Димитър Димов
“Тютюн”


Епопеята “Тютюн” е най-широкото изобличение у нас на българската буржоазна класа, правдива картина на нейния живот , който се движи много плашливо и многопосочно.
Жанрът на романа се определя от идеята за конфликта м/у народа и властващите. Една особеност на нашата страна като производителка и износителка на тютюн , страна на тютюнотърговците и многообразен , суров , кален в битки тютюнев пролетариат, който противостои на този “изящен” свят , определя сюжета на романа. Борбите на тютюневите магнати , увлечени , увлечени в печалбата , експортирането на работниците от чужбина са почвата в/у , която израстват личните драми и особено драмата на сина на гимназиалния учител Борис и дъщерята на полицейския фелдфебел Ирина. За Димов социалната борба е вече начало и на оригинална духовна поза. Наполеоновската сила у сина на чудака учител е имала някаква далечна предпоставка. Тя е и сила наследствена , почти зверска като необикновена , кондензирана воля за власт. Тази сила и този чар на Борис му отварят вратите на дома на татко Пиер. Безсилната Ирина успокоително красивата , обсипаната с даровете на природата , интелектуалната и тайнствена Ирина , способна да страда и да побеждава , тръгва по сложна орбита определена й от личността й и от властта в/у нея на Борис и на парите. Тя е здрава и красива като селянка , изтънчена и изнежена като любовница от преситения буржоазен хайлайф. В сложната много планова карта на романа се вкл. Разни жизнени слоеве : селяни , производители на тютюн , работници от тютюневи складове дребни агенти на тютюневите търговци, тютюневи монополисти , свързани с големите концерни в чужбина. При цялата тази поляризация повествованието се обединява от човек като драма на Борис и Ирина. Те са заложниците на автора. Те трябва да влязат в чуждият свят и да покажат античовешката същност. Те се свързват с хищници , за да придобият нещо от навиците им. Те побеждават сред битките като раздават стоката си. Те са герои и жертви на биологическия си и духовен свят. Нещо хубаво има и у Ирина , и у Борис. Той е силен , с проницателен ум , с талант. Но съкровищата на духа му потъмняват сред мътните страсти и сред парите.
Праобраз е татко Пиер. Той е почти грубо отвращение от изискванията на официозния морал, той е състрадателен понякога с влечения към плебейски- житейското. Той има и философски пориви : ограбването на света е естествено явление , неравенството м/у хората е природен закон и не може нищо да го отмени. Привилегията на богатството дава права , от които могат да се ползват само малцина. В този изискан свят на татко Пиер звучат и други мелодии : едната е жизнеността на тютюнотърговеца , бодростта на духа , въвличането в дребни любовни авантюри и другата е израждането на рода, угасването на живота за него с лудостта на Мария, тази Мария , с безпомощната си пеперудена красота, лишена от щастие да вкуси здравите и сочни плодове на живота. Борис има за праобраз татко Пиер , но е още чужд на израждането, той е контрастът на класата , нейното “за” и “против”.
При обрисуването на който и да е характер Димов наред с широко човешкото търси веднага и особеното и индивидуалното и чрез него създава типа.