Вечната рушителка и съзидателка


Елисавета Багряна е сред творците, чиито битие и поетическа диря се съприкосновяват съдбовно с нашия град. Но волният дух на непокорната скитница прелетя над преградите на средата и утвърдените художествени измерения и се устреми към неизследвани естетически пространства. В този смисъл нейната поетическа "практика" е неотделима от обновителните авангардни търсения на европейската поезия на ХХ век, синтезирала типологичните и индивидуалните процеси на поетическото съзнание.

И не е случайно, че именно Багряна стана тяхна изразителка - личностната сетивност на поетесата чувствително резонира на тенденциите за изграждане на нова поетическа система за себеизразяване, в която лирическият герой се осъществява в друга, по-различна от обичайната успоредност със себе си и света. Духовното себеоткритие и разкрепостеност на тази героиня надмогва самоцелното взиране в собствената бездна - сетивна и мисловна, и достигна нови глъбини на емоционалната и естетическата изразност.

Елисавета Багряна е сред поетите, които в своето антисимволистично отрицание утвърдиха неистовата виталност и пребъдност на живота. Новото самочувствие на себеоткрилия се човек, удивен от духовната си усетливост, е неотделимо от връзката с вековечните корени, с които поетесата заяви категорично близостта си още в стихотворението "Потомка":



"Може бе съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице - земя."

("Вечната и святата", 1927 г.)



Преоткриването изначалната същност на важни за опоетизирането категории /земя, живот, народнопесенна традиция и др./, започнало след войните, през 40-те години се утвърждава в основна насоченост и елемент от светоусещането на лирическия герой в поезията ни. Пиршеството на сетивата е проявление не само на самопознаващия се дух, но и устремно подчиняване на тъжеството на живота. В същото време личното съзнание - в градежа на нова сетивност, пълнокръвие на чувствата и изживяванията, отрича спонтанно закостенелите порядки - вериги за освободения човек.

Въздигането на сетивата в основен инструмент на личностното световъзприемане моделира вече един нов портрет на жената - "Пенелопа на ХХ век" - и нейната стойност иде от усещането за надмогване на сковаващите обвързаности. Навремето стиховете на противопоставеност на вековечни традиции, норми и морал прозвучаха еретично и взривяващо наслоените представи за образа на жената - и в живота, и в поезията. Багряна въздигна човешкото самосъзнание и достойнство в главна ценност у жената на нашето столетие, богата с духовната бездна от световете и чувствата, които носи в сърцето си, и пишеща "бялата книга" на живота си:



Бих искала с един безумен скок в безкрая

да скъсам всички възли - и да видя

сама, освободена - себе си - лика си без

минало, без родословие, без възраст, име!

("Пенелопа на ХХ век")



Новото й самочувствие, подхранено от витални земни сокове, изригва жизнеутвърждаващия патос и ренесансовите послание на един нов светоглед, който търси нови времеви и пространствени очертания. Така личността е среда и орган на светопознанието, но и на нещо друго: процесите на промени в родната поезия са органичното притегляне за естетическо сродяване на Багряна с новата образно-пластическа изразителност, фокусираща човешките въжделения по красотата и безбрежността на живота. Героинята й е трептяща мембрана за промените в сложния материален и духовен свят, пресътворен от живия отклик на чувството и безкрайните му съприкосновения. Багряна - "волната сестра на вятъра", вменява на героинята си стремления към висини на духа и звездите като отрицание на вкоренени ретроградни представи за "рамкирания" живот и човек. Богатата нюансировка на индивидуалното чувство, естетическата обагреност на нещата от духовен порядък са само някои от проявите на поетическите й търсения. Тя натовари с особени характеристики "вечни" категории (време, любов, смърт) - с безбрежност на измеренията и динамика на преображенията. Поетическият синтез на предметни и духовни величини се изявява чрез индвидуалните им състояния - лица. И поезията, и лирическият герой в тези стихове се покоряват пред движението - като природен и духовен императив на живота, като сърцевина на себеосъществяването. Поетесата изпя апотеоз-съкровение на възходящия живот, на майката и Родината, "засне" чрез ефекта на поетическото отражение тези свидни образи в човешкото съзнание ("Химн", "Моята песен", "Среща" и др.)

Съприкосновението с тревожните сетива на епохата и времето "социализира" чувството, облъхва го със съмненията на самовзиращия се разум и с болката от дисхармонията и самотата ("Звезда на моряка" -1928 г.-1931 г. и "Сърце човешко" - 1932 г.-1936 г.)

Полифонията, симбиозата на сетивното и естетическото, благоприятстват проникването в енигмата на противоречията, постигане пълнотата на внушенията. Многогласната личностна структура на лирическия герой е рожба на докосването до много и противоречиви влияния в нашия алиениран урбанистичен век. Това придава драматизъм и нови дълбочини на вторичното самооткритие от човека на собствената същност, жигосва оценки и самоанализи. Защото действителността - рушителка на илюзии и надежди, не пощадява лирическата героиня, неприемаща конформисткото поведение и компромиси. Но и в болката, и в човешката скръб жизнелюбието всепобедно тържествува в спектъра на чувствата, въплътило противоречивата вселена на изживявания: извисеност, спад и отново тяга към висини и многоликост на духовния живот.

В тази поезия е закодирано движението на пластовете - природни и човешки, емоционални и мисловни, които уловиха същината на мига и вечността в тяхната непредвидимост - в равновесие и буреносно изригване, каквато е природата на съвременния човек. И стиховете на Багряна изваяха неговата крехко-ранима и твърда душа, с несломима поривност към светлината и ефимерен копнеж по неназовими светове. В тях тя бе неповторимата - в съвременната българска и европейска поезия - весталка и повелителка...