Литература

Поезията на Смирненски и митът за сътворението на света


В краткия си живот Христо Смирненски създаде едно значително и разностранно творчество, чиято най-същностна характеристика беше именно разностранността и множествеността на подходите. Но, от друга страна, той сметна за необходимо да събере и издаде само определени стихове в една съвсем определена книга, което по своя характер означаваше, че в сферата на социокултурното пространство се извършва определено символично действие. И тази книга се наричаше "Да бъде ден!", както и едноименното програмно стихотворение в нея. В символиката и хуманитарната позиция на това стихотворение е заложена точно онази част от програмата на Смирненски поета, която означаваме като "мита за сътворението на света".

За разлика от класическия библейски мит тук основните опорни точки са леко видоизменени. Прави впечатление обаче тяхната особена парадоксалност. Вместо опозицията хаос - космос или пустота - пълнота на мита тук имаме образите на два различни космоса - справедливо устроения свят и несправедливо устроения свят, т.е. на два градежа, на два порядъка. Единият е унаследеният градеж, другият е бъдещият градеж. По средата е настоящето, което се характеризира с една особена определеност - то едновременно съществува в рамките на унаследения градеж, но в същото време по един парадоксален начин - в нищото. Защото настоящето се описва не само чрез структурата на установения, макар и оценяван като несправедлив, но все пак реален свят, както го виждаме, да речем, в "Зимни вечери", "Цветарка", "Братчетата на Гаврош" и пр., а с помощта на същите символи, с които класическият мит описваше хаоса, пустотата и нищото: мрак, бездна - "земята беше безвидна и пуста и беше тъмнина над бездната; и Дух Божий се носеше над водата". А ето и у Смирненски:

жадувайки лъчи, угасваме в тъма.

("Ний")

пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

("Юноша")

Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв огромен кръст,
и хиляди тълпи отвред
вървят подгонени натам
от яростта на златний бог.

("Да бъде ден")

Особено интересен е последният случай, който синтезира някои от основните мотиви в поезията на Смирненски, описващи стария космос. В общи линии те се свеждат до две неща - кръста, т.е. християнската цивилизация, и златния бог (златолюспест гигант, робският закон на жълтия метал и пр.). Парадоксалното в случая е, че този в своята същност извънредно добре структуриран космос е представен като развалина, пустота и хаос. Семиотическата операция е извънредно проста, макар и виртуозна. По времето, когато са писани тези стихове, светът на жълтия метал действително е превърнат в развалина, но това е неговата плът, а не неговият космос, т.е. същността му, порядъкът му, структурният му принцип. Поставени в антитезите на митологичния образ обаче: мрак - светлина, хаос - космос, пустота - пълнота, разруха - градеж и съзидание, реалните разрушения на войната добиват обобщаващо абстрактен характер именно като характеристика на космоса на несправедливо устроения свят! Задачата на поета наистина е парадоксална и деликатна - да се опише едно сътворение там, където вече има космос, и при това този космос е така добре описан от същия този поет в цяла поредица негови стихове. Необходимо е значи разрушаване на стария космос, изчистване на терена, за да може от мрака, от нищото и бездната да се сътвори новият космос на справедливо устроения свят. С това се обяснява и неимоверната парадоксалност, с която се описва старият несправедлив свят. От една страна, той е извънредно здрав, олицетворяван с образи като замък, златолюспест гигант, грамаден кръст, канара и пр., и в същото време този свят е просто несъществуващ - разрушения, мрак, бездна, отронващ се в пепелта последен камък. В същото това време обаче е трудно да се хвърли мост между тези две крайни състояния на заварения космос, без да се въведе образът на очистващата и възраждащата сила. И това без съмнение е революцията. Нейният образ е също така парадоксален, както и образът на стария космос. Защото тя трябва да извърши две различни по своя характер действия - едното е разрушаването на стария космос - в механизма на мита това е апокалипсисът, а другото е сътворението на новия свят. До този момент сътворението и апокалипсисът са началото и краят на един и същ космос, подчиняват се на едни и същи, принципно трансцендентни на човека принципи и се определят от необходимостта да се извърши проверка при спазването на основния морален закон - апокалипсисът идва, когато греховете на човечеството стигат до един определен предел и е необходимо въздаване на справедливост. При Смирненски обаче трите елемента - сътворение, разрушение и съд, се намират в един доста различен вид. Първо прерогативите за решение вече не принадлежат на някаква трансцендентна, т.е. обективна спрямо човека сила, а на самия него, и още по-точно на една част от човечеството, от чието име говори поетът. По един заслужаващ внимание начин обаче тази субективна воля е подсказана като обективно и трансцендентно настъпваща закономерност:

Но иде ден на съд!

("Ний")

Веч бий дванайсетият кобен час!

("Йохан")

Ако си припомним обаче това, което Жолес пише за структурата на мита, ще се убедим, че именно тази обективност и независимост на субекта е най-характерната черта на митологичното съзнание. Революцията - това е нещо, което се извършва "от само себе си", лирическият герой само поръчва и тя се сътворява сама. А за да бъде приликата съвършена, се натрапва и формулата, с чиято помощ се извършва тази поръчка - "Да бъде ден!", директно напомняща класическото - "Да бъде светлина!" За разлика от класическото сътворение обаче, революцията съчетава парадоксално в себе си съзидателните и апокалиптичните елементи. Така стигаме до парадоксалната картина - необходимостта от построяването на новия космос се мотивира с това, че старият космос е вече разрушен ("В димящите развалини"), че всъщност няма космос, а само мрак и бездна и в същото време така мотивираната революция представлява разрушение на един вече съществуващ и безкрайно силен космос. За неговото премахване са необходими огромни, свръхчовешки апокалиптични сили, изразени с помощта на символи като буря, пожар, гръм, избухване на вулкан и пр.

- Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души...

("Юноша")

Парадоксалната двойственост на акта на сътворението-разрушение преминава и върху семантичната структура на символите, с чиято помощ този акт се описва. Бурята, пожарът, огънят, червените вълни, градът и т.н. са такива символи, които действат с една подчертана двузначност на смисъла и конотацията разрушение - сътворение. И в двата случая обаче модалността е положителна, което осигурява впрочем и иначе крехката и уязвима идентичност на подобни парадоксално-полюсни образи. Сътворението се извършва чрез акта на разрушението, опожаряването и бурята, които по един безпрецедентен начин започват да означават точно противоположното на това, което е заложено в първичния им смислов заряд.