Завод - Вапцаров

„Завод" започва и завършва с една и съща картина: в началото „Завод. Над него облаци от дим... живота - тежък, скучен...", а в края „И ти завод... дим и сажди пласт след пласт... завод, притиснал с мъка толкоз хора...". „Двата" завода много си приличат, но и коренно се различават в най-важните си социални свойства. В началото заводът владее тъмна и безнадеждна човешка маса, чиито тъмни стремежи не отиват по-далеч от къса хляб, в края той „напразно" притиска измъчени, но просветлени хора, готвещи се да свалят слънцето сред себе си. Между тези и близки, и противоположни картини стои „вечността", в която лирическият аз и неговите събратя са крещели, за да превъзмогнат грохота на машините и класовата си разединеност. Нека не прибързваме с извода, че „Завод" следва развитието на пролетариата във времето и че първата, безизходна картина принадлежи на миналото, а втората - на сегашността на творбата. Това не е епос и тук нещата стоят по-сложно или поне по-лирически. Вапцаровият „Завод" следва един от важните лирически принципи, като оставя в многозначна отвореност възможността началната и завършващата картина да представят един и същи завод, в едно и също време или че това са две различни в историческото и социалното време неща. В първия случай веднага влиза в действие художествено условната логическа противоречивост: един и същи завод притежава взаимно изключващи се свойства. А условна е тя, защото не е сама по себе си, а водена от контекста, поражда други художествени лирически значения. Всяка от двете взаимно изключващи се картини на завода е представена като истинна, Стаено и убедително, и тяхното противоречиво съчетание, техният сблъсък прераства в спор между различните виждания върху социалната действителност. И макар спорът да не е словесно изявен, той е в смисловото ядро на творбата, където чертае и една от водещите идейно-емоционални линии: труден е животът на пролетариата, труден е неговият път, но не по-малко трудно е през сплъстените облаци дим да се прозре движението по този път и неговата посока. Спорът не е словесно изявен, а още по-малко е разрешен с някакво окончателно мнение от рода на „това е истината за завода, другото е само видимост
Простотата на Вапцаровата лирика е сложна простота, а простото и сложно противоречие „това е един и съши завод - това е заводът на два различни исторически етапа" се усложнява от многозначността на израза „и аз крещях години - цяла вечност". Той с равна сила подкрепя и двете страни на противоречието и поставя на анализатора задачата не да затвори и израза, и творбата в някое от възможните значения, а да изследва породените от конфликта значения за преливане между лирическия герой и пролетарските маси, между „спрялото" време и безспирната динамика на историческото развитие.
(Противоречието между подвижност и неподвижност е специфично присъщо на лирическото време, пък и на лирическия свят изобщо. У великия предходник на Вапцаров то получава и открит, остър израз. Изразът „слънцето спря", „слънцето, спряло, пече" сам по себе си внушава нещо злокобно - внушавал го е на старите гърци, внушава го и на съвременния читател. А нещо много по-сложно внушава той в творбата, изградена върху... движението и кръговрата на слънцето. „Хаджи Димитър" започва с дневна картина, минава през пладнето, след това настъпва вечерта, дълбоката самодивска нощ, а заключителната строфа „Но съмна вече..." връща отново към деня и към същото „спряло" и кръжащо слънце, което „пак пече ли - пече". Присъщото на лириката финално възвръщане към началото включва, виждаме, и денонощния кръг, а присъщата на тази и на толкова много други лирически творби противоречивост между смърт и безсмъртие, крайност и безкрайност включва, виждаме, и диалектиката на времето - вечния единичен ден, затворен в своя кръг, и постъпателното движение на кръга, мига-вечност и мига-брънка от вечността, времето като застинал покой и времето като движение.