ПЕТКО и ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВИ ОТ „ИЗВОРА" НА БАЩАТА КЪМ „БОЙКО" И „РАЛИЦА" НА СИНА ФОЛКЛОРНО И МОДЕРНО - „НЕРАЗДЕЛНИ" МОТИВИ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА СЛОВЕСНОСТ


В статията си, посветена на бащата, синът се чувства като „археолог, който от малко и дребни останки се домогнал да даде очертание на някогашната изгубена статуя" - „Петко Рачев Славейков" фигурата на „археолога", разполагащ със „скудни останки" от миналото, които трябва да бъдат „сглобени", за да бъде конструиран „общият образ", може да ни помогне да разберем някои от културните жестове на Славейков като написването и пренаписването на стихотворения от/в името на бащата. Създадените от „археолога" нови „останки" запълват „празнините" според проекта му за „българската литература преди".
В историята на „родното пепелище" и Славейков, и Вазов вплитат историята на изгорените текстове - Вазов, за да моделира литературната си личност, Славейков, за да „даде очертание на някогашната изгубена статуя". Унищоженият ръкопис и унищоженият дом се оказват метафори на „освобождението от всичко" (един от съседите на Петко Рачев коментира „грозните пепелища" по следния начин: „Освободиха ни от всичко - и тебе, и нас"). Това са фигурите на свободното боравене с миналото, на Вьзможността настоящето да конструира и контролира миналото.
„Сегашността" е позицията, от която може да се „съзре" "живото в живота и смъртта". Тя е ценностната установка, разпознаваща-конструираща естетически стойности - творби, които „прескачат отвъд синура на времето си". Настоящето на сина е гледната точка, от която бащата "като могъщ клонест дъб (...) се възправя на синура на нашите дни, метнал своята широка сянка над ратното поле на миналото. И всички, които са се отморявали, макар и за минута, под неговата сянка, те разказват, и ще разказват легенди за него - за да ги повторят и онези, що ще го съзират отдалеч в бъдещето..."
Под сянката на кичест Явор и Калина се е отбил да почине „умореният" „певец" от стихотворението „Неразделни", за да чуе легендарната история на миналото, „прескочила отвъд синура на времето си" и да я пресъздаде в „песента" си.
„Неразделни" (1895 г.) има особено място в сборника „Епически песни" (1907 г.). То подхваща, както самото заглавие подсказа, традиционния фолклорен мотив, получил пьрва литературно-художествена интерпретация в поемата на Найден Геров „Стоян и Рада" (1845 г.). То хронологически предхожда поемите „Бойко" (1897 г.) и „Ралица" (1903 г.), но в композирането на сборника е поместено между тях, „разделя" ги.
Всъщност „неразделните" са проблематизирани като възможност още в едноименното стихотворение. Традиционната иначе интерпретация на мотива е представена Като „чута" и „изпята", препредадена:
...и това, що чух, изпях го в тази
моя тьжна песен.
По този начин историята на Явор и Калина е поставена извън сегашното време и условната действителност на произведението. Тя принадлежи на неопределеното минало време, на „някога си". Настоящето не се случва, то разказва-възпява историята на миналото.
Събитията са предадени през двойна призма - на „разказването" и „пеенето", и макар че цитира, субективният носител на „разказа" за историята на Калина „изпява" „тъжната песен" за нея на финала на „Неразделни". Настоящето „дава дума" на миналото да разкаже своята история, но в самия акт на цитиране тя вече е трансформирана в „моя тъжна песен". Фолклорната устност се е превърнала в литературна художественост. В същото време целта на текста е да препредаде историята на една истинка любов в „тоя свят лъжовен", в диалога между миналото и настоящето да бъде съхранено онова, което е отвъд „някога си" и „сега", независимо от субективните „гласове", независимо от фолклорната и литературната техника. Тук литературата „сега" усвоява литературата „преди" като фикционален опит, като хоризонт на въображаемото, актуален и за настоящето.
В такъв смисъл стихотворението „Неразделни" може да бъде четено като метатекст на хипотетичната слятост на „Бойко" и „Ралица", като експлкация на желаното „сплитане" на смислите им, както яворът и калината сплитат клоните си. „Неразделни" е „перспективата" на миналото за „Бойко" и „Ралица", тяхната „утопия". Творбата реализира онова, Което в „Ралица" например е само в метафорите, само в словото:
Той беше строен явор столоват,
тя тьнка, вита, вършена лоза:
лоза се окол явора обви -
около Ива Ралица девойка!
Бихме могли да предположим, че първоосновата на двете Славейкови поеми е фолклорният мотив за „неразделните", мотив, който поемата „Ралица" познава и включва с сюжета си. С други думи, хипотетичният първообраз „Бойко и Ралица" - по аналогия с Найден-Геровото „Стоян и Рада" - по някакви причини се е осъществил като „Бойко" и „Ралица". Налице са два текстви варианта на един „митопоетически" - ако използваме понятието на Михаил Неделчев - „хипотекст", резултат от множеството фолклорни варианти и литературни реализации. Тяхната литературно-художествена експликация в творчеството на Славейков е „песента" „Неразделни". „Неразделните" обаче са по-скоро неосъществимата желана възможност, отколкото хипотекст, алтернативата на „Бойко" и „Ралица", контекста" на миналото, за да прозвучи историята на настоящето.
За разлика от фолклорните варианти и литературните модификации, Пенчо Славейков идва с нова представа за субекта. Именно тя предопределя както самостоятелността на поемите му, така и факта, че са две.
Двете произведения могат да бъдат разлеждани като наджанрово образувание и защото „припознават" общия си извор - „Изворът на Белоногата". Как синът „чете" бащата? Как от „Извора" се раждат „Бойко" и „Ралица"?
Твърдението на Боян Пенев, че произведението на П. Р. Славейков е композиционно слабо, защото баладичното идва недостатъчно мотивирано, има известни основания. Поемата има два сюжетни центъра - на неразделните и на вграждането като двете линии на действие са вписани една в друга. Тя като че ли "тегли" в две различни посоки. Оттам и критическите мнения за наличието на два финала, за това, че разговорът на Гергана с Везира може да се обособи като текст, самостоятелен по отношение на историята за вграждането-раздяла. Това, което синът вероятно е „видял" в поемата на бащата, е тъкмо тази композиционна двоичност на произведението.
Другото, което вероятно е привлякло вниманието на Пенчо Славейков, е новата по отношение на традиционните фолклорни варианти интерпретация на мотива за неразделните - тук смъртта не събира, а разделя героите. Тази сюжетна схема е използвана от Пенчо Славейков и в двете му поеми - Ралица и Иво са разделени чрез убийството на Иво, Бойко и Райка са разделени чрез смъртта на Райка. Тъкмо защото поставя акцент на идеологически важния от национална гледна точка разговор между Гергана и везира, П. Р. Славейков разделя „неразделните". Включен в цялото, мотивът за раздялата обслужва отново националноидеологическото в произведението - малкият дом на личното човешко щастие е пожертван в името на големия национален дом, в основите на който е вградено самосъзнанието на героинята. За сина обаче е важен не българинът, а човекът в българина, не националният дом, а непостижимият дом на човешкото щастие. Той се превръща - като „утопия" - в пространствен и смислов център на двете поеми.
"Изворът на Белоногата" има подчертано асиметричен интерес към „неразделните". Героинята се оказва в центъра на вниманието на повествователя, защото решава основните идеологически задачи на текста. Никола е персонаж, който остава идеологически необвързан и периферен - зает с интимния си свят, с любовта си, със страданието си. Ако в мисленето на Гергана любовта към Никола е още един - макар и най-важният - довод в списъка от аргументи за родното, то героят не желае да „разчете" идеологическия смисъл на жертвата й.
Страданието и неспособността да бъде превъзмогната болката от наранената гордост, самотата и скитничеството са мотивите, които обвързват Никола и Бойко, Бойко и Стоичко. Така изграден, образът на Никола вече може да послужи за първообраз на Бойко и Стоичко от поемите на сина. Персонификация на самотата и страданието, той вероятно е „прозвучал модерно" на Пенчо Славейков. „Чезнещ" по своята Гергана, героят изчезва от света на поемата и единственото означение на неговото съществуване е гласът на неговата цафара. Тя продължава да „звучи" и след случилото се, „отзвучава" в сегашното време на изказването („до ден днешен"). „Отеква" тя и в текста на сина, независимо от времената, независимо от „преди" и „сега":
А сякаш напук, из село нейде
извиваше с цафарата си медна
унесено нехайник някой млад;
подкършената изподтихом песен
ехтеше с пуста жалба зарад младост
и чезнеше за два по-пуста обич.
Същите шест стиха са обособени като финал на поемата. Песента, като метонимия на историята на разделените „неразделни", като „резюме" на разказаното от бащата, е вградена като рефрен в поемата на сина.
Историята на страданието, самотата, изгубеното щастие чрез гласа на цафарата и песента на Никола прекрачва темпоралните и пространствените граници на представения в „Изворът на Белоногата" свят. Бойко не разбира, не "разпознава" песента на Никола, както не разбира онези, които истински се обичат. За него това е песента на „нехайник някой млад", песен „напук". Героят не може да разбере чуждото страдание, докато не премине през него. Разкаянието е знак на възстановената способност на героя да общува с другите, да разбира чуждия опит. Тогава песента се превръща в коментар на собствената му история, в „тази моя песен". Така прозрението вече е припомняне, а историята на миналото - история на настоящето.
Излазът на Бойко от „пропастта" на личното му страдание става възможен чрез жеста на милосърдието и достойнството. Чрез стореното от Райка героят проглежда за страданието, което е причинил, и за истинското щастие, което е пропуснал.
Бащата „оживява" в поемите на сина и по един друг начин. Поемата „Ралица", чрез смислови „приближавания" и „отдръпвания", подхваща историята на Гергана и Никола като история на Ралица и Иво. Началото на поемата на сина следва тематично поемата на бащата. Стилизацията „маскира" текста на сина като текст на бащата, но в същото време разграничава стилистично двете поеми. Най-напред и двамата спират вниманието си на героините си чрез сравнения, чиято цел е да ги отличат чрез изключителната красота. Темата за Гергана у бащата прави една синтактическа цялост с темата за Никола и непосредствено след тяхното назоваване-описване, е въведен мотивът за „неразделните".
Синът е по-многословен в представянето на Ралица, понеже от историята за двамата прави история за единия.
Преди да бъде въведен Иво, е въведен Стоичко Влаха - едно „формално" разделяне на „неразделните" у сина. Независимо от това, че когато говори за тях, той цитира бащата (фолклорния модел на изказ):
двамата лика-прилика,
като два стръка иглика,
двамата млади-зелени,
един за друг родени,
един у друг влибени…
...Двама лика
и прилика, един за друг родени -
един у друг залюбени не чудом
Интересът към духовните устои на човека води при Пенчо Славейков до преосмислянето на някои мотиви, които бащата използва. В Пенчо-Славейковата поема например формулата „един за друг родени" - традиционна за народната песен и възприета от Петко Рачев - е в синтактическо единство с „един за друг залюбени не чудом", т. е. написаното от сина „не чудом" интерпретира любовта между героите като избор, като осъзнат духовен стремеж.
Разговорът между Ралица и Стоичко ще се проведе, както в поемата на бащата, на извора. Изборът на националния дух тук ще бъде преосмислен като символичен топос на индивидуалните устои. Стоичко Влаха като образ ще съхрани „чуждото" и властта на богатството като характеристики, но няма да заплашва националното, а индивидуалното самосъзнание на героинята. За разлика от бащата, Пенчо Славейков ще бъде подчертано пестелив в изграждането на диалога не само защото не си е поставил за цел подробно описване-умиляване от „родното", но защото то е твърде проблематично за героинята - тя няма свой дом, близки. Сиротността и самотата ще бъдат същностните й характеристики, които ще се окажат в основата на нейната самостойност. Поемата използва сюжет на изпитанието, за да „провери" твърдението на Ралица за сърцето, което „не се ломи", Преминало през страданието, в края на поемата то ще се окаже наистина „несломено".
Двойственото отношение на "приближаване" - „отдръпване", на „идентифициране" - „оразличаване" от поемата „Ралица" към произведението на бащата е налице и в епизода на срещата между Ралица и Стоичко. Това е момент, в който творбата плътно се приближава до тази на Петко Рачов и в същото време е точката, от която „Ралица" тръгва в своя посока. Едната поема е „рожба" на другата, „докато се на крила самичка тя възмогне". „Възмогнатата" Ралица „отговаря" на Петко-Славейковата Гергана само с две реплики:
Не всичко, мен наречено, за мен е!
и
...Сърцето силом се не взема.
Не е то пита, то се неломи!
В редуцирането на казаното от Гергана до две реплики-сентенции се съдържа радикалният отказ на сина да следва бащата - многословните обяснения биха прозвучали като увещания, доводите биха разколебали категоричността на направения избор. Славейковата героиня не знае за отношението между господар и роб, оттук като че ли е снета възможността Стоичко да се държи като везира, т. е. да прояви господарско великодушие и „смаян" от силата на любовта и свободата на волята, да нареди „изворът чешма да стане". Той - съвсем не по господарски - ще се опита не да гради, а да разруши... чуждия дом.
Ако поемата „Ралица" в някакъв смисъл „дублира" чрез „приближавания" и „отдръпвания" началото на „Извора", докато окончателно се „откъсне" от него, то „Бойко" започва и завършва с финалния мотив на Петко-Славейковата поема. Началото на „Ралица" и краят на „Бойко" „удвояват" по изказ и смисъл началото и края на „Извора на Белоногата" Това вече може да бъде причина за последователността на двете поеми в „Епически песни", ред, който не се съобразява с хронологията на написването.
Започвайки и завършвайки със словото и смисъла на бащината поема, тръгвайки и връщайки се към своя хипотекст, синът всъщност я „пренаписва" с „почерка" на модерността като „Ралица" и „Бойко" Славейков „чете" раздялата между Никола и Гергана по друг начин - не през национално-идеологическото и не през фолклорно-митологичното, които бащата „умело" или „неумело" преплита. Тук понятието съдба е проблематизирано от понятието самосъзнание. Срещата при извора е „извор" на конфликтност и за двете поеми. Образът на Стоичко в едната поема преобръща първоварианта на бащата, а в другата -това прави Неда. В единия случай Стоичконе се държи като везира, а в другия -Неда не успява да стане Гергана. Всяка от поемите на сина се занимава със следствията от избор, в които самосъзнанието е изиграло твърде малка роля. Ралица и Бойко трябва да се справят със страданието, което другите им причиняват, разчитайки единствено на самосъзнанието си.
Ситуацията, в която Бойко е попаднал, макар и сходна, е по-драматична от тази на Никола. Страданието му е интензифицирано чрез наранената гордост. Пенчо Славейков е тръгнал от една скрита възможност в текста на бащата - сърцето на Неда може да бъде подкупено, то се „ломи", тя е склонила да тръгне със своя „везир", независимо от чувствата си към Бойко. Бойко (Стоичко) страда по Неда (Ралица), но Неда не е Ралица (Райка).
Ако „Ралица" разказва историята на Гергана като история за „ненадломеното" сърце, то „Бойко" разказва историята на Никола като история на преодоляното страдание, на „надмогването". Едната поема използва сюжет на изпитанието, за да потвърди монолитността на героя, а другата използва сюжет на възпитанието, за да промени героя. Ситуациите, в които двамата попадат, са допълнително драматизирани, за да бъде изявена човешката същност. Единият текст твърди, че загубата, нещастието, страданието не могат да сломят човешкото, а другият - че страданието разрушава човешкото у човека, неговата способност да разбира другите и именно доброто, съхранено в другия, независимо от страданието и нещастието, може да върне човека към себе си. Така историята на Бойко е възможна само ако я има историята на Ралица. В този смисъл едната поема се „нуждае" от другата. В надтекстовия им диалог е възможна версията за човешкото - слаб или силен в нещастието и страданието, човекът е сам със себе си, но има нужда от другия като име на любовта, доброто, щастието, за да продължи да бъде човек.
Едната поема подлага на изпитание. а другата възпитава. Едната поема „учи" другата. Наученото, разбраното от едната е реализирано в другата. Бойко проглежда заради Райка (Ралица), защото Бойко (Стоичко) го има в света на „Ралица", а Ралица (Райка) е налична в света на „Бойко".
И двете поеми използват идентичен набор от персонажи сьс сходни функции. Важни за връзките между едната и другата са отношенията между героите и принципа на конструиране на образите им.
Образът на Ралица може да бъде съотнесен с двата женски образа от другата поема - Неда и Райка.Неда персонифицира другата възможност в избора на Ралица-Гергана. Райка пренася в света на „Бойко" качествата и поведенческия модел на Ралица. Именната анафора е показателна в това отношение.
По аналогичен начин образът на Бойко има две проекции в света на поемата „Ралица" - Стоичко Влаха и Иво Бойкин. Страданието води героя през злото и престъплението на Стоичко до разкаянието и прозрението за истинската любов. В Бойко се крие един Иво (Бойкин), който се „ражда" от „пропастта" на страданието на Стоичко, без историята му да бъде разгърната на сюжетно равнище, защото е представена в другата поема като история на Иво.
За двете поеми е приложима и логиката на „вътрешния сюжет", както би се изразил Славейков, така че историите на различните персонажи да представят различните психологически „лица" на една и съща „биография на душата". Така историята на Стоичко, като история на престъплението, продължава в историята на Бойко, като история на осъзнаването и разкаянието, и едва след духовното си пречистване героят може да бъде Иво и макар и за кратко да изживее желаното щастие. Стоичко се опитва да разруши чуждия дом, Бойко разрушава собствения си и осъзнава, че няма право да престъпи прага му, а Иво пребивава в дома на любовта и щастието. Ралица отхвърля Стоичко, Райка обича Бойко, но той твърде късно осъзнава това, единствено любовта на Ралица и Иво е взаимна.
Историята на трите героини също може да бъде мислена като история на различните превъплъщения. Неда не обича и мами в собствения си дом, Райка не е обичана, страда и умира там. Участта на едната е изкупление на стореното от другата. Едва тогава може да се яви Ралица, която ще намери сили да понесе страданието именно защото е обичала и е била обичана. Тези хипотетични истории започват от различни пространствени и темпорални точки на двата фикционални свята - историята на мъжкия персонаж тръгва от света на „Ралица", преминава през „Бойко", за да се върне отново в началната си точка, затваряйки един цикъл, започвайки го отново. Историята на женския персонаж се движи от условния свят на „Бойко" към света на „Ралица". Всяка от поемите развръща потенциала на един от централните персонажи и представя наджанровите им духовни биографии, които в крайна сметка следват една и съща схема на „престъпление" - „страдание" - „пречистване" - „щастие". Именно в момента, в който е надмогнато страданието, героите могат да се срещнат и да бъдат щастливи. Но щастието и взаимната любов се оказват твърде кратки. Бойко и Ралица, като персонификации на различни етапи от духовните биографии на своите герои, не могат да се срещнат, защото логиката на „вътрешните им сюжети" се разминава във времето и пространството. Когато Бойко разпознава в Райка своята Ралица, той вече я е загубил, когато Ралица постига щастието, то й е отнето.
„Неразделните" имат перспективата на живот в смъртта, на метаморфозата, която позволява сплитането на клоните. Както вече отбелязахме, поемата „Ралица" тълкува тази възможност като само словесна, като метафора. Двете поеми на сина „сплитат" смислите си, но заедността на персонажите, тяхната среща е непостижима. „Неразделни" може да бъде само въображаемото, желаното на „Бойко" и „Ралица".