АТАНАС ДАЛЧЕВ “ВЕЧЕР”


Отразяващо особеното световиждане на поета, постоянните му лайтмотиви и идеи, присьщите му организиращи принципи, то участва в изграждането на единния и цялостен контекст на Далчевата лирика. Две основни начала съставляват същността на Далчевия художествен свят и определят неговня драматичен характер съзнанието за човешката самотност, за ограничеността на човешките възможности във времето и в пространството и страстният порив по сливане с другите, по естествената пълнота и непосредствената радост от битието.
Стихотворението "Вечер" (1930) е представително в този смисъл, че съвместява двете същностни начала в Далчевата лирика. И подобно на всеки текст в нея то се отличава с многопластова семантика и целенасочено структурно изграждане.
Първият стих внася темата за самотата. Лайтмотивна за поезията на Далчев, тя намира всеки пьт оригинално художествено въплъщение. В случая състоянието на самотност се изразява чрез пространствената неиодвижност вьпреки иривидното движение:
"Аз бродя сам из улицата. Бавно
зад покривите като тях червена
догаря нейде вечерта на запад.”
Всяка дума в този текст носи семантиката на затвореност и изолираност. Тъй като не се извършва движение, улицата не се реализира като път, а като място, където остро се изпитва чувството на отчужденост, липсата на отзивчивост и съпричастност. Тази вечер е не просто конкретно явление и изображение, а и съкровено преживяване на субекта, се вижда както от прилагателното "червена", въведено като сравнение, подчертаващо личния зрителен план, така и от меланхолната тоналност, с която се говори за догарящата вечер. В израза: "Бавно…. догаря вечерта на запад” ударените гласни симетрично се разполагат, създавайки и на фонетично рав-нище усещането за времево-пространствена протяжност, за бав-но чезнене и умиране. Поел тъгата на догарящата вечер, човекът изпитва носталгичен копнеж по друг облик на битието, по други изживявания, раз-рушаващи сегашната статика. Динамичният преход в друго време и пространство се извършва чрез спомена. Споменът предполага минало свършено действие, но душата вижда миналата действителност като на екран.
Освен опозицията сега / преди картините на спомена формират и опозицията неподвижност / движение. Вечерта там е процес, съществува във времето със своите белези, исе фиксира с отделни моменти-явления.
“Като трева, полюшната от вятьр,
зелените вълни се носят кротко
и в шумното задимено пристанище,
тъй както стадо привечер, мучат
и се заврьщат параходи.”
Динамичното начало обхваща всичко и всичко определя и ритъма, и думите, и смисъла. Вятърът, вълните, параходите това са образи, символизиращи движение.
В стихотворението "Вечер" светът също е видян, усетен, запомнен с интимно непосредствено чувство за поезията на частното, битовото, всекидневното. Тази любовна близост във възприятието е главният извор на жизнеността в поетическото изображение. Мотивът "страст" обагря стилистиката на словото, поради което активизират присъствието си с традиционно поетични думи: "възторжената", "чудесния". Епитетите с подчертан субекти-вен тон са откроени чрез инверсия.
Най-вярна представа за "възторжената песен на медта" се вну-шава чрез изострената детска отзивчявост към чудесното, как децата "слушат във прехлас и нежна радост".
И двете симетрично изградени картини достигат най-високия градус на въодушевлението в идеята за човешкото единение, в прославата на мъдрата простота и щедрост на живота:
“ Стоят на кея хора с пьстри дрехи
и с благослов изпращат този ден,
тъй пьлно изживян и тьй безгрижен.”
“ От портите, разтворени широко,
излизат хора весели и шумни-..”
Тази идея е особено скъпа за поета. Тя отвежда към текстуално близка лирическа среда, която познаваме от стихотво-рението "Пролет":
“Ще сляза лек и весел
по стълбите запял
и слязъл ще се смеся
с огромната тълпа.”
В архитектониката на стихотворението "Вечер" картините на спомена имат най-значително място. Многостранни и богати в своето съдържание, те извикват в душата чувство на възторжено възхищение от пълнотата на жизнения поток ,от неговото щастливо пълноводно протичане.Навярно някой друг съзерцава този живот, но дали той така трепетно усеща неговия смисъл и неговата ценност.
Срещата на двете начала- сегашната самотност и засветилият в душата щастлив образ от миналото съставлява изначалният конфликт, който ражда напрежението на смисловите полюси и привежда в движение лирическия сюжет. Истинската ценност на стихотворението поетът все пак вижда не в чувството, каквото и да е то, не в емоционалното отношение към действителността, а в дистанцирането от него и в отиването на друго равнище- неговото осмисляне и познание. За Далчев "поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината".
Именно нотребността от приобщаване към познанието, към духовното откритие диктува появата на заключителната част на стихотворението. Тя се изгражда от медитация, въпрос-разсъждение и обобщаваща лирико-философска мисъл:
“Защо не можем наведньж да бьдем
и тук, и там - навсякьде, кьдето
могьщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
ведньж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир сьвсем.”
"Аз"-ът, който в началото на творбата изповядваше личната си самотност, сега говори от името на обобщено-личното "ние". Творбата свидетелствува за пътя на философското обобщение в поезията на Далчев, което се ражда от сензитивното и емоционалното преживяване на битието, от цялостния поток на вътрешния живот, а не от общофилософските размисли. Стихотворението, чието структурно изграждане е устремено от единичното, частното към всеобщото, смисълът не се заключва в пряко изказания извод, а просветва и в изграждащите се нови художествени значения.
Стихотворението е написано в 5-стьпен ямб, който според думите на Далчев е един от размерите с най-големи възможности. Обединяващ говорната и мелодичната тенденция, той е особено присъщ за елегията. Липсата на рими навярно също е продиктувана от стремежа стихът да бъде "свободен от всичко условно и механично, да предава по-вярно съкровения ритьм на живота, да се приобщи към вътрешното течение на чувствата и мисълта" (Ат. Далчев).Творбата е пример за цялостност и съразмерност на лирическата структура. Нейната подчертана завършеност отразява харак-терния поетически почерк на Атанас Далчев, стремящ се към отчетлива и завършена форма. Стройната конструкция на творбата се отличава с типичното за лирическото стихотворение тричастно изграждане, където в първата част се задава темата, във втората се развива по пътя на противопоставянията, на контрастния план, и в третата е заключението, където е и лирико-философското обобщение.
Хармонията и съразмерността на частите, хармонията на фразите и редовете, на смисъла и мелодията - такива са главните изразителни средства, с чиято помощ е сътворен този лирически шедьовър.