ДУХЪТ И ТЯЛОТО В ПОЕЗИЯТА НА ДАЛЧЕВ


Поезията на Далчев се появява през 20-те години на 20 век и се оформя като радикална опозиция на символизма. Далчевата поезия изгражда пространства населяване от вещи, пространства, в които властва самотност, обезлюденост, неживот. Субектът е толкова отчужден, че се е превърнал в чужденец, който не идва от никъде и не отива никъде. Той е лишен от история, от сегашност, няма и бъдеще : "и аз съм сам стопанина на къщата, / където не живее никкой, / ала не съм аз заминавал никъде / и тук от никъде не съм се връщал". Субектът заявявя, че него просто го няма, че е чужд на себе си и на света : "не като чужденец ли вечен / минава през света човекът?" ( "Нейде в Русия" ). Субектът е толкова отчужден от всекидневието, че се сдобива с безгранична свобода, която прави от времето безсмислен миг. Заминаването и завръщането са едно и също нещо, защото просто ги няма, полюсите загубил - спечелил са размили границите си в изначалното безсмислие : "..1.." ( "На заминаване" ).
Битието на лирическия субект в поезията на Далчев прилача на болест, белязана от анонимното пространство на уж-съществуването, уж- изчезването, а всъщност на вездесъщата смърт :
"Ний непрестанно мрем ибавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем."
( "Вечер" )
Смъртта е белязала времето, което се е превърнало в безвремие на отчуждението : "тук бавно времето превръща / във прах безжизнен сякаш всичко." ( "Стаята" ). Времето се разполага в тесните пространства на стаята, дома, а това изисква обособяване на времето "вътре в", ограничаване на съдбата в интериор, в онова частно пространство на субекта чежденец, в което смъртта чертае истините за човека и земния му дял. Смъртта и обезлюденият Далчев дом са границите на ужасяващата къща на самотата и на пусто протеклия живот :
"Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света."
( "Съдба" )
"Дом", "стая", "къща" са названия на "вътре в " себе си, където, даже и тук, субектът признава себе си за ананим. Вещите престават да бъдат метаморфоза на тялото и душата, отказват да продължат субекта или още по-точно удостоверяват мъртвешката му самота. Във "физиката" на вещите няма скрити имена на градове, на предишни собственици, на стаи, които те са обитавали. Няма даже и спомен, нито опит за излизане от ананимност. Няма и "физика". Очертанията на вещите са "маска", зад която се крие бездънният метафизичен отвор към битийните тайни. Предметността е само "маска" върху лицето на метафизичността. Явно, че вратите, прозореца, огледалото у Далчев са вход към други светове. Извисили истините над емпиричното, те са отвор към желанието на човека да се допре до изначалните открития на битието. Смъртта, умъртвила емпирията, в крайна сметка не е достигнала душата. Властна и нехайна към земното, душата живее земния живот до толкова, че да извлече от него метафизиката на битието :
"Като отлетиш във блясък и във слава,
неблагодарнице, ти тук ще го оставиш! "
( "Метафизически сонет" )
Земното битие се познава чрез изнизващите се дни. Реалното емпирично време е толкова нужно, колкото да положи въпросите, чийто отговор душата ще търси в метафизичното. Познанието задължително минава през "задните дворове" на живота. В този смисъл лирическият субект у Далчев никога не е безцелен в земните си дни. Негова задача е да обходи живота и да съзре греха, болката, любовта, мечтите и тяхното сгромолясване. Живота е нещо повече от разбиване на илюзиите :
"Вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях."
( "Камък" )
Смъртта у Далчев е телесното умиране, но от смъртта на емпирията се ражда свободният познаващ дух. Прозорецът към душата, телесното, тленното, земно-преживяното в естетическите си измерения си остава грозно, зловещо, мъртво-безплодно. Веднъж преодоляно, телесното може да си остане безсмислено, защото е отказ от пътя, миг на полагане на въпросите. Отговорът за екзистенцията се крие в душата. Отхвърляйки телесните окови, душата ще потърси свободата си. Тленното се прекрачва, загърбва, то е само стъпало към красотата на духа познаващ тайните на битието. Грозните , разкривени тела и затворени пространства със своята илюзорност са всъщност отвори, през които душата излита и търси фирософията на съдбата, търси надеждата втъкала се в страдалческите и жестоки земни дни :
"...............!...................."
( "Avenue du Maine" )
Смъртта е родила търсещият човешки дух, осъзнал, че за човешките тайни няла краен отговор, нито в небитието, още по-малко на земята. От смъртта се е родил бродещият, искащ да знае и познава човешки дух. Далчев пресъздава пренаселен с предмети свят. След като е назован предметът е разложен, така той уваличава плътността, асоциира обем, тегло и цвят. Освен разложен предметът е оголен в материалността си. Тленността е подчертана. Това са зловещи знаци на разпадането, следи на гниенето, чрез които се внушава усещането за материалност - другото име на преходността. Предметността обаче у Далчев е измама на ограничените ни сетива, поезията му се създава не в и за действителността, а заради нейното преодоляване. Предметите се повтавят. Емпирията на житейското не е особено разнообразна. Особено настойчиво поезията на Далчев се връща към "врата", "прозорец", "огледало" - вещи със смисъл на граничност, те са входът към други светове, отворът към други измериния. Така покоят на затвореното пространство е взривен, пространството се отваря, за да нахлуе там дригото и неговото име е смърт. Предметите се разместват и в працема проблесва света на неназовимото, безкрайното, трансцеденталното. Материалността е само мъртав декор, сетивна привидност на тайното и неясното. Вещите се оказват деформирани от духа , напиращ да разкъса физическата им крайност и ограниченост. Предметността се оказва съсредоточие на духа. В пренаселения с предмети свят човекът го няма. Далчевият дом, които е ненаселен, несподелен от човека, е един диаболичен образ на отсъствието : "стопанинът замина за Америка". Америка в случея е името на другото не тук пространство, тя е измерение на далечното, мисленото. Човекът остава трагично раздвоен между реално и желано, съществуването му се превръща в тотален отказ от света тук : "и аз съм сам стопанина на къщата, където не живее никой.". Човек пренася себе си мислено в друг свят, но остава прикован към този. В автоматизираното си битие хората са предмети, които механично пропуската времето през себе си. Тялото е разложено, отделни негови елементи безучастно повтарят отделни действия. Конфликта дух - тяло у Далчев проблематизира телесната обреченост на човека. Тялото е натежало от вина, като че изкупващо първородния грях, а духът безпомощен. това е метафизична драма без изход, която непрекъснато и напразно търси разрешение ( "Метафизически сонет", "Камък" ). Затова Далчевият субект превръща в култ първичната естественост, точно защото я усеща безнадеждно изгубена. Стига се до опоетизиране на примитива, който в поезията на Далчев е естетическа категория с особена ценност. това е неизкусеният, недокоснат от цивилизацията индивид ( "Работникът", "Любов" ). Нему единствено е дадено щастието на неотчежденото човешко съществуване. Това е и детето, живеещо с чудото и тайните на простите неща ( "Сняг" ).
Загубил себе си, отказал се от личността си, човекът на модерната цивилизация е в състояние на непрекъснато лутане между своя реален аз и желания друг. Той е вещ, предмет, отчужден от собственото си грешно и виновно тяло. Всъщност това е винета на модерния човек, този на цивилизацията, сгрешил спрямо природата. В социален план резултатът е появата на един неуютен за индивида свят, в който предметът доминира, а субектът умира.