Реализмът у Йовков

У този наш писател, както у никой друг може би, реализмът и романтизмът - не само като тип творчество, но и като стил, като начин на виждане - разделят равни територии, съжителстват в странна близост. Тук реалност и мечта, легенда и действителност са в хармония, в непреднамерена и ненасилвана от авторови капризи и приумици съгласуваност. В първите си творби Йовков е по принуда реалист: войната! Но и там - в "Последна радост" особено - прониква романтичното. Интересно е как реално и романтично отиват до краен предел - всяко в своите характеристики - реализмът стига на места патоса на изобличението, романтизмът - поетичността на легендата.
Най-остри очертания реализмът на Йовков добива в разказите за войната, а романтизмът - в "Старопланински легенди" (финалът на "Шибил"). Но и в тия легенди - странно - Йовков изнамира начин да прогони всяко съмнение в истинността на случилото се, на разказваното. (В това отношение Емилиян Станев вземаше много от Йовков - и като стил, и като идея дори; подтик за една творба той също търсеше в един надпис, в откъслек от стари летописи). И ако в "Кошута" воденицата на края на разказа тръгва, то не е за да създава впечатление за мистериозност някаква, но да засили общото романтично-лирично чувство, идващо от състоянието на влюбените.
Как само реализира легендите Йовков! Ето, в "Най-вярната стража" например, реалистичните детайли така и не позволяват на легендата да "превземе" писанието. Иронията, сарказмът прогонват тайнственото и романтичното. Динамиката на събитията в къщата на Димчо Кехая от Жеруна, както и боят в манастира ритмически не допускат романтичното, епично-легендарното. А иронията, за която стана дума, разбива окончателно илюзията за подобен градеж: Драгота, който минава за най-аскетичен сред братята си в манастира, тайно си дояжда; Димчо Кехая чака да се свести жена му, за да му даде нарежданията си; погледът на Ранка не е нищо друго, а "три кратки светкавици, по които Кара Имам позна породата на майката" (стр. 185, Събрани съчинения, 1976 г.).
При това Йовков, като Юго в "Парижката Света Богородица", тръгва от един надпис само.
Но какъв е реализмът на Йовков? Нека видим от страшната картина на опожарения и озлочестен манастир само иконостаса: "Иконостасът беше срутен, иконите бяха изподраскани с ножове, очите на всички светци бяха продупчени." Толкова! Йовков не е стриктен описател, както мнозина искат да го видим. Той е поет и в детайла се разкрива силата му на поет: "И никога тишината в гората не е бивала тъй голяма. Леден ужас пълнеше двора на манастира и като отчаян вик се издигаше към небето." (стр. 188, т. 2 от Събр. съч.) Но веднага идва изтрезвяващото: "Братята - повече сенки, отколкото хора - най-напред се заеха с погребението на игумена. Изрядко и тъжно заби клепалото, звънките му удари закапаха като сълзи в тишината на гората, братята запяха."
Какви са особеностите на Йовковия реализъм по сравнение с Елин Пелин например? Забележимо е силното опоетизиране на ситуации и отношения. Типично Елин-Пелиновският разказ - според изследователи като Симеон Янев и Искра Панова - се крепи на случката, композиционно (пък до голяма степен и смислово - бих добавил) се изчерпва със случката. У Йовков е друго - той тръгва от случката, него го интересуват събитията в тяхната достоверност - история, станала в действителност или във въображението, но по-нататък Йовков гради своя свят - свят на идеи и поезия, на преки и асоциативни внушения, на по-дълбоки философски прозрения и обобщения. Реализмът на Йовков е от типа на Достоевски и Чехов - той търси душевните движения, не се увлича по фабулни отклонения, колкото и да е майстор на детайла. И ако за Елин Пелин драмата обикновено е обществено обусловена, за Йовков това е вътрешно, психологическо движение, терзания на героя. Така, както оживява една легенда, Йовков умее да реконструира и слуха, недомлъвката, записаната дума. Какъв автопортрет си е направил Йовков в "Песента на колелетата". "Сали Яшар беше се издигнал над всички по Божия дарба, появил се беше случайно, както се появяват ония хора по селата, ония прочути знахари... Сали Яшар имаше нещо, което го оприличаваше на тия хора... Той приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много недоречено, премълчано и скрито. Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар". (Стр.7, т. 2, Събр. съч.)
Само колко пъти повтаря името на героя си Йовков. Още в началото той иска да го "забие" в паметта ни, да приучи слуха със звука му, с реалността му. Романтичното като истинско, като реално съществуващо в живота - това е тайното послание на писателя към нас. Така е във "Вълкадин говори с Бога", в "Жетваря"... Така реализмът на Йовков не е в никакъв случай описателен, едноизмерен, той е изпълнен с тайни знаци и символи, съкровища от подтекстове и подмолни внушения.
Мислили ли сте за белия цвят у Йовков? Знаем, обличал е бяла риза кенарена, когато захващал да работи над белия лист. Бялото има особено предназначение у Йовковото творчество, а - види се - и в неговия живот. С бялото той навсякъде означава красивото, благородното, душевно и природно чистото - и у човека, и у животното. Един от най-хубавите му разкази - "Последна радост" можем да наречем "симфония в бяло". Издържан в черно-бялата гама на живота, където ту черният, ту белият цвят вземат надмощие, разказът ни води към оня малко романтичен, малко сантиментален финал с протегнатата ръка на Люцкан към маргаритката - към крехката увереност, че ако не друго, то поне поривът към хубавото, светлото е по-силен от войната.
Ако се направи един анализ върху преходите само от бяло към черно и обратно, то той без друго ще досъздаде илюзията, че този разказ е композиран върху звученето на белия цвят - неговите протуберанси, възземвания и погубване. От хризантемата до лайкучката в предсмъртния полет на Люцкан; и от "печалната върволица на сенки, които бродят из някакъв фантастичен мир" - до оная "разкошна бяла хризантема с нежни и чисти като сняг листца"... Люцкан знае езика на цветята, чете символиката на цветовете и подредбата им: любов, раздяла, прощаване, няма вече нова любов... цветя!
Това е друг един ракурс, друга система от знаци. Йовков е художник от голям разред. Той не остава само на нивото на едноплановото съпоставяне, не се втурва и в многоцветието на заобикалящото. "Цветя! Цветя! Хиляди бели, червени и всякакви цветя!" За него белият цвят, както казах, приема особен смисъл и значение. "Каква си ма... бяла... бяла... каква си хубава..." - ще каже Божура на Ганаила. И в това е сбран целият възторг и преклонение пред хубостта на дружката й. "Гледаше я вторачено и лукаво, както дивакът гледа истукана си." (Стр. 201, т.2, Събр. съч.) Или също: "Какво знаят те, какво ще ми кажат? Да дойдат те, да видят Помпадура? Да видят що е кон. Е-хе! Помпадур да имаше език, че той да им разправи какво знае, та да видят! То не е кон. То... като върви из улицата, сякаш не кон, а цар минава..." (Стр. 39, т. 3, Събр. съч.) И какъв, мислите, е на цвят Помпадур? "Отгоре из улицата идеше бял кон. Гол беше, водеше го един човек. Колкото бяха високи дуварите отстрани, толкоз почти висок беше и той, с вдигната глава, бял като лебед." (Стр. 35, т. 3, Събр. съч.)
Бялата лястовица, белият ескадрон, Балана и Чивгата - бели като сняг, с големи рога като на елени, вълчицата от "Грехът на Иван Белин" - и тя е бяла. И вечната жалба - че животното "няма език да каже..."
П. Динеков може би пръв открива тази радост, тази патетична несдържаност у иначе сдържания по нрав Йовков - в преклонението му пред хубостта на човека и животното. (Сп. "Златорог", кн. 12, год. 18 от 1938 г., с. с. 335-342.)
Странен е този разказ на Йовков - за греха на Иван Белин. С лека ирония, тънък присмех "... вълчицата мишкуваше - най-недостойният лов на един вълк; Иван Белин знаеше вървежа на световните работи", "Тогаз тия мърши не само ще има какво да пасат, ами ще вземат и да падат от преяждане" (с. с. 406, 407, т. 3). Иван Белин е може би най-трагическият образ, който Йовков ни е нарисувал. Защото той има съзнанието за извършеното, защото той, както библейския Йосиф, може да каже: "Не се бойте от мене, защото аз имам страх от Бога." Иван е религиозен, "той бе авторитет, мъдър човек, който притежаваше всичко, което трябваше да има един истински овчар" (стр. 407, т. 3). И тъкмо поради това така дълбоко, като грях изживява стореното. Друг на негово място не би изживявал така трагично смъртта на една вълчица, би се гордял дори с подвига си, но Иван Белин се чувства извършител на голям грях.
Спрях се повече на този разказ, защото той, както "Жътварят", както "Вълкадин говори с Бога", ни разкрива най-пълно религиозното чувство на Йовков. Това чувство, заедно с преклонението пред красотата, облъхва най-силно творчеството на Добруджанеца, то му придава особена духовност и сияние. То е, което го доближава най-силно до автора на "Братя Карамазови". Йовков сам загатва за тая близост. Тя не е по посока на стил или художество, тя е именно в тая най-обща аура, в тая особена оцветеност или по-право - осветеност. Неочакваното, внезапното у инак тихия, дори равен Йовков - ето кое го прави близък до великия сърцевед. И тук, при Йовков, както у Достоевски, на почит е това "изведнъж": изведнъж Серафим се оказва Човекът, дядо Руси изведнъж се извисява сред страхотията на въстанието, Люцкан, а не друг някакъв херой, е главният носител на идеята и добродетелите; Индже също е внезапен завой, Шибил - носител на красота, но се отива още по-далеч в тоя разказ: турчинът, беят (изведнъж!) се оказва ценителят на тая красота... Така е у Достоевски. Да припомним - княз Мишкин изведнъж се оказва най-нормален; Альошка, а не друг - ядрото, а останалите - нормалните - са разпиляното цяло; Иван се оказва отцеубиецът и т. н. Истинският творец поначало се оказва едно голямо, едно внезапно, "изведнъж", със стремежа и изначалния си порив да стресне, да сепне останалите, да привлече по някакъв начин вниманието им, та да ги извади от всекидневния унес, от ленивата дрямка на съществованието.
Както у Достоевски, у Йовков е на почит самецът - не като социален тип, разбира се. Ето го черният жребец от "Неканен гост": "Но черният жребец не искаше да има много вземане-даване с хората. Той нито им се умилкваше, нито пък лошото му чувство към тях траеше дълго. Беше потопен сякаш в свой вътрешен живот, от който, ако се опитаха да го извадят, се дразнеше." (Стр. 29, т. 2) Такива самотници са и Иван Белин, и Вълкадин, и Серафим, и Токмакът, и Сали Яшар; мъдрецът, майсторът, религиозният човек са по своему самотни - но това не е търсената самота, то е самота по принуда, по природа и по неприспособимост.
Всичко, което е нарисувал Йовков, се отличава с жива достоверност, колкото и невероятно да звучи описаното. Художник на достоверния парадокс можем да наречем и всеки голям художник. Безпредметно е тук да се питаме къде е действителният спомен, къде е измисленото и фантазното. У Йовков всичко заживява нов живот, свой живот - герои и прототипове, видяно и измислено. Както свидетелства пред Спиридон Казанджиев, за него е важно да види една картина сега, в момента на писането, важното е тя да изплува в съзнанието му, да се свърже с мига. Знае се, че Йовков тридесет години не отива в Жеравна. Но независимо (а може би тъкмо поради това?) впечатленията му са свежи и непокътнати от времето, очертанията на пейзажа хранят докрай неговите творчески видения, заживяват картините и образците в разказите и повестите му.
Това е един друг свят, свят, който е реален не само поради конкретните спомени и преживявания. Това е свят по-жив и реален от действителния, защото освен мирисите и багрите му, той ни носи и усещането за преживяното и смисъла на неживяно-почувствано, за мечта по неизживяното, накрая - за осмислянето на всичко това, за най-пълноценното насищане на пространството, обогатено с очите на художника, населено с герои, които влизат в живота ни, изпълват го с повече смисъл и надежди за добро.