Литература

За Христо Смирненски




Христо Смирненски успява така млад да се изяви като виртуоз на българския стих, защото влиза в българската поезия, поел щафетата на стиха от своите блестящи предшественици - символистите. Сам Смирненски е не само ученик и приемник на символизма, но и въплъщава в поезията си ред от каноните на символистичната поетика.

На първо място - изразната лекота и музикалността на стиха. Известно е, че сливането на стиха с музиката е един от девизите на символизма, изразен от френския поет Пол Верлен. Българските символисти, това особено личи у Лилиев, наистина превръщат стиха в музика. А "вродената" (според Ат. Далчев) музикалност на Смирненски е една от най-очевидните и най-много подчертавани от критиката характеристики на неговата поезия. Но "музиката" на Смирненски се отличава от музиката на неговите учители и събратя. Ако музиката на Лилиев е музика на флейти и "арфи тънкострунни", то музиката на Смирненски е музика на тръбни звуци и духови оркестри. Това е музика на "улицата многогласна", а не камерната музика на неговите нежно-музикални предшественици.

И в областта на поетическата стилистика Смирненски е верен ученик на символизма. Той не само употребява най-често обичайните за символистите пищни, сложни епитети (от рода на "огнеструйни", "огнедишащи", "лунносребърни", "златолюспест", "златозвездна", "сребролунна"), но и характерни образи и настроения на символизма ("теменужен остров в лунносребърни води", "воала на здрач тъмносин", "есенни цветя", "морни гърди", "привечер лятна наметна пак с траурен плащ рамена").

Но най-характерната черта, която сродява Смирненски с поетиката на символизма, е самата същност на поетическия образ в неговото творчество, който в преобладаващата част от творбите му е образ-символ, загатващ "отвъдни" значения.

Символистите често си служат с образи, взети от митологичното, библейско и историческо минало или от далечни, екзотични предели - рицари, царкини, замъци, анахорети, квадриги и пр.

Смирненски също заема образи от митологията, Библията, приказките, литературата, историята или от далечни, екзотични предели, но проявява в това отношение избирателност към бунтарската традиция на човешката култура. Неговите любими образи-символи са богоборецът Прометей от митологията, Каин от Библията, Спартак от историята. Дори реални на пръв поглед, историческите образи у него са стилизирани в романтично-символистичен дух.

Образът на Роза Люксембург у Смирненски не се отличава по романтично-символна стилизираност от "спящите царкини" на символистите, "червените ескадрони" имат същите символни функции като "квадригите", а романтично стилизираните "роби", "пролетарии" и "работници" са аналог на символистичните "рицари".

В този смисъл Смирненски - дори в революционните си стихове, визиращи реални исторически личности - всъщност внушава стилизирани най-често в духа на символистичната поетика образи на романтични герои. Дори образи, които загатват някаква реалистична конкретност и социална типичност - Пролетарият, Работникът, Старият музикант, Цветарката, болното момиче от "Жълтата гостенка" - са романтично стилизирани в духа на един символистичен образен аксесоар. Образът на съвременника революционер Карл Либкнехт или Работникът у Смирненски е не по-малко романтично-екзотично стилизиран от историческия герой Делеклюз. Дори собствения си автопортрет в "Юноша" Смирненски изгражда в романтично-патетично приповдигната светлина и украсен със стилизирана символистична образност. В този смисъл Смирненски може да бъде определен като революционен романтик или дори като революционен символист.

Но макар и да носи много от белезите на символистичната поетика, творчеството на Христо Смирненски изразява и характерното за следвоенната епоха противопоставяне и преодоляване на символизма. Вече самата артистична виртуозност, с която Смирненски ползва някои от образците и стиловите щампи на символизма, е белег за изчерпаност на символистичната школа. Но Смирненски отива и по-далеч - към пародийно-хумористично творчество, което само по себе си е белег за преходна литературна епоха. Дори най-ярките изразители на символизма (от елегичния Димчо до нежния Лилиев) творят хумор. Но Смирненски е - въпреки късото време, което му е отредено за живот и творчество - най-пълноценно изявилият се и дори с най-обемно от всички свои съвременници хумористично и пародийно творчество. И то не е израз само на шеговития му нрав и чувство за хумор, през призмата на които той е виждал заобикалящия го човешки персонаж. Пародийно-хумористичното вдъхновение на Смирненски има и определени литературноисторически подтици. В неговото творчество ще срещнем пародиране на всички стилови направления в българската литература - от Вазовата патриотична риторика (чиято тържествена екзалтираност не е чужда на поетиката на самия Смирненски в нехумористичното му творчество) до морно-елегичните гами на символизма. Не е случайно например, че Смирненски пародира дори сериозно-трагичната поза на характерния за символистите лирически герой - самотника, бродещ в нощта. Вижте го у Димчо:

На нощта неверна верен син

бродя аз бездомен и самин...

И вижте как позата на трагичния "самотник в нощта" е пародийно-битово снижена у Смирненски:

Когато след пир полунощен самотен

на зиг-заг се връщам дома...

Пародирането на символистичните лирически пози и стилови щампи не е единственият път за преодоляване на символизма у Христо Смирненски. Напълно в духа на новата следвоенна насока на българската поезия Смирненски изразява и едно движение от лирическата изповед на индивида към ново колективистично чувство. В епохата, когато дори Лилиев признава - "и тръгнах гузен след тълпите, безсилен да ги отрека" - лирическият герой на Смирненски е вече "залюбен в тълпите". Също както Гео Милев по-късно, Смирненски става поет на масите на "тълпите", на "улицата многогласна". И в това отношение той е съзвучен не само с националното поетическо движение от Димчо Дебелянов към Гео Милев и Никола Фурнаджиев, но и с един "култ към масите", така характерен за поетиката на европейския авангардизъм през 20-те години - от Маринети до Маяковски.

Преодоляването на символизма у Смирненски върви и в една друга посока, следваща късния Дебелянов и предвещаваща Атанас Далчев (защото Смирненски се вписа в развойните движения на българската литература не само в едностранчиво очертаната линия на революционната поезия: Ботев - Смирненски - Гео Милев - Вапцаров). И точно тук е един от най-значимите му новаторски приноси.

Действително новото, което Смирненски внася в българската литература, е неговата урбанистична тематика и чувствителност. Защото Христо Смирненски е първият поет на града в българската литература.

Не че преди него образът на града е отсъствал от литературата ни. Но и преди, и дълго след Смирненски (дори до наше време) българските творци, формирани най-често в среда с преобладаващи селско-патриархални традиции, имат своите главни художествени постижения в изобразяване на селото или на малкото провинциално, съхранило патриархалния и природен уют, градче. Дори когато свързват по-късната си биография с големия град (а за България това е била комай само София), както е при Вазов, "софийските" им творби не са нито връх в творчеството им, нито пък София е представяна като привлекателно одухотворен художествен образ. Дори изцяло градски писатели като Г. П. Стаматов разбират Града като "малкия Содом", бунтуват се срещу неговата нравственост.

Христо Смирненски, за разлика от всички свои предходници, в чието творчество "нахлува" градската тема, е изцяло поет на града. И то не само в смисъл, че Градът е единственият декор на неговото творчество, но и защото самата художествена чувствителност на Смирненски е изцяло градска. Макар да е роден в Кукуш и сам да нарича себе си "принц безпаричен, роден край Егея, раснал сред нарове, спал под лози", този детски спомен остава миражно-нереален и не присъства повече в неговото творчество. Защото бежанецът от Кукуш се вкоренява и заживява изцяло в големия град. Градът става негова същност, негова стихия, негова обич, единствен фон и тема на творчеството му. Улицата многогласа, схлупените хижи в предградията и блесналите витрини на центъра, звънът на трамваите и виковете на вестникопродавците - това е реалният декор на действието в творчеството на Смирненски. Ритъмът на големия град, на улицата е ритъм на неговата поезия. Чувствителността на "дете на града" е неговата поетическа чувствителност. "Децата на града" са неговите основни лирически образи. Сам той е "дете на града", бихме могли да го наречем дори "уличник", български Гаврош. Впрочем неговата хумористична поезия е била обвинявана от псевдонаучни критици в "улични вкусове". Това негативно определение съдържа обаче в себе си позитивната констатация, че Смирненски е изцяло рожба на Града и Улицата и техен певец.

Пък и за да разберем наистина обаятелния облик на този даровит юноша, дори представата за "уличник" (също както и създадената от Захари Стоянов представа за Ботев като за "благороден разбойник") е по-привлекателна от тромавата фигура на монументалния пиедестал, върху който го бе положила догматичната критика (подобно на неговия грозен паметник). Защото канонизираният като класик (и то не за действителните му, а заради фалшифицирани заслуги) поет е бил преди всичко артистично-нехаен уличник, един фриволен столичен бохем, каквито са били в живота младите литератори от кръга "Звено" около Подвързачов и Дебелянов, от кръга "Българан" и др.