АТАНАС ДАЛЧЕВ “ПРОЗОРЕЦ”


В стихосбирката си "Прозорец"(192б г.) Далчев създава чрез поетиката на "новата вещност" пренаселен с предмети художествен свят. Повечето от творби в книгата имат за заглавие дума, означаваща предметност:"Коли","Вратите","Хижи","Болница”,”Път”,”Стаята”,”Къщата" и пр.
В поетическия текст назоваването на един предмет (дори когато той е заглавие- т.е. вход към смисьла ) е акт на убиване на конкретността и материалността му в абстрактността на словесния знак.Предметьт вече не е словесна абстракция. Разложен, той се е умножил и увеличил пльтността си, изпълнил е текста с отделните си фрагменти, всеки от които е пак- предмет. Това е една самопораждаща, разрастваща се предметност, пред която текстът е безсилен. Освен разложен при него предметът е оголен в материалността си. Тленността е подчертана. Следите на разрухата са видими: "стени с опадала мазилка", "врата раззината и черна", "чер прозорец изпочуиен", "покриви разбити", "стари и груби коли", "прогнили къщи", "гризат ги червеи безброй" и пр. В първия си план неговата поезия е създаване на един свят, реален в своята предметност, но както ще се окаже след това- само привидно; пропуснал в себе си действителността с нейната материалност, но само на пръв поглед. За символистите пътуването на Душата в страната на Съня е попадане в друг, различен от действителния, свят, превърнат в модус, в който те проектират текста си. За Далчев действителността и сънят са само две от измеренията на неограничена във вариантите си множественост.
Множествеността на измеренията е структура на текста в лириката на Далчев. В нея физическият, привидният, даденият на сетивата ни свят е само един от възможните. Той е с отчетливи граници, затворен, населен с предмети. Пространствения текст в лириката на Далчев обаче е съотносимостта на множество реалности. Границите на видимото са измамни. Това е особен, смислово и изразно експлозивен центьр в почти всяко от стихотворенията в книгата "Прозорец".
Играта с реалността, неиното умножаване вьв възможни фантазни образи е причина тя да загуби ореола си на единственост. Както в детската приказка за принцесата, която се крие сред свои подобия, така че не може да се познае коя е истинската, така и в поезията на Далчев действителността изчезва сред множеството си игрови превъплъщения..
В стихотворението "Прозорец" един поглед през "нашето зимно стъкло" - т.е. през ироцепа към друг свят - и познатото "То не е, то не е сякаш същото". Сребьрна гора, мрежа от сребърни клони, две прегърнати деца, които дирят вълшебната птица със златни крила:
“Те вървят вьрху сребьрен пьт
и под мрежа от сребьрни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.”
Това е друг свят, който ведньж роден от съзнанието, заживява своя неподвластен на него живот. Светът на вълшебните детски спомени, видян в сиянието на "капки сребро" и "златни пера". Далчев повтаря един и същ цвят или дума (в това стихотворение "сребро" се употребява седем пъти) е съществена особеност на неговия поетически стил. Това е тип изразност, която Никола Георгиев определя като "поетика на намерения израз и смисъл".
Езикът на Далчевата поезия е показно несложен, подчертано неусловен, чужд на властващата дотогава стихова риторика, пестелив в ефектите на метафоричността. Това е като че ли език с ясни връзки, посочващ видимостта на действителното. Неговата образност би могла да се определи като "ефект на шоковите сравнения": ръжда "като крьв",-"зловоние към небесата като молитвен тимиан", стъпки "като вопли", сенки "като локви", врани "като черен венец", залез "като домат", стени "като че с белези от струпеи"и пр.
Поетическият свят на Далчев се разкланя в множество измерения. Той прониква от другата страна на огледалото, превръщайки се в шега и приказка. В поезията на 20-те години Атанас Далчев е този, който приложи законите на една нова естетика- на грозното. Всъщност по-точно е да се каже, че след него литературата разбра относителността на понятието "красиво", неговата историческа капсулираност. Чрез поезията на Далчев поетическото съзнание на 20-те години разкри култа (или може би естетическата си слабост) към болезненото и некрасивото. Без да обявява открито, че това е новото лице на красотата, Далчев създаде един властно привличащ поетически свят на "разкривени болни усмивки", "със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът", "потъмнял и разкалян", с "локви от мръсна вода" и "стари мършави кранти". Болезненото сияние на жълтия цвят обгръща творбите от първата му книга, а със странното влечение към смъртта завършва всяка от тях. Такава е изразността на новата естетика в стихосбирката "Прозорец". Показателно е, че в поетическа книга, която деестетизира действителността, точно творбата, подобна на сън, на въл-шебна приказка, дава заглавие на цялото. Реалният свят в своята грозота и бедност е оспорен от фантазното. В наивната чистота на детския поглед, в сърцето, недокоснато от живота, светът се спасява, става друг- "сребърен", "бял" и приказен. Това е всъщност култът на литературата на 20-те години към примитива, към наивитета и алогизма на детското светоусещане. Ето защо "Прозорец"- творбата, чиято поетическа същност най-малко съответства на тази на книгата като цяло, й дава заглавието си, назовава я на принципа на изключението, което ще стане правило в по-късните стихосбирки на Далчев.