Атанас Далчев - човека в човека


Истински модерната поезия показва вярно непосредственото психическо протичане.Въпросите ,които тя поставя чрез поезията на Атанас Далчев са едноврвменно общочовешки и строго лични ,защото се отнасят до Човека в отделната личност.
Стихът на Далчев е рожба на същата литературна пролет ,която дава на българската поезия революционните устреми на Христо Смирненски и септемврийските поети ,идейно-естетическото бунтарство на Гео Милев ,стихийната виталност на Ел.Багряна.В творчеството си Далчев не изневерява на естетическите си принципи: вярност на действителността ,търсене на обективната истина ,яснота на изображението.Сам творецът определя съшността на поезията си като "сливане с хората и нещата”.Тя има своето проявление в идейно-естетическата платформа на кръга "Стрелец" ,който поставя началото на нова реалистична традиция в българската поезия. Тази поезия е отрицание на загубилия своята художествено-естетическа състоятелност символизъм ,който все още има своя творческа трибуна -сп. "Хиперион" и забележителни застъпници в лщето на Т.Траянов и Н.Лилиев.Повлиян и от националната ни драма в периода 1914-1918 г. ,Далчев разрушава дистанцията м/у себе си и останалите хора.В рамките на откровено духовната си проблематика авторът усилва социалното начало.Своето противопоставяне Далчев прави с разбирането ,че символизма е "форма лизъм” и "поезия за малцина".Бунтът на поета с/у диктата на символизма е сзързан с разбирането му ,че поезията трябва да "предава по-вярно съкровения ритъм на живота".
Цял живот Далчев ще усеща върху себе си внушителната сянка на поети като Дебелянов ,Яворов ,Траянов и Лилкев... ".Предметността на Далчев не е импресионистична и по това тя се различава съществено от поетическия импресионизъм на символистите.В нея откриваме радост от самото битие ,от физическото присъствие на предметите край нас и усещане за"непроницаемостта" на предметния свят ,отвъд която се раждат разширената меафора и символът.0ще в двете си фундаментални статии "Мъртва поезия"/писана съвместно с Дииитър Пантелеев/ и "Поезия и действителност” Далчев ратува за разширяване на обективното в извуството.Обективният лирически изказ води и до специфична поетика при Далчев -вторична символизация на екзистенциалните проблеми ,като символите се опредметяват и тясно се обвързват с реалната действителност.
Светът на Далчев се определя от нагласата му към съзерцание и наблюдателност.Тя характеризира трагическия опит на философски устроен поет -зает да анализира жизнените реалности ,да достига до мъчителните проблеми на отчуждаения индшвд.Човекът според Далчев е обречен -той е заобиколен от жестока и хладна действителност ,която го зазижда ,обрича го на бездействие и безволие.Битието сякаш няма цели ,преследва го повторяемостта на нещата ,липсата на истинско обновление.Поетът рядко протяга ръка към небето ,за да подири упование в него за човешките грехове.Дълбоко разсъдъчна и интелектуална личност ,той сякаш наблюдава света иззад някаква преграда.Далчев се стреми да постигне съкровения смисъл на живота ,за да може да различи ясно това ,което в него е приемливо и което е неприемливо.Т'ази изходна поетична и лична позицш обуславя еволюцията на Далчев.Първите впечатления ,първият набран опит на поета са съвършено безрадостни и безисходни ,сложността и неугледността на света са така различни от стройните мисловни построения ,че е възможно да бъдат претворени в поезията му като скръбни обобщения;
"Кой е минал?Защо?Накъде?"
В своята поезия Далчев разрушава идеята на Пенчо Славейков за "свръх-Аза" на художника ,отдалечен от мировите страдания.Поетът диференцира своите възприятия ,търси най-характерното за тях ,наблюдава своя контакт със света и го оценява като чужд на всичко свое.В това се проявява и новаторската му същност.На чувствата и на желанията не се акцентува повече ,отколкото е действителната им роля в обществения живот.Чувството в поезията на Далчев е сдържано ,мотивирано ,естествено и просто.Действителността ни кара да поткскаме личните си чувства и желания и да ги подчиняваме на необходимостта ,без напразни илюзии и жал.Това обстоятелство се отразява веднага в поезията.Нейният път след Първата световна война води към все по-голям реализъм и простота както на израза ,така и на отразеното чувство.
В поезията образът и чувствата имат свои закони ,своя красота -чужди на баналното ежедневие.Далчев изменя ролята на емоционалното начало ,думата ,образа: подчинява ги на природната им същина ,на обективната реалност.Чувството той преплита здраво с мисълта ,тъй като съществува в живота на по-рефлективния съвременен човек.Чувството и поезията на Далчев е атмосфера ,обвивка на визуално отразената действителност.Сякаш то е извън поета ,но слято с явленията на обективния свят.
В стиховете не Далчев сетивата усещат ония предмети и явления ,които поетът е съзерцавал.В съзнанието нахлува самата веществена обстановка ,която се явява дразнител за чувствата и мислите на Далчев.Усещането за материалност се усилва с изреждането на отделните части на предмета.Това е разрастваща се предметност ,пред която текстът е безсилен.Предметността е подчертана ,усилена.Всъшност предметността на Далчев е измама на ограничените ни сетива.Поезията му се създава не в и за действителността ,а заради нейното преодоляване.






В стихосбирката си "Прозорец" множествеността на измеренията е структора на текста в лириката на Далчев.В нея привидният ,даденият на сетивата ни свят е само един от възможните.Предметите се повтарят.0собено настойчиво поезията на Далчев се връща към “врата" ,"прозорец" ,”огледало” -вещи със семантика на граничност.Границите на видимото са измамни.Съзнанието преминава през плътността на предмета ,за да търси отвъдното:"очи може би вече вгледани в другия свят".Играта с реалността ,нейното умножаване във възможни фантазни обрзи е причина тя да загуби ореола си на единственост.Светът на вълшебните детски спомени е видян в сианието на "капки сребро" и "златни пера" /"Прозорец"/.Цветът на среброто и на златото са културен код на архетшното приказно съзнение.Упоритата настойчивост ,с която Далчев повтаря един и същ цвят или дума /"сребро" се употребява седем пъти/ е съществена особеност на Далчевия поетичен стиТ'ова е тип пзразност ,която Н.Георгиев определя като "поеткка на намерения израз и смисъл".
В пространството на текста отделната дума е с очертани физически граници и е невъзможно да бъде изместена :"всяка дума е незаменима"-казва Далчев ,Този тип образност би могла да се определи като "ефект на шоковите сравнения” :ръжда”като кръв" ,стъпки "като вопли" ,врани "като черен венеи”.“Като” става вход ,през които ефектът на неочакваното нахлува в текста.
Чрез поезията на Далчев поетическото съзнание на 20-те год.разкрива култа към болезненото и некрасивото.Показателно е ,че в поетическата книга ,която деестетизира действителността ,точно творбата ,подобна на сън ,на вълшебна приказка ,дава заглавие на цялото и я назовава на принципа нг изключението ,което ще стане правило в по-късните стихосбирки на Далчев.Реалният свят в своята грозота и бедност е оспорен от фантазното.В наивната чистота на детския поглсд ,светът става друг -"сребърен” ,”бял" и приказен.Това е всъщност култът на литературата на 20-те години към примитива ,към наивитета и алогизма на детското светоусещане.
Търсенето на детското начало се превръща в цялостен копнеж по естественото ,по простите човешки радости.Това поражда представата за чудесното.То се появява при съчетаването на философското възприемано с чувството за приказност в света.
Чудесното става крптерий за висока художествена мярка.Явява се като възможност за противопоставяне на тягостната мисъл за кратко трайността на човешкия живот ,на чувството за отчуждение и е копнеж за пълна реализация в живота.
Преминаването от състояние на пълна отчужденост към съзтояние на радост от съприкосновение с обикновеното ,обагря Далчевата поезия с особена романтичност.Така преодоляването на самотата и отчуждението придобива реални очертания.0гледалото ,което хамалинът е понесъл на гърба си ,отразяза чудесата на света.Копнежът по идеалното ,по красивото в"Любов" и простото човешко щастие в "Работник" са изразени с усложнена художествена плоскост.
Ако темата за самотата в големия град при Д.Дебелянов е претврена в несретническа песен ,то при Далчев /стих."Нощ"/ е отрицание на противоестественото съществуване:
“И три пъти по-чер ,по-тежък става мракът
и мойта самота”.
Двукуплетното стихотворение "Човек бе сътворен от кал..."е една от най-тежките художествени присъди над бездушния за човека свят;
“...днес от желязо е света.
Тежко на мекия!3а малко
щях да умра от доброта”.
Далчев показва чувството като психнчески процес.Той поставя акцента на самото изживяване ,реалността му ,на материалния му образ.Сравнително рядко ще срецнем в тази поезия думите радост ,щастие.Предметпте изместват ,затрупват човека.Това е поезия на затворената сред стените на дома екзистенция.В нея най-страшната форма на изчезване на субекта е дом ,който е ненаселен ,несподелен от човека -диаболичен образ на отсъствието.В стих. "Повест" драмата на човешкото съшествуване /подобна на"зла измислица"/ ,е неприемането на конкретното битие и заместването му с проекцията на измисленото.Тогава човекът остава трагично раздвоен м/у реално и желано.Съществуването му се превръща в тотален отказ от света -тук:
“И аз съм сам стопанинът не къщата,
където не живее никой.”
Това е съществуване без живот ,дом без човек ,свят без субект -тотална деперсонализация на изкуството:"И сякаш аз не съм живеел никога...". В творбата Далчев разкрива едната от формите на лишаване на човека от съществуване -въображаемото му пренасяне в друг свят и отказ да приеме този ,в който е.
Смъртта се констатпра и в други проявления -изчезване на Аз-а ,замяната му с негови отражения ,които са знаци на отсъствието му от този свят.Огледалото остава "коварно и празно" и от него гледа само несподелената човешка самота.Проекцията унищожава първообраза.Отражението отсъства ,за да оголи драмата на човепкото отсъствие:"Стопанинът замина за Америка".Повтаряцата се ден след ден драма е на несъстоялото се несбъднато човешко съществуване.
В трагичния свят от реални и нереални кошмари поетът се стреми да намери своето място в света.В стих."Дяволско" напрежението достига връхната си точка.В творбата откриваме нещо от разрушителното начало ,което е противопоствено на човека: именно затова отрицанието взема гигантски размери и се превръща в опустошително отчаяние.Поетът винаги е углъбен и търсещ вътрешната хармония на света и в същото време гледа на тоя свят с очите на човек ,за когото е чуждо и странно пълното и непосредствено сливане с него ,което означава неговото приемане.
В стих. "Съдба" ,"Книгите" ,”Молитва" човекът сам и съзнателно се деперсонализира ,отказва се от собствената си същност ,сваля като тясна яка "вси свои имена".Името е гаранция на Аз-а и отхвърлянето му е отказ на личността от самата себе си.Това е драмата на човека на цивилизацията ,за когото познанието се е превърнало в тежест.За пръв път в българската лирика Далчев поставя проблема за познанието като трагично отчуждение на човека от природната му естественост е непосредност.
Поетът насочва вниманието си към писмото и неговата естетическа форма -книгата.В своята поетическа интерпретация Даччев продължава Яворовата традиция -езикът ,словото ,книгата "зазиждат" прозорците към света.Идентичността на човека и книгата отчуждава от света.Оттук и "разтварянето"' на Книгата е "затваряне" на Света.
Словото на Далчев изразява драмата на познаващия човек ,на "просветения творец" ,който осъзнава ограниченията и заплахите на своя "просветителски" век.Сред страниците творецът умира "никому ненужен".3аради книгите ,познанието е загубил "живота и света".Размислите му са свързани с констатации и равносметки ,в които се промъква и съжаление ,и ужасно съмнение за изгубеното в безплодното ровене из библиотеките време:
“И аз изгубих зарад книгите
живота и света.”
В стих. "Книгите" Далчевата концепция за живота разкрива конфликта м/у своеобразната самота на интелектуалеца и непосрсдствения досега с живота ,света и хората.Вътрешната насока сочи стремеж към равновесие м/у интелектуално-философското начало на човека и сферата на всекидневното.Поетът открива смисъла на човешкия живот в оптималната пресечна точка м/у интелектуалния труд и очарованието на делника ,на естествения живот ,на любовта.Екзистенциалният мотив за самотата не е израз на нарушените връзки м/у аза и не-аза ,а необходишят минимум за вглъбяване и осмисляне на всичко ,сред и чрез което съществува човекът.Далчевият тип човек на словото е по-скоро човек на знанието и познението ,отколкото на естетико-чувственото.
Словата на Далчев изразяват духа ,същността на вещите ,а не тяхната форма.Така той прави от звуковете ,от багрите ,от външните предмети символи на личните си чувства ,мисли ,настроения.Промяната на цветовата палитра в поезията доказва развитието му като творец и личност ,в нея се проявява обновлението в мирогледа на поета.В стих. "Смърт" поетът изобразява "светлия живот" ,в който смъртта е само частица от естествения му ход.Човекът не е вече под хипнозата на "Нея-вечната разбойница" , разтворила с трясък всички "врати" ,зад които няма спасение.
Ясно забележима е и мирогледно-символната последователност в употребата на белия цвят в зрялата Далчева поезия.От стих."На прозорец" до края на творчеството му белия цвят и вариантите му-снегът ,бледото детско лице и пр. -олицетворяват неизменно нравствената чистота в човешките взаимоотношения -етичния идеал на поета.
Природният свят в поезията на Далчев е средство за илюстрация на мисълта.В поезията на "тенхните настроения" ,има много безмълвие ,от което се ражда особена драматичност ,произтичаща от релацията "човек-време".
Според мита за цикличното време ,екзистенциалните страдания пораждат необходимост за "излизане от времето".В своята разрушителна сила времето е изгубило двигателния“тласък" на Началото ,на Времето на Сътворението ,на способността си да бъде обикновено времетраене ,затворено м/у Началото и Края ,Живота и Смъртта.Така то обособява представата за себе си като безмилостно време ,в което човешката екзистенция носи страданието и от вечното преселение и от неумолимата и неотменна смърт.
В поезията на Далчев транспозицията на човешкото време в света на познанието и болката от това познание се изгражда чрез символите на времето-часовника ,въртящото се колело ,нишката ,езика на цветовете.
Времето е "непроницаемо" и изтощително. То застрашително "расте" и зазижда човека ,отнема реалната му и потенциална комуникация със света и хората ,разрушава връзките на Аз-а с тях.Това своеобразно "жертвоприношение" е част от от представата за Сътворението: в отнетата възможност животът да продължи.В контекста на насилието /"ритуалния"/ закон на времето ,вграждането на човешката душа е другото лще на отнетото битие-съзнание за безсилие и ненужност:
“Години да четеш за чуждия
жвот на някой чужд,
а твоят ,никому ненужен,
да мине глух и пуст.
/"Книгите”/
Опредметявенето на абстрактната категория време дава възможност тя да бъде подчинена на законите на вещния свят ,което води до неутешителната "смърт" на времето."0старяването” на Мойрите /“Старите моми”/ ,изпридащи и прерязващи нишката на живота ,включва в тях неотменно изтичащо време в кръговрата на жвота.Въртящият се безпирно чекрък е вечно въртящото се Колело на Времето ,което ги свежда до единствената възможност-нишката да бъде скъсана от "последния жених".Старите моми на Далчев "не говорят и не питат" ,те са в затворения кръг на своето съществуване-свят ,в който всичко е подвластно на смъртта.
Атрибути на времето са и "скрипящите безспирно колела" ,въртящите се спици на колите които излъчват представата за движението на времето и в същото време внушават безнадеждността на поетовия път ,кой то "води незнайно къде" и който "като меч е разсякъл света"/"Коли"/.
Времето отрежда на човека ужаса от всекидневието на ада...В това пространство човек изпитва особена самота-страдание за смисъла и облика на битието и неговета накърнена цялост.Пред нея лирическият герой на Далчев предпочита "оня миг единствен" ,който осмисля спецификата на един живот /"Ти познаваш този миг"/.
Аз-ът категорично избира греховната тоналност на живота.0бобщаващото "всичко мое" , е част от опозицията свое-чуждо ,земя-безкрай ,а снетото напрежение м/у лирическия Аз и света прави възможен прехода към осмисленото време ,в което човешкото присъствие е част от живота.
Ако кръгът е символен знак на времето ,то квадратът е основна фигура на пространството.Те носят представата за небе и земя ,сътворено и несътворено ,време и съдба ,за мястото на човека в света и отношенията му с този свят.В автоматизираното си битие хората-предмети механично и безстрастно пропускат времето през себе си.
В "Стихотворония" ,"Париж" и"Ангелът на Шартър" определено проявяващата се същност на поезията ,е свързана със страданието на човека ,страдащ за загубената си природност.
Две основни начала определят драматичния характер на Далчевата поезия -съзнанието за човешката самотност ,за ограничеността на човешките възможности във времето и в пространството.В стих."Вечер" самотата се изразява чрез пространствената неподвижност въпреки привидното движение:"Аз бродя сам из улицата"."Бродя" включва в себе си изходната и завършващата точка на пространството:това е движение ,което не води никъде и към никого.Тъй като не се извършва движение ,улицата не се реализира ,а е място ,където остро се изпитва чувството на отчужденост ,липсата на отзивчивост и съпричастност.Докато встъпват в качествата си на нравствени изразители ,пространствените отношения придобиват в известна степен и метафоричен характер.
Поел тъгата на догарящата вечер ,човекът всъщност се вглежда в дълбините на паметта си ,където са съхранени прекрасни спомени.Вятърът ,вълните ,параходите са образи ,символизиращи движение.Възприятията рисуват широка картина ,но нещата имат свое конкретно присъствие и действие ,а не са само обемни символи на битието.
В "метефизически сонет" Далчев с пределна сгъстеност и релефен лаконизъм обсъжда диалектиката м/у плът и дух ,м/у сетивност и метафизика ,м/у вътрешен контур и външна неповторимост.Художникът разкрива саможертвата на плътта в съпоставката с егоизма или неблагодарността на човешката душа :тялото/хранилище на сетивността/ единствено опазва духовността ,единствено то и дава пролуки за връзки със света отвън.В също полемичен план този проблем за релациите м/у плът и душа ,м/у органична и неорганична материя е поставен в "Камък": "злочестета плът" е жива и тленна и става подвластна на греховност ,а камъкът е вечен и свят ,бидейки квинтесенция на мъртвината.
Поетът търси връзката м/у конкретно и обобщено ,м/у практика и живот.Авторът използва интересен драматургичен припом: той увеличава трудностите пред героя и неговия проблем ,засилва препятствията пред крайния резултат ,заостря аргументите си за обречеността на човешките стремления.
Предпочитани образи стават масивната и непроницаема къща ,стаята-затвор ,пространството без изход ,домът ,където дори и балконът е зазидан ,съществуването на отразените състояния /огледалото като троп/. И колкото по-душна е обстановката ,лишена от въздух и прохлада ,с толкова по-голямо желание Далчев противопоставя на унилия бит детските възпоминания /детските обувки,детското палто/.Определението "безумна ярост" е особено симптоматично за поривите на Далчев в разрез със свирепото себелюбие.В стих. "Любов"поетът изобразява “отнетата” мечта на хамалина ,който само в зрачни бълнувания може да достигне до някакво душевно озарение.Градът продължава да бъде "черен като въглен" ,а снегът е тъпкан и поруган -единствен пристан остава обичта и нежността на детето.
Стих. "Работшик" е пример за позитивно решение на изстраданата самотност в солидарност с труда и съвестта на множеството.Като съединява лаконичния разказ и изкуството на стихотворното заключение-поанта ,Далчев разгъва жизнена картина ,изпълнена със сцени на епическа възвисеност: рисува сякаш библейски мотив ,образи на светото семейство на фона на спотаените въздишки по красота и утвърждаване на човека и човечеството.Стих."Носачи на реклама" е безкомпромисно обвинение-памфлет към несправедливата обществена уредба ,където отчуждението е резултат на живот сред отразени светлини и представи:
”Човек не ни е брат,а зид,
на който се лепят афиши.
Много интересен е проблемът за отношението на поета Далчев към природата.В него много силно е подчертано интелектуалното начало.Поетът умее да приобщи природата по особен начин към соботвеното си преживяване ,и то винаги така ,че да не е признак на тревога.
Стих. "Пан" е окъпано в пролетни дъждове ,пронизано от ведрина и артистично вълшебство ,съвсем раздалечени от предишните или следващите кризи на духа.То разкрива щастието от общуването с природната уравновесеност и смиреност ,облъхнати от пасторална прелест и съгласие.Творбата е по-цялостна представа за щастливо осъществяване-пълно единение м/у поета и природата:
“...И бродя:пея песен стара
или подсвирквам със уста:
Стих. "Към родшата" е шедьовър в българската родолюбива литература.Творбата е изпълнена както с обич към отечеството ,така и с дълбока печал и тъга.В тях се обосновава историческата връзка ,родена във времето на върховни изпитания и страдания.Ако патриотичните стихове на Иван Вазов ,К.Христов и Т.Траянов са едно от въплъщенията на националната ни идея ,стих."Към родината" на Атанас Далчев олицетворява другата ,вътрешната ,осмислената в покруси и погроми любов към България.
Ако отделната дума в поезията на символистите няма свое пряко знаиение ,то всяка дума в поезията на Далчев е отсянка на широкия речников смисъл на понятието.Думата "скръб" в поезията на Далчев обобщава разнородни емоционални състояния.Поетът разкрива съдържанието на своята грижа ,своята скръб ,своите неволи ,без да говори за тях.Далчев показва каква е неговата радост ,неговата вяра в живота и как стига до тях.Чиста скръб няма.Абсолютна печал няма.Много трудно е да се назове основното чувство в стихосбирката "Пръстен".Литературната критика различно го определя: скръб ,песимизъм ,тъга и пр. ,а то сякаш носи "безкрайната" печал на поета ,защото се срещаме със самия поток на изживяването.
Връх в живописното майсторство на Далчев е стих."Любовта на хамалина" с незабравимата си пластично-колоритна атмосфера .Творбата има своята близка словесна поетическа реализация на художествената идея ,осенила съзнанието на гениалния живописец Ван Гог да изрази "пламенната страст на едно човешко същество чрез сиянието на слънчевия залез...нима не е нещо ,което действително съществува":
”Над старото търкище ален
бе залезът като домат.
Любовното чувство на хамалина е неосъществпмо и красивата любов -на мечта на хамалина е една химера.Но доматено-червеното на залеза е в ярък контраст с очите на "зеленооката жена" -"борба и антитеза на най-различии зелени и червени"/ в писмо на Ван Гог до брат му Тео/.
В поезията на Далчев мечтата като нещо реално ,в процеса на нейното"ставане" ,ще наперим в стих."Пролет".В творбата въображението е необходимо и това е съдържанието на мечтата.Това ,което "ще стане" се явява в съзнанието като реална действителност и м/у нея и желанията на поета има пълно покритие сеща се отдалеченост ,лекота ,изчистеност и в същото време непълно оформяне на образите.Съзнанието на воля реди картините и без да довършва ,скача от предмет на предмет ,гони все по-пълна по-богата хармония ,при което образите се заменят едни с други ,а в основата на всичко стои блаженството от илюзорната свобода на волята. Всичко ,което всеки ден виждаме /стих. "Балконът"/е толкова привично ,толкова познато и само в по-особени мигове се откъсваме от заслепеното ежедневие и като че ли съзираме себе си в тия предмети и тогава знаем повече за същността си:
В желаппето си да се разграничи от "вскчко условно и механично" стихът му иска да постигне естественост.Самата творба търси свободния себеизказ и се превръща въз второ дихание на личността ,но непременно с оглед на необходимостите/мисловни или чувствени/.Стиховете му /свързани с преживелиците му във Франция и Италия/ са примери за една непосредственост ,кореспондираща с познание ,получено от прозата като жанр.Самият автор е противник на многословието ,нг робуването на словесните фигури.Според него в стиха не трябва да има “нито една случайна или излишна дума".
За Далчев "Поезията не е общуване ,а приобщаване.Приобщававане към Идеята ,Красотата ,Истината...''.В този смисъл поетът съхранява желаннето си за вълшебен прозорец /още от първата книга/ в която можеш да постигнеш ,но и да преоткриеш себе си.Ако стих."Прозорец" е размисъл за това ,колко трудно се постига красотата ,то цялото творчество на Далчев утвърждава ,колко нетрайна е тя.Ежедневието властно напомня за себе си и сякаш ежедневно напомня на човек колко е слаб с вечните си усилия да вижда по-различен утрешния си ден.Лирческият "аз" се доближава до обикновеното човешко "аз" и с това намира своето място в един литературен процес ,започнал с Дебеляновото "сроди се малък и велик" и завършил с пълното сливане на читател и герой при Никола Вапцаров.
В поезията на Далчев човекът е в състояние на непрекъснато лутане м/у своя реален Аз и желания Друг.Всъщност това е вината на модерния човек ,сгрешил спрямо Природата ,болезнено отчуждил се от нея. Цял живот поетът търси красотата и истината ,убеден ,че те "могат да се различават ,но не си противоречат".Поезията му се опира в/у специфичнта му дарба да чувства необикновения смисъл на предметите.