Смисълът на всяко заглавие и асоциациите, които то поражда, обикновено задават един предчетивен, отворен контекст на помислени и интуитивни очаквания, който смислово се изгражда и най-често се разширява в сложността на разчетените съдържателни внушения на текста и на неговите междутекстови пространства.

Възможното начало за разчитането (осмислянето) на Багряниния текст чрез заглавието "Моята песен" попада в размисъл за единството от привличащите се смисли на внушенията, които създават двете понятия. Местоименната форма акцентува върху изповедния характер на текста и припомня бунта на женския глас в лириката на Багряна, въплътил волния стремеж към свободата и любовта. Успоредено местоименната форма притегля и назоваването на жанровия определител на текста - песента, който го оразличава от останалите стихотворения в цикъла "Бретан" (изградени в сонетна форма) и го асоциира към интимната вглъбеност на модерната чувствителност на лирическия човек. Чувствителност, която изпитва необходимост от вглеждане, от вглъбяване в света на индивидуалното, духовното, търсейки същността на битието.

Песента изгражда своя текстова реалност - алтернативен свят, чиято цялостност се затваря в кръга на единството между мелодия, ритъм и смисъл. Чрез метафориката на песента заглавието добавя към очакването за изповедност и акцент върху лиричността (върху съпреживяването и съучастието), която усилва не само очакването за мелодия и ритъм, но и силата на посланието и неговото озвучаване - силата на лирическия глас.

Творбата създава представа за акцентен текст в цикъла "Бретан" със своята различност от общия ритъм. В стихотворението ритъмът "е по-кратък, по-подвижен, по-задъхан, защото се яви, свързан с напиращите спомени и мисли, като запъхтян говор през време на бързото ми вървене по брега на океана срещу вятъра." (Ел. Багряна) Ритмичната цялост на текста се изгражда от особената плавност на стиха, в която непрекъснато се поддържат белезите на песенност, най-често чрез множеството гласни. Стиховата организация на текста е изградена върху класически амфибрахий (5-стъпен стих с цезура след II-та сричка), но в цялото стихотворение неговата метрика се нарушава непрекъснато от метрични паузи (синкопи), които имат основна ритмообразуваща роля. Те обогатяват ритъма като обозначават смисъла на думата, отделяйки я от общия звуков поток и създават основни смислови акценти чрез нея. Оказва се, че стихотворението, което започва като диалогичен текст, с обръщение към любимия човек, изразяващо желанието за изживяването на стихията на любовта, непредсказуемо и неочаквано се превръща в "нечувана песен - за моята малка родина".

Стихията на чувството разширява усещането за пространство, помита неговите граници и попада в стихията на вятъра, където "лодката бяла магьосана в път ще се вдигне". Представата за движение въвлича лирическия модел в магическо пространство и време, като променя заявените измерения за битието на човека, осмисляно като индивидуално настояще в мига на изживяване на чувствата. Промяната в лирическия модел на пространството и времето се наслагва последователно, но сгъстено, бързо. Разгръщането на митологичния лирически модел асоциативно е насочено от анжамбмана между II-та и III-та строфа и смислово е маркирано от повторенията върху значещата част на думата ("пея", "песен"), както и от смислообразуващата роля на синкопите, които отделят и ясно акцентират върху смисъла на думите "аз", "песен", "облак", "мед", "вино". Личностното изживяване на чувствата попада в поредица от символни определители, които максимално разширяват внушението за време, тъй като свързват в своето смислово поле различни значения на митологичната и културната традиция. Виното е символ и на любовното езическо опиянение, и на християнската жертвеност. Символиката на меда се свързва с представата за чудо, определящо го като "роса на живота", приписващо му знакови дарби - пророческа и поетическа. Разнопосочността на символните представи, извлечени от паметта на човека за предишни митологически времена, разрушава изцяло хронологията на времето и прави невъзможно възприемането му само в отделен негов елемент на настояще, минало или бъдеще. Единствено в неговата митологическа цялост е възможно съществуването на лирическия човек.

Следващата строфа градира драматично изградените смислови внушения. Освен чрез метричните паузи, и чрез цитирането на културната традиция, стиховете акцентуват върху безконечния трагизъм в народната съдба, което засилва изразеното чувство на горест и болка. Директното смислово свързване между "пеят по жътва" и "Жетва е сега - пейте робини тез тъжни песни" на Ботев, възкресява възрожденския сакрален образ на майката-родина и нейното страдание. Тъжният образ на жените-майки, които "пеят, когато оплакват", съединява съдбовната орисия на женската участ с протяжната песен на страданието, както е у Яворов: "Те пеят, тъй както през сълзи се пей." В цялостния смисъл на стихотворението се сливат "органически свързани, единосъщи ... женската и майчината любов, инстинктът на индивида и инстинктът на рода. Жертва ли се едното начало, за да се осъществи другото, неизбежно идва изкуплението.

Представата за "своето" и "родното" Багряна разкрива чрез припомнянето на митологически и културни символи, чиито значения, обгърнати от човешката памет, приобщават индивидуалните преживявания на лирическия човек към съдбата на народ и родина. Значения, вграждащи битието на човека в повторяемостта на архетипа, в който съграждането на смисъла на съществуването е в сложната противоречивост на взаимното проникване между индивидуална (творческа) и народна съдба : "ще запея ... нечувана песен... злокобно, сподавено - тиха" за народ "с воля - безропотно няма".