ИЗТИЧАЩОТО БИТИЕ


В статията си за творчеството на Жан-Пол Сартр в списание „Балкански преглед" (1946, кн. 3) Атанас Далчев отбелязва между другото, че френският философ е ученик на Мартин Хайдегер. Пристрастия към възгледите на Хайдегер за света и човека ще да е имал и самият поет, който следва философия в Софийския университет между 1922 и 1927 година. За тези негови теоретични увлечения сведетелства следният пасаж от статията му за Димчо Дебелянов, публикувана в „Българска мисъл" през първата годишнина на списанието (1925-1926): „Има откровения, които се купуват само с цената на живота, и Д. Дебелянов ги купи с цената на своя. Смъртта му разкри тайни, които иначе никога не би постигнал. Смисълът на живота му се открои чак след като смъртта го беше белязала; защото само като се надмогне животът и се излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл."
Може да се каже, че този пасаж е едно от малкото теоретични свидетелства за своеобразния екзистенциализъм на Далчев. Той предпочита да коментира театъра на битието в поезията си и основни актьори в стихотворенията му са болестта и смъртта. Внимателният читател обаче открива още един важен участник във философската мистерия на Далчев. Това е водата. Тя е представена във всички възможни тематични варианти и емоционални регистри и участва в най-разнообразни поетически аранжименти.
Например Далчев много често вгражда в картините на тление темата за мъртвата вода на мъглите. В „Есенни вихри" (1923) „гроб от жълта проклета мъгла" поглъща „поля разнебитени". В „Болница" (1923) побледнелите и меланхолии лица на страдащите са „с пожълтелия цвят на студената зимна мъгла". В „Път" (1925) колелата на „черната кола" с жълтия „като восък мъртвец" скрибуцат „сред дълбока и глуха мъгла".
Тези символни функции на мъглата се запазват и в късните творби на поета. В „И зимата" (1965) мъглите зад прозореца „напомнят мълчаливи/ за въздуха мъглив и сякаш димен/ под буките оголени и сиви". Това е част от скръбната картина, описана след горестния вопъл на лирическия човек „и зимата ще ни затвори скоро". Мъглата е въплъщение на умъртвяването, тя поглъща форми и цветове и „на мъглата във небитието/ несетно всичко видимо изчезва" („Александър Невски в мъгла" - 1972).
Все пак в цялостния тематичен регистър на водата най-силно е пристрастието на Далчев към символното поле на дъжда. Още в поетическия сборник „Мост" (1923), в който той участва с няколко творби, се налага на вниманието особената емоционална атмосфера на стихотворението „Дъжд".