Литература

ПРОТИВОРЕЧИЕТО М/У ИДЕАЛ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В ПОЕЗИЯТА НАДЕБЕЛЯНОВ


Като цяло Дебеляновото творчество е своеобразен авторов конфликт между идеала за съвършенство и грозотата на заобикалящия свят. И колкото по-често творецът чувства сблъсъка му, толкова по-настойчиво той лети към съвършенство.
Поезията на Дебелянов разкрива живота на "един дълбоко нравствен човек" както пише за него Атанас Далчев.
В неговата поезия има нещо и от мисловните насоки на Пенчовото творчество, и от трагичното раздвоение на личността, характерна за Яворовата лирика. Стиховете му са една неподражаема изповедност. Светът на Дебелянов е свят на дълбоки чувства, на психологически дадености и трансформации, които са присъщи само на една сложна човешка индивидуалност.
Осъзнавайки, че не може да промени "суровата" действителност, автора намира упование в своите спомени, в миналото си. Така се раждат прекрасните елегии "Помниш лЃ1'. и "Скрити вопли":
“Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихият дом с белоцветните вишни?”
Всеки израз от тази строфа носи дълбок емоционален заряд, но същевременно то е стремеж да се изобличат илюзиите, безвъзвратната загуба на романтичното минало.
В "Скрити вопли" потапяйки се в приятната атмосфера на безгрижие, в бащината къща, поета разкрива своя стремеж към щастието, нежността:
“Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне.
И тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скрьбни и нещастни.”
Чрез елегичното чувство се разкрива интимния свят на лирическия герой, изпълнен с мечтателност, съзерцание и надежда.
Запазил в съзнанието спомена за нравствените устои на отишлата си патриархалност, поетът застава неподготвен за духа на модерните времена. "Замяната" в нравствения и социален климат на обществото будят искрено безпокойство в душевността на поета. Той не може да се приобщи нито към отминалия свят, нито пък намира себе си в настоящето, а тази неопределеност поражда чувството на трагизъм.
Голямото раздвоение в Дебеляновия духовен свят е причина за създаването на прекрасната "Черна песен":
“Аз умирам и светло сераждам
разнолика, нестройна душа.
През деня неуморно изграждам,
през нощта безпощада руша...”
Тази изповед изразява не само характера на личност и творец, но като че ли и същността на самия живот - неговите главни форми на съзиждане и рушене.
Конфликтът между личните блянове и обективната реалност са идейна основа в стихотворения като "Грижа", "В тъги родени, тъжни мрат", "Разяжда гьрдите ми кървава рана" и др.
Тук поета разсъждава върху безсмислието на илюзиите, безперспективната обреченост на поривите. Стихийната емоционална експресивност на противоречието между идеала и действителността придобиват идейна насоченост (в "Разяжда гърдите ми кървава рана"):
“Живота бездушен ме люто измами
крилата ми светли скова
и с клетви и вопли сред пропастни ями
наведох аз гордо глава.”
Усещането за духовна ограбеност, за погубен живот и разбити мечти прерастват в самобичуване.
Стихотворението "Победен" е може би най-разтърсващото откровение на себепрезрението, на горчивата болка от нараненото достойнство. Чрез него той споделя ония мотиви в съзнанието на всеки честен интелигент довели в началото на века до самоубийството на Яворов, а също и до собствената му гибел.
С произведения като "Пловдив", "Спи градът", "Аз искам да те помня все така" Дебелянов за пореден път се отправя към миналото, където го очакват скъпи на сърцето хора. Парадоксалното е, че всъщност всеки спомен е непрекъснатото, натрапчиво утвърждаване на идеята за невъзможно завръщане.
Лирическият герой е отчужден от света и хората, с реалното усещане за мрачна безизходица.
“...Спи градът в безшумните тьми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Мотивът "бездомен", който се среща често в елегиите на Дебелянов е прозрачна алюзия на чувството за самотност и сломеност.
Поезията на Дебелянов е огледало на неговата душевност. Тя е наситена с нежност, интимност, възвишени идеали.
И в любовната поезия, той не може да се отърси от гнетящото го разочарование. "Аз искам да те помня все така" е една от най-вълнуващите изповеди на неосъщественото чувство. Тук болката от загубата на любимата възвисява любовното чувство ("и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим").
Въпреки обаче трезвото съзнание за действителността, авторът не може да бъде набеден в песимизъм. Със стиховете си той сякаш иска да вдъхне и на ближния своето жизнерадостно усещане:
“...Вярвай! Пролетта ни недосънуван сън, не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак...
"Легенда за разблудната царкиня" е типично произведение на българския символизъм, но изразява човешки преживявания, трагизма на човешката съдба. Тя е лирична поема за неизменните човешки теми: живота и смъртта, за любовта и греха, за мечтата и действителността.
Образът на царкинята е символ на страдащата душа, която след рухването на надеждите и греха копнее сливане със смъртта, постигането на хармонията и успокоението стават символ на нейните очаквания.
В "разблудната царкиня" критиците виждат душата на поета, която се раздвоява между възвишените подеми и гибелните падения в тъмни подземия.
За да разкрие величието и размаха на революцията Дебелянов внушава такива изразни средства, които създават илюзия за уморена, притихнала, кротка светлина:
“...на лунния блясък вълните
заливат пустинния път...”
При Дебелянов няма ярки светлини, което е показател за интелектуалната му вглъбеност. Той не изкрещява чувствата, а ги изплаква, нашепва.
Отношението на Дебелянов към смъртта е различно от това на поетите символисти. В стихотворението "Гора" и "Смърт" Дебелянов жадува да отиде в царството на смъртта, за да намери там покой и тишина, които душата му непрекъснато търси и не открива в живота. Макар и често да се унася в спомени, Дебелянов не изгубва връзката си с действителността. В поезията му присъства злободневното, актуалното. Така например, в "Бохемски нощи" прикривайки се зад маската на хумора. Дебелянов разкрива несъгласието си с еснафските настроения, със ситите:
“...нему - глуп, но мазен дял,
мене - умните оскъди
мене - пържениребра
нему - шницели изрядни...”
По невероятен начин чрез сатирата си той осмива всички лакеи, които се подлагат на всякакви унижения, за да задоволят своите дребни, еснафски потребности.
Неговата фронтова лирика заема по-особено място като жив отклик на вътрешните му приглушени драми, камерен епилог на един трагичен край.
Поетът намира своето прераждане и успява да тушира ясното съзнание за лична "вина" пред своя народ и съмненията за стойността на своя живот. И жалко че неприятелски куршум прекъсна този полет на поета, устремил се към върховните идеали на своя народ.
Стихотворението "Един убит" много напомня на въплътената в него хуманна струя на очерка "При Одрин" на Йовков, и двамата творци виждат в убития преди всичко човека, който е оставил зад себе си близки, които го обичат и ще страдат:
“Смешна жал, нелепа жал
в грохотно, жестоко време
не живот ли да отнеме
той живота свой е дал!”
Чрез този стих Дебелянов отправя своя протест срещу войната и насилието. Той я заклеймява като безсмислено и абсурдно явление и внушава своята теза, че никой няма право да отнеме най-висшето човешко право - правото на живот.
Във военната лирика на Дебелянов откриваме и едно своеобразно приземяване. Сред безименните, безименен остава и творецът и може би затова, Дебелянов започва да говори от името на многохилядното "ние" -"всеки завой там ни бе познат", "някога ний бяхме там отвъд".
Дори чувството за смъртта в тази поезия става по-земно, по-реалистично. Явно е творческото и идейно развитие на Дебелянов. Може би най-висок връх в това идейно развитие представляват "Светла вяра" и "Кръстопът на бъдещето".
Макар и писани доста преди заминаването на фронта, поетът е запленен от идеала за всеобща справедливост, за равенство и красота в човешките взаимоотношения.
Дебелянов знае, че два свята се изправят един срещу друг ("Кръстопът на бъдещето") и побеждава по-справедливият ("Светла вяра").
Тези стихотворения са доказателство за изчезването на всякаква следа от противоречие в душата на поета.
Поезията на Дебелянов е огромно поетическо богатство и докато съществува светът, докато хората страдат и чувстват винаги ще размишляват върху тази духовно извисена поезия - поезия с която всяка национална литература би се гордяла.