ИКОНОМИКА НА АВТОРИТЕТА - БЕЗОГЛЕДНИЯТ АТАНАС ДАЛЧЕВ

"Етапи в българската литература ¬ приемственост и тенденции"1. Формулирана по този начин, темата на семинара задава мисловната плоскост, в която нашите изказвания трябва да бъдат положени. Не ще и дума, че тук ще се изисква подреждане, йерархизиране и рационализиране на литературните факти, отделяне на централното от маргиналното, на "старите" от "младите". В една такава откровено телеологическа икономика на дискурса ключовата роля на Автора е вън от съмнение. Но Авторът не е просто името, скрепяващо в блокова цялост някакъв корпус от текстове, нито пък е прост синоним на "писател", "творец" и т.н. Срещу необезпокоявано властващия в самосъзнанието на българската литература неистов персонализъм ще предложим, в съгласие с Фуко, една "рестриктивна хипотеза" относно Автора, хипотеза, която разглежда авторството като репресивна институция, чиято функция е да ограничава, канализира и контролира произволността на дискурсивното производство. Авторският образ е конструкция, чието изграждане протича по-скоро като битка на интерпретации и естетически нагледи, отколкото като кротък, миролюбив градеж. Авторът се появява там, където има суспендиране на предходните норми, конвенции, светогледни основания2. Този изначален разрив, който като родилен белег е отпечатан върху всички значими имена от нашата литература, ще бъде предметът на изследване на настоящите редове. Избран е точно Атанас Далчев, защото при него агресивната тиранична политика на оторизирането е замаскирана с реториката на уравновесеното, скромно, "мъдро" слово така добре, както може би никъде другаде.
За да се избягнат евентуалните недоразумения, бих искал предварително да очертая една мрежа от потиснати значения, позволяваща разширяването на смисъла, влаган в обичайните употреби на думи като "автор" и "авторитет". Латинското "auctor", от което обикновено се извежда етимологията на "автор", е означавало "създател", "творец", "основател", "родоначалник", "инициатор", но също така и "притежател", "собственик" и дори "поръчител" и "свидетел". От своя страна "auctoritas" съвместява "влияние", "тежест", "авторитет" с "право на собственост", "валидност", "поръчителство", както и с "воля", "решение", "заповед" и "власт". От геометрията е известно, че за построяването на равнина са необходими три точки. Трите точки, по които ще бъде построена равнината на нашия дискурс, ще бъдат понятията "автор", "авторитет", "оторизиране" и трите основни значения, които ги организират в обща парадигма: 1) право, въможност или способност за оригиналност, творчество, поставяне на начало; 2) право на собственост или континуитет между субекта и изказа, твореца и творбата; 3) власт, делегирана на Аза от социума.
За да се "случи" даден литературен текст, за да се състои като перформативно събитие, е нужна някаква мрежа от конвенции, в която той да получи своя тежест, значение, илокутивна сила. Всяко начало означава разрив, дисконтинуитет и началото на творбата винаги е белязано от едно чувство за вина, непълноценност, откъснатост от предезиковата мълчалива съобщеност. Авторитетът е територията, където трябва да се осъществи "преводът" между две онтологически неравностойни нива ¬ между уникалния екзистенциален импулс и Обществото, литературата, Идеите или Бог. Авторитетът трябва да оправдава произволната единичност на проговарянето, представяйки го като израз на някаква по-обща потребност, над-хвърляща частните желания на Аза. Влизането в литературата е винаги парадоксално: уникалността е неговото "условие, без което не може", но в същото време тази уникалност трябва да бъде открита за четене, т.е. за възпроизвеждане, повторение, злоупотреба. Текстът трябва да изобрети някаква липса във вече-наличното битие, за да конституира свое място на съществуване. Такава е и логиката на Деридианския "supplement", литературата едновременно като до-бавка и при-бавка, притурка към едно самодостатъчно и в същото време нуждаещо се тяло.
Една от най-популярните стратегии за алегорическо "разрешаване" на тази апория е дихотомизирането на "света" на "профанно" и "сакрално" от оторизиращата инстанция. Или, както е при модернизма, на "ново" и "вехто", на "стари" и "млади". В модернистката практика миналото (а към това минало биват причислявани и съвременниците) трябва да бъде "историзирано", т.е. ценностите и постиженията му да се релативизират, за да придобият "историческо" вместо "актуално" значение. Нужна е граница, отсам която се изгражда новата епистема, "картината на света", която няма да има нищо общо със "старото". В тази перспектива литературният процес ни се представя като серия от разкъсвания, поредица от несъвместими плоскости, което поставя въпроса дали това изобщо е "процес". Важно за нас в случая е да видим дали Далчев споделя тази модернистка безогледност, това преднамерено загърбване на вече установеното и признатото.
Далчев гради своята поетическа легитимност преди всичко, полагайки се като "друго" на символизма. Критическите му статии от периода 1925 ¬ 1933 г. се грижат да докажат най-вече изчерпаността, излинялостта, "старостта" на символистичната поетика. Безспорно най-важната оперативна роля в тези статии играе концептът за "действителността". Далчев е един от най-усърдните пропагандатори на тезата, че символизмът представлява "откъсване от действителността", с всичките произтичащи от това етически и естетически последици. Любопитното е, че Далчев, който се възмущава от "маскиращата роля на образното писане в българската критика"3, полага в темелите на своята реторика една метафора.
Поезията е растение: тя иска почва, макар и гниеща (и колкото по-гнила, толкова по-добре), но непременно почва. Изтръгната от нея, тя изсъхва. Въздухът не е достатъчно хранителен за нея, а какво остава за абсолютното, отдето и въздухът е изтеглен пневматически и дето няма абсолютно нищо4.
И вече повелително:
Очевидно необходимо бе нашата поезия ¬ угаснала, обезплодена ¬ да се върне отново към живота и действителността, откъдето да почерпи нови живителни сокове5.
/.../