умноженото "ние" ,на личността със страданието на милионите.
"Кои са те?-Безименни-и ти безименен м/у тях,
потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби-"
/"Прииждат ,връщат се..."/
Запазвайки индивидуалната характеристика на Дебеляновия лиризъм ,рисунъкът в тези творби е предметно-конкретен ,видимото обкръжение заема по-голямо място.Бивакът ,землянката ,другарят с общите спомени влизат в полезрението на лирическия герой.Военните стихотворения на Дебелянов се отличават и по-изявени социални мотиви ,с конкретен обществено -исторически контекст ,с изчистен изповеден психологически реализъм.В тях се среща промяна в поетиката на твореца ,стремеж към земна сетивност.Наблюдава се движение от абстрактност към конкретност ,от субективизъм към обективизъм.
В такъв смисъл "военните"творби на Дебелянов са своеобразен мост м/у поетиката на символизма и поетиката на Смирненск ,на "Септемврийската " поезия и стиховете на Далчев,Багряна и др.
Стихията на войната "размива" очертанията на индивидуалното страдание ,сродява душите ,изравнява малък и голям.Дебелянов преживява усещането за слятост ,но при него то е плод на продължителното развитие на личността ,на усета за една друга странна ситуация ,"където всички са един и всеки все пак-сам".Ражда се ново чувство за самота ,свързано с усещането за общност на социалната съдба.Тя проправя пътя към генерализираната самотност ,към проблемите на отчуждението.
Дебеляновите стихове от фронта са наситени със светла печал и скръбно примирие.Метежната душа на поета успокоено притихва в тържеството на своята "тиха победа".
Съзнанието за неизбежната смърт ражда една от най-задушевните Дебелянови елегии -”Сиротна песен” ,която е воъщност последната творба на поета:
"Ако загина на война,
жал никого не ще попари-
изгубих майка,а жена
не найдох,нямам и другари".
/"Сиротна песен"/
Творецът си отива от света с мисълта за изпълнен нравствен дълг и съхранено човешко достойнство.Вътрешните "богатства" на поета подхранват копнежа му по красивия блян и същевременно проправят пътя към реалния свят.
Дебеляновата лирика е многостранна проява на един сложен и противоречив етап от българското литературно развитие в началото на ХХ век.Пронизана от сложното противоречие м/у идеал и действителност ,тя извисява мечтателността и романтизма в човешката душа.Може би тук е и обяснението за щастливата съдба на тази поезия.