Литература

Българският форум за литература
Дата и час: Вто Окт 21, 2014 1:45 am

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]

Без регистрация! Може да пишете във форума за литература без да се регистрирате.



Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: Сря Апр 30, 2008 5:37 pm 
Offline

Регистриран на: Вто Апр 22, 2008 6:24 pm
Мнения: 707
МИТОЛОГИЧНОТО И ИСТОРИЧНОТО В ПОЕМАТА НА ГЕО МИЛЕВ „СЕПТЕМВРИ


Избирайки антиномията митологично-исторично за релевантно отношение, през което да бъде разгледан един текст, не може да не се отчете и съответният социокултурен контекст, доколкото споменатата антиномия не е специфично литературен или културен проблем.
Митологизмът и историзмът като феномени на съзнанието се оказват определяща опозиция в европейското мислене от християнската епоха насам. Въпреки митологичната си структура християнството е и първата исторична епоха в европейската култура. Тогава по думите на Гадамер човешката история добива нов смисъл на „постоянно решение “за” или “против” Бога” /Гадамер, Х. Г. История и херменевтика. С., 1994. с. 34./. Християнството съдържа препратки както към митологичното, така и към историчното ниво на съзнанието. Неговите времеви представи са свързани както с митологичния кръг, така и с историчната векторна проекция. От една страна, християнското време се определя в сключеността между Рождението в началото и Второто пришествие в края. От друга страна, нефиксираността на крайната точка във времето превръща тази темпорална представа във векторна, като по протежението на този вектор се редуват умалени “варианти” както на Началото, така и на Края. В този смисъл времето в християнския космос е псевдоциклично. Специфичната за християнското мислене на света диалектика може лесно да се констатира при един анализ на християнската представа за време, но тя е зададена като възможност още в самите му митологични сюжети. Тази диалектика не е безконфликтна в реалното си протичане. Понякога тя мотивира противоречия, които при всяка екзистенциална криза биват актуализирани и трансформирани в екзистенциални и етически, в противоречия, засягащи самата реалност на човешкия живот. Това е възможно, защото християнството като всяка религия функционира като основна етическа и социална система. Такива съществени противоречия са например двете лица на Бога - благото и гневното; двете формално възможни проекции на Христос - Антихриста и Параклета; противоречието между изкуплението на човешките грехове от Христос и факта, че Христос известява идването на Параклета, който е продължител на Неговата мисия, а това от своя страна означава, че всичко е изкупено, но нищо не е изкупено докрай. Има възможност за противоречие, засягащо дори основната опозиция Бог-човек и по този начин изкушаващо за погрешни (от гледна точка на християнската догма) интерпретации. То се основава на хипотезата, че Бог не е напълно Бог, тъй като една от неговите хипостази е Исус Христос, който е Бог и човек едновременно (Богочовек), а човекът не е само човек поради Божиите думи: „Аз рекох: Богове сте вие; Всинца сте синове на Всевишния." /Библия. Старият завет (изд. Британското и чуждестранно дружество) С., 1923, Псалом 82:6/. Авангардизмът като едно от лицата на социокултурната криза от началото на века в Европа носи в себе си белезите на краха на историчното мислене; на изгубената вяра в прогреса, завещана от Просвещението: на едно ново изживяване на отношението човек-Бог.
Тъй като творчеството на Гео Милев в най-голяма степен експлицира основната авангардна тенденция у нас - експресионизма, ще се спра на поемата „Септември" с оглед на проявите на историзъм и митологизъм в нея. Доколко Гео Милев е експресионист - това е въпрос, на който е трудно да се отговори еднозначно. Преди всичко, никое от авангардните течения на двадесетте години не е и не може да бъде концептуално чисто - по определение, - тъй като авангардът не би могъл да представлява застинала, концептуално устойчива форма, продължавайки в същото време да бъде авангард. Изследвайки феномена на българския авангардизъм през двадесетте години, и по-конкретно - българския експресионизъм, Едвин Сугарев вмята следното наблюдение: “...когато в изкуството се търси нещо ново, без да са напълно изяснени преследваните от него цели, на повърхността изплува модернистичното и авангардното - белег на всеки преходен период” /Сугарев, Е. Бьлгарският експресионизъм. С., 1988, с. 25/. Това наблюдение е едно от многото, констатиращи модерността в изкуството като преломно явление, оттласкващо се, от една страна, от някаква реалия, осъзната като стара, и поставящо, от друга страна, начало на нов етап, без при това да може да бъде концептуално статично. Така че no-скоро може да става дума за уклон към различни направления в общото лоно на авангардизма, отколкото за самостойни авангардни течения в изкуството. Дори и самоопределянето от страна на самия автор в случая не би трябвало да се приема като критерий за принадлежност, тъй като известна е експанзията, с която всички тези авангардни „течения" нахлуват в културното и общественото пространство в началото на XX в., като всяко от тях търси утвърждаването си по начин, който, строго погледнато, е негативен. Дискурсът на разграничаването, на отричането на „всичко останало" е водещ за този тип самоопределяне.
Това обяснява и терминологичната лабилност, присъща на статиите на един иначе толкова определен във възгледите си творец като Гео Милев. Оттук произтича странното преплитане на понятия в теоретико-критическите му студии - едно и също явление веднъж е наречено „символизъм", друг път - „експресионизъм". В началото на пътя си Гео Милев разполага с понятието символизъм, върху което проектира интуицията си за модерност, по-късно същата нагласа намира ново понятие - експресионизъм. Затова в статиите от „Везни" често едни и същи определения веднъж се отнасят към „символизма", друг път - към „експресионизма", но и в двата случая е налице no-скоро опит за артикулиране на модерността, отколкото за дефиниране на различни направления в изкуството. В този смисъл Гео Милев се вписва напълно автентично в европейската авангардна тенденция, доколкото сам търси определянето си в нея, сам изживява иманентната й разколебаност, а не я приема като готова даденост.
Различните прочити на поемата „Септември" непряко заявяват някаква затрудненост при възприемането й. Най-често тази затрудненост се отразява във фрагментарността на тълкуванието, която често наподобява ефекта от засилена читателска интенционалност. Това е една от приетите за класически творби на българската литература, които в най-голяма степен подвеждат читателя.
Защо „Септември" е трудноразбираема поема? Дали заради модерността си? Едва ли, защото „Септември" носи концептуалните признаци на модернизма от 20-те години, които за съвременния читател би трябвало да представляват отдавна преодоляна в културноисторическо отношение пречка. А съществува и парадоксът, че в своето време поемата е била по-лесно и по-директно възприемана, отколкото през една времева и както се оказва, историческа дистанция. Това може би се дължи на разликата в рецептивните нагласи. Непосредствената причастност на съвременника на Септемврийските събития предполага избирателна пропускливост за конкретноисторическата събитийност на поемата. Читателят съвременник очаква пре-създаване (най-малкото заглавието предписва такъв подстъп към текста). За него прочитът се плъзга по търсенето на познатото събитие, по разпознаването му, и като резултат се стига до сглобяването му с риск дори да бъдат оставени празни места в мозайката, но да бъде завършена на всяка цена очакваната, преднамерената картина на текста. Тоест за читателя от двадесетте години хоризонтът на очакването, насочено към поемата, е много по-близък в сравнение с този на неговия следовник, защото той търси в поемата реакция на едно конкретно, познато и на самия него събитие. И когато текстът не дава “точна картина” или се явяват ауфтактове, читателят съвременник запълва празнотите, “видоизменя” го според своето познаване и чувстване за събитието или пък остава с усещането за излъгано очакване, за несъвършенство на документирането. Така например Г. Бакалов пише: “Септември” е взет твърде много общо и прилича повече въобще на някакъв народен подем, отколкото именно на оня подем, който е свързан със събитията” /Бакалов, Г. Литературата върху сьбитията. В: Септември 1923 и българската литература. С., 1973/. Колкото и парадоксално да изглежда, съвременниците на “Септември” виждат в поемата “по-малко” от отдалечените във времето читатели, защото първите търсят в нея познатото събитие и резонанса на своята реакция, докато вторите търсят някаква “обективна” художествена, философска, духовна абстракция на историческия факт. Затова и разбираемостта за тях е в по-голяма степен проблематизирана. Още повече че дискурсът е, както ще изясним по-нататък, по някакъв начин нехомогенен, а образите са “деформирани”, като тази деформация далеч надхвърля типичната за експресионизма гротескност - нарушена е самата конвенция на представата за “литературен герой”. С оглед на нехомогенността на дискурса като че ли най-конкретният въпрос, възникващ сякаш от вътрешното напрежение на поемата, е: как “Септември”се превръща от текст, обговарящ и обмислящ историята, в своеобразен митологичен текст.
Още в самото начало на поемата е заложено напрежението между историзма и митологизма като начини на промисляне на света и съответно като фигури на мисълта и виждането. Поемата започва с невъзможното раждане “из мъртва утроба” - акт, който е невъзможен в логическите конвенции на едно исторично съзнание, но е естествено присъщ на митологичната космогония.
Нощта ражда из мьртва утроба
вековната злоба на роба —
Преди тези думи обаче има една, която е друга, различна, която някак трудно се свързва с непосредствено следващите я в едно протичане, и това е заглавието на поемата – “Септември”. Напрежението между историчното “Септември” и митологичната нощ е зададено преди всяко проявление на метафоричност в текста (от типа на: “пурпурен гняв – величав” например). Това напрежение ще бъде конституиращо по-нататъшната му структура. Образната линия: нощ-утроба, разгърната в “Дълбоко сред мрак и мъгла”-“Из тъмни долини”-“из всички балкани” –“из дебри пустинни”, задава един изоморфизъм, присъщ на митологичното мислене, при който в отношение на взаимна заместимост попадат понятия, мислени от немитологичното съзнание като разнородни /Вж. Лотман, Ю., Б. Успенски. Мит-име-култура. В: Култура и информация. С., 1992/.
Друг симптом на митологичното е смесването на времеви и пространствени показатели, при което водещото значение се оказва пространственото: “Из тъмни долини - преди да се съмне.” В тази последователност “преди да се съмне” означава не толкова време, колкото “тъма”, като по този начин заедно с “из тъмни долини” се отнася към общото означаемо “дълбинност”/1/. И така, още в самото начало на поемата е въведена изоморфната линия: нощ-утроба, при това – нюансирана с конотацията “мъртва” (“мъртва утроба”), което от своя страна насочва към третия елемент на една устойчива символна триада в митологичното мислене: нощ-утроба-гроб. “Дълбоко сред мрак и мъгла”, “тъмни долини” и “дебри пустинни” продължават моделирането на дълбинността в същия предметно-физически план, като задават параметрите на хтоничния хаос. В този контекст “всички балкани” е по-скоро знак за широта, за тотална проекция на хаоса, отколкото за контрастно движение на описанието към обратния, високия полюс на вертикалата. Първо, балканите са “всички”, второ, употребена е именно думата “балкани” наместо “планини” или “върхове”, да речем. Този архаизиран изказ отвежда и към представата за балкана като митологичен топос на българина. Думата “балкан” често се употребява с общото значение на “планина”, но тогава обикновено се използва формата за единствено число. Така че тук множествеността е сигнал за нещо по-особено. Това натрапено заместване на “планини” с “балкани” определя реалията балкан в нейната самостойност, при което “балкан” вече не може да бъде синоним на “планина”, тъй като не става дума просто за планина, а за митична планина, осенена от не-тукашен и не-сегашен ореол.
При асоциирането на “Септември” с митологизма обикновено се изтъкват фолклорните образи от VI част. Отчитат се и цитатите на митологични сюжети от гръцката античност. Но митологизмът като автентична линия в поемата е осъществен на друго ниво, той е дълбинно втъкан в нея – всъщност “Септември” е един спор с историята, в който дискурсът неусетно се трансформира от историчен в митологичен. И това няма нищо общо с по същество цитатното присъствие на митологичните сюжети в него, нито пък с фолклорната образност.
Сюжетът на историческото събитие заема по-голямата част от поемата. Той бива изместен от митологичния сюжет на претворяването на света едва към края – в XII част, като тази замяна е предварително подсказана в няколко предходни “отклонения”. Такова “отклонение” е например мотивът за обетованата земя Ханаан, която сега вече е обетована (обещана) от Правдата, а не от Бога, като в насочеността към този библейски идеал на благодатта хората са водени от вярата, познанието и желанието си (“Вярваме! Знаем! Желаем го!”). Тази подмяна в триадата „вяра-надежда-любов" е симптоматична сама по себе си за идеята за новото място на човека в света, която ще бъде разгърната в хода на поемата. Затова и “Богът” от следващата я благословия “С нами бог!” вече не е “Богът” от “Глас народен: / Глас божи” (част III). Подобно “отклонение” е и алегорията за гърма и столетния дъб от VI част, която дискретно продължава до част XI (“Край. / Урагана престана...”). В същия дух бих споменала и сцената с поп Андрей, който запраща последната граната в Божия храм, оставайки при това “на гърдите с Христовия кръст”. Тук може би раздвояването на християнския мит на официозен и истинен е експлицирано най-ясно. Сцената подсказва една съществена за творбата аналогия – аналогията между сриването на храма, за което говори Христос, и разрушаването на храма, което извършва поп Андрей. Не трябва да забравяме, че в представите на Гео Милев Христос като изкупителна жертва, мъченик и радетел за една преди всичко социална кауза е в принципно противоречие с идеята за Бога Отец, който неизменно се идентифицира с “господар” и съответно се асоциира с несвободата и несправедливостта, които царят в света – такъв, какъвто той е сега, преди обновяващия бунт на Човека. Пак в насоката на отклоняване от “историческия” сюжет работят и мотивите от Троянския цикъл. Но тази линия на “успоредни сюжети”, като единият (по-скоро абстрактен) в ролята на “непървостепенен” периодично се включва в “главния” (по-скоро конкретен) /Вж.: За мозаичната структура на картината на света в “Септември”; вж. тезата на Р. Коларов в: Структура на идейно-художествения свят в поемата на Гео Милев „Септември". В: Коларов, Р. Литературни анализи. С., 1995/, за да се окаже в крайна сметка той „главният", все още не е доказателство за наличието на митологизъм като тип съзнание в поемата.
“Септември” е един спор с историята – линия, която ще бъде продължена по-късно от Вапцаров. Но въпросът, който прозира зад текста на Гео Милев, не е “Какво ще ни дадеш, историйо?”, а “Има ли те, историйо?”, подобно на “Но що е Отечество?” И точно оттук тръгва пробивът в историчния план на дискурса.
Как се строи историята в “Септември”? По антивремеви и затова –антиисторичен път, който може да се конкретизира и като митологичен.
“Г л а в а п ъ р в а: Септември”; “Септември ще бъде май”; “Септември! Септември! О месец на кръв! на подем и погром!”; “Есента полетя диво разкъсана в писъци, вихър и нощ” – толкова натрапчиви показатели за историческо време, а – никакво време. Плакатното “Септември” винаги е в начална позиция в изречението, с него винаги се започва, а поради това и никога не би могло да се изпише с малка буква – просто като месец от годината. Функцията на началността в този случай е важна, защото носи скритото послание, че със Септември именно се започва, а този факт допринася за превръщането на Септември от маркер на историческо събитие в митологична реалия. Формулировки като “Г л а в а п ъ р в а : Септември” само подсилват това значение. Така действието се развива по-скоро в параметрите на митологичната нощ и “вечното слънце”, отколкото в историческия септември на 1923. Времето на поемата не е и есента – няма нито едно “есенно” описание. При всичките апликации на историческо време, които наистина си остават приложения, поемата се движи в измеренията на едно разширено митологично денонощие, в което на принципа на изоморфизма, характерен за митологичния изказ, “нощ” е взаимозаменяемо с “буря”. Фигурите на тази взаимозаместимост са тъй изявени, че напомнят алегорични конструкти, но всъщност отварят текста към възможна и дори – наложителна, парадигматичност на прочита, а това от своя страна е симптом за митологичен дискурс /Леви-Строс, Кл. Структура мифов. - Вопросы философии, 1970, № 7/. Понеже никой подход не е тотален, няма смисъл да търсим обективност в разглеждането на който и да било текст, но винаги можем да отчитаме наличието на някаква синтагма в него като ключова с оглед на избрания подход. Така при търсенето на общото сечение на историчното и митологичното за такава синтагма предлагам изречението “Септември ще бъде май”.
Периодите на катастрофизъм в историчното съзнание обикновено се свързват с нещо, което може да се нарече “темпорален колапс”. Липсващото настояще и есхатологичните проекции формират една от главните смислови структури на авангардизма от началото на века. Миналото и настоящето са игнорирани като ценности и като времева продължителност. Те отстъпват пред напора на бъдещето. При символизма този страх от сегашността отсъства или поне не е в такава степен панически както при авангардисткия начин на мислене, където провокира деструктивност, желание за унищожение на стария свят с всичко познато в него, като при това непознатото се издига в култ на принципа на утопията. В този ред на мислене е възможна една асоциация с теорията на Фройд за инстинкта към смъртта, чиято проекция е копнежът за Апокалипсис. Копнежът за Апокалипсис като един от основните мотиви и имплицитни теми на авангардизма предпоставя и един от големите нови митове, с които XX в. заявява себе си. Имам предвид мита за радикалния бунт, следван от тотална разруха на стария свят, а след това – от препострояване на един нов свят от самото начало. Този мит съдържа парадоксалната – и мислена от самите си творци като парадоксална – система на хаотично-космичния свят, постулирана от основните направления в авангардизма (експресионизъм, футуризъм, сюрреализъм, дадаизъм, имажинизъм). Налага се провокативният тип култура на мястото на улегналостта на предходните позитивизъм и символизъм, които са повече или по-малко традиционалистични по природа. Или, ако употребя терминологията на Лотман, авангардистката поетика на противопоставянето се налага над поетиката на повторението, присъща на предходните направления, които се основават на следване на модели, приети за класични. В този смисъл опозицията есхатологизъм-прогрес е една от експликациите на духа на модерното време. Просвещенският мит за прогреса, продължен от позитивизма, намира най-очевидния си крах в негостоприемното лоно на авангардизма. Никоя културна епоха не е нанасяла по-съкрушителен удар на мита за градивната приемственост от мимолетното проявление на авангардизма от началото на нашия век. След него вече се отварят пътищата за експеримента, за „оварваряването" (по думите на Гео Милев), за опустошаването на трупаното векове наред европейско богатство – с един размах и без всякаква отговорност към всявалата страх в продължение на столетия институция на историята. Крахът на доверието към историята се проектира най-явно в темпоралната ориентация на това направление. Миналото е изличено. Настоящето е сведено до трамплин за отскачане в бъдещето. В този контекст не е случайно ключовото място на думата “скок” в българския авангардизъм от 20-те години. В същата насока работи и нарушаването и обеззначаването на темпоралните реалии.
Разгледани в този дух, ключовите думи на Гео-Милевата поема: “Септември ще бъде май”, експлицират един опит върху времето, един опит за време в историческо безвремие. В “Септември” историчността е с изместена перспектива –водещо е не традиционното ретроспективно насочване. Тук историята не е разказ за миналото, а изричане, насочване, насочващо изричане на бъдещето – нещо, което всъщност има много общо с магическото слово – това, което ще стане, е изречено, за да стане. Подобни явления се коренят в древното съзнание за профетичните и заклинателните функции на езика. Ще стане така, както го казвам. И от нищото, от уродството ще се роди новият свят. В конвенциите на подобен сакрален изказ се пораждат отговорите – отговори, които са извън обичайната комуникативна функция на езика, извън функцията му на средство, чрез което хората се разбират помежду си. Това са отговори, към които не смееш да зададеш въпрос – защото той би гласял например: “Ще бъде ли септември май?” Не, разбира се, септември няма да бъде май. А и да би могъл, в това не би имало никакъв смисъл, никакъв освен обезсмислянето на езика такъв, какъвто е сега. Но това вече е съвсем друга тема. И така, септември няма да бъде май, но “Септември ще бъде май”. И това е нещо различно от символното заместване на “кръв и ужас” със “септември” и на “благоденствие” с “май”. Това е жест от митологичен мащаб: Септември ще се преименува май, ужасът ще се замени от благодат – в категоричността на митологичния назоваващ (номинативен) изказ. И в този случай вече има гаранции: септември ще бъде май, защото сме направили това и това (всичко, което става в поемата) – ето го и мита за това преименуване.
За изследването на нееднородността на дискурса е особено важен моментът, в който началното напрежение между историчното и митологичното мислене се разрешава в отказ от историчното съзнание. Какво се губи в “Септември” (нещо, което го има в началото и което се губи в хода на творбата) – съзнанието за история. Превключването започва от сцената с поп Андрей. Легендарно-героичното трансформира историчния ход на осъзнаване в митологичен. Идеята за човека, първоначално въплътена в хората със социални лица – “селяци, работници, груби простаци, безимотни, неграмотни...”, се пречупва през образа на поп Андрей, за да възтържествува във възкресения, “свободен в света” човек. Защо ключовата фигура в “Септември” е именно поп? На пръв поглед основание за това дава историческият факт. Но попът е свързан и с вярата – при това той заема онова възлово място в социума, където се пресичат светското и духовното (за разлика от монаха например). Всеки може да иде при попа като при духовен застъпник – за изповед, пречистване и причастие. Подобна трактовка би била провокативна, ако не и неубедителна, като се имат предвид обществените възгледи на Гео Милев и приетият за утвърден прочит на поемата, но интересното е, че в самия текст попството е проблематизирано, акцентирано. Поп Андрей продължава да бъде поп, но той е новият поп на новата вяра. Попът като Божий наместник на земята, като проекция на Бога представлява далечен, умален вариант на отношението Бог Отец-Бог Син. В този смисъл поп Андрей би могъл да бъде разгледан като образ, аналогичен на Бога Син – Христос. От една страна, и двамата сриват стария храм, от друга, и двамата са обкръжени от убога тълпа, очакваща прераждането си – такива са юродивите около Христос, такива са и онези гротескни “персонажи”, измежду които рязко и някак внезапно за текста се откроява поп Андрей. Впрочем той е и единственият “положително” оценен персонаж в поемата.
Разбира се, не трябва да забравяме традиционната за българската литература антинагласа към представителите на институционалната църковна власт – поповете (експлицирана особено запомнящо се при Ботев). В “Септември” тя е проблематизирана по необичаен начин. Тук се преобръща не нагласата на другите към попа, преобръща се представата за самия поп – но в индивидуален план, чрез единствения индивидуализиран образ в поемата. Светът може да бъде препостроен, но – фрагмент по фрагмент и от нови субекти – в контекста на “индивидуалистката масовост” на експресионизма, на идеологемата за “маса-човек” /Вж. Толер, Е. Маса-Човек (библиотека „Пламък"). С., 1924/. Без субективна изява всяка ценност е недоказуема. Без поп Андрей масата няма смисъл в историческото си битие, не може да се трансформира в новия свят, в новата вяра. Затова „Септември" трябва да бъде разчетена и откъм верско-властовата жестовост на преобръщането на света.
Доколкото всяко разбиране е свързано с търсене на нещо познато, при прочита на едно литературно произведение най-малкото винаги възниква несъзнавана проверка на възможността за идентификация с персонажите, на съизмерване през човешкостта. А тук именно човешкостта е по особен начин накърнена. Авангардизмът като едно от следствията на съчетаването на историзъм и митологизъм в християнската култура поставя с особена решителност въпроса за Бога. В контекста на тази културна епоха въпросът се изостря до опозицията богоборчество-теодицея, като двете тенденции стигат до идеологемна актуалност. Те вече не могат да останат затворени в автономността на философско-теологическата трактатност, а се превръщат в актуалност, в поведение, експлицират се в литературна и битийна жестовост. Въпросът за Бога стои в основата на колебанието между историчност и митологичност. Защото това колебание изразява състоянието на изгубване на вярата. В този смисъл периодичното питане за Бога и отричането му всъщност са един негативен път на изискването на Бога. В празните места, оставени от липсващия Бог, се явяват различни образни конструкти, които, общо казано, изграждат симптоматиката на една абсурдистка поетика. Така например в “Септември” на мястото на Бога се появява безликата маса, която извършва с “въжета и лостове” онова, което Бог е обещал и само Той може да изпълни:
с вьжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърпи обляния
земен шар.
Това странно травестиране на най-чаканото Божие деяние в един образ, силно напомнящ “бога от машината” (deus ex machina), създава алюзии за пародийност, от една страна, но от друга, изпълнява концептуалните предписания на футуризма. Функцията на Божественото провидение, на Божествения принцип се поема от човешкото творение – машината. Утопията на машините, опосредствано – утопията на човешкия разум и умение (techne), застава на мястото, където в текста се очаква Божественият жест на всеспасение.
Другият важен елемент в тази схема на травестиране на Божията жестовост е в по-голяма степен дегизиран – това е субектът на жеста, субект, който се укрива зад формата на първо лице, множествено число. А именно – имплицираният в тази форма лирически автор. Авторитарният Автор, който заема мястото на Бога, е изключително характерна фигура за експресионизма. Тя е само една от модификациите на изключителното място, което Авторът заема в експресионистичния текст. Но тя е показателна от концептуална гледна точка. В изследванията върху експресионизма се обръща по-голямо внимание на деформациите, засягащи образността и изказа. Но като че ли встрани остава хипертрофирането на авторовия глас, на авторовия субект, онова всепоглъщащо Аз-Ние, което се идентифицира с масата, но никога не се изравнява с нея, постоянно имплицира превъзходство. Всъщност този хипертрофиран Авторов Аз е закономерна проява именно на експресивната стойност на експресионизма, който се самоопределя като направление па себеизразяването (за разлика от импресионизма, който разчита на обратното движение, на “впечатляването” от външния свят). В този Авторитарен Автор намира израз и една от големите идеологеми на експресионизма – идеологемата за новото място на човека в света.
Кой прави превращенията в “Септември”? Кой прави календара в поемата? В “Септември” лирическият Аз не е един от лирическите герои. Той не е субект на страха, субект на трагедията. Той наблюдава, “дърпа нишките”, но не е действащо лице. Ако “Ад” и “Ден на гнева” клонят пo-скоро към един екзистенциалистки дискурс, то “Септември” е в най-голяма степен експресионистичната творба на Гео Милев – защото експресионизмът е осъществен не само като поетика, но и като идеологемно-философска основа, идеологемата за Бог-Аз е имплицирана във фигурата на лирическия субект. От друга страна, в сюжетен план тук присъства още една от големите идеологеми на експресионизма – идеологемата за превращението на несъзнателната стихия “маса народ” през социалната осъзнатост на “световни велики народ” в субект на космогоничното действие – свалянето на рая на земята (една свръхсоциална категориалност). Защото въпреки заявките си за социалност експресионизмът е пo-скоро продукт на социална реакция, но като феномен на модерната култура той е свръх-социален.
Авторитарният автор в поемата рефлектира в спецификите на “времето” и “хората”, в спецификите на космоса, на системата човек-вяра-бог. Какво става в “Септември”? Проблематизират се авторитетите, но не и авторитарността като такава. Проблематизират се и се низвергват приетите за утвърдени, за по правило непроблематизируеми авторитети, като обаче това се прави в един авторитарен дискурс. Обезличените “хора” в “Септември” могат да се погледнат и като функция на авторитарния лирически Автор в неговите митарства през всички земни ужаси до “ДОЛУ БОГ!” И като че ли целта е да се изрече именно това “ДОЛУ БОГ!” със силен глас и да се изпише с големи букви. Целта е да се преобърне календарът: “Септември ще бъде май”; да се преобърне космосът: “Земята ще бъде рай”. А кой ще дойде на мястото на Бога, за да осъществи преобръщането на календара, кой ще преобърне космоса? Човекът. Но кой е този човек? Едва ли са онези “шопи с сопи”, “профани, хулигани, глигани”, “уродливи, сакати, космати” и т. н. – лишените от всякаква субективност “действащи лица” на поемата, които пo-скоро са силуети, марионетки в ръцете на “всеможещия”, “всевиждащ” и “всепредвиждащ” поет демиург:
Всичко писано от философи,
поети – ще се сбъдне!
Понятието народ при експресионизма има твърде много общо със завещаната от романтизма специфична интерпретация на “народа”. Тази интерпретация в основата си е дистанцираща, неразбираща, само привидно съчувствено-величаеща. В същината си тя е твърде много абстрактна – неконкретна, неясна представа, излъчена от една позиция на превъзходство и отстраненост. В този смисъл така нареченият народ е пo-скоро повод за изказ, метафора на определен протагонизъм, зад която всъщност най-често стоят неястноти. Лишените от всякаква човешкост същества в “Септември” могат само да маркират присъствие на местата, където в литературата присъстват литературни герои. Но тези същества, обикновено пренебрегвани от изследователите на литературата, а все пак употребени като действащи лица в поемата, може би носят ключ към загадката на поетиката й. Може би именно хората в “Септември”, в чиито образи отклонението от реалността е най-голямо, най-много притесняват, спъват, разсейват всяка конвенционална линия на четене. Дали това са “клишетата от печата”, чуждите, враждебните прозвища, които се разиграват като герои с присъщата за Гео Милев злъчност и язвителност? Или може би това са образи, сведени до кардинална краткост и опростеност в целенасоченото търсене на тяхната гротескност? А може би това са онези маркери за герои – без име или с условно име, за които важи “казвам Х, разбирай Y или всеки, попаднал в съответната конфигурация, обстоятелства и т. н.”, – онова митологично изличаване на личното в полза на ситуативно-събитийното, защото за колективната памет важна е закономерността на случващото се, а не уникалността на героя.
В “Септември” върху митологичната обезличеност на действащите фигури се напластява, от една страна, плакатният рисунък, от друга, полемичността на словото (то е постоянно отнесено към друго слово – към словото на тогавашната враждебно настроена преса, т.е. буржоазната преса). Но всъщност както плакатът, така и “вестникарският етикет” са възможни именно поради митологичната нагласа на човека, те експлоатират именно тази страна на съзнанието му. Общото между тях и митологичното мислене е в настройката за приемане на света като готов модел, зададен от някакъв авторитет. Това са трите механизма, които работят по посока на обезличаването, на игнорирането на човешкостта и субектността на образите в поемата. Алтернативата на тази обезличена маса е поп Андрей. Но и този образ, при цялата си единичност и очертаност на общия фон, в същината си не е одухотворен и единичен. Поп Андрей също не е субект, а представителна фигура с възможни много други имена. Какъв е резултатът? Резултатът е, че в “Септември” звучи един глас и действа един субект и това са гласът и субектът на автора. Авторът ще изпълни превращенията на календара, на света и човека. Негова е утопията и той е последният авторитет - оня, който отговаря за голямото сбъдване, като по този начин несъзнателно влиза в ролята на Бога, и то – в един авторитарен дискурс. Изживявайки се обаче като Бог-Аз /2/, изживявайки всемогьществото на Бог-Аз, лирическият субект на експресионистичния текст трябва да изживее и неговата парадоксалност, неговото дълбоко противоречие. Доколко това противоречие съществува като преживяно от Бога, ще си остане спорен въпрос. Хипотезата на Юнг например насочва към интерпретация на субекта на Бога като неосъзнат, постоянно търсещ доказателства за съществуването си, като в процеса именно на това търсене подлага на изпитания най-верните си слуги" /Юнг, К. Г. Отговор на Йов. Плевен, 1992/. Себеизживяването на лирическия Аз като парадоксален в “Септември” проличава в парадоксалността на неговата дискурсивна изява – а именно чрез противоречията на оценъчността и на стилистиката в интерпретирането на образа на “народа”.
Ако поемата “Септември” се отличава особено силно от целия корпус творби за българските бунтове, то основната й отлика е нейната дълбинна парадоксалност. Тази парадоксалност се простира далеч извън поетическата структура на самата творба. Тя е философският светоглед, през който трагедията на Септемврийските събития може да добие значението на митологично възкресяване на Човека от пепелищата на историята. В този смисъл със “Септември” Гео Милев прекъсва една от протяжностите на нашата литература — протяжността на чувството за обреченост.
БЕЛЕЖКИ:
1. В митологичното мислене времето е нерелевантел показател – изпитанията на митичния герой са топосите, а не времето, нарастването на неговата сила се мери в изминати места. Затова и акцентирането върху пространствените показатели в хронотопа е симптом за митологичен тип съзнание, докато акцентираната времевост говори по-скоро за историзъм.
2. Понятие, което самият Гео Милев използва в статията си “Небето” - Везни, 1920.




Върнете се в началото
 Профил  
Отговори с цитат  
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта


Вие можете да пускате нови теми
Вие можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на: