МНОГОФУНКЦИОНАЛНОСТ НА ПРЕДМЕТНИЯ СВЯТ


/.../Пезията на Далчев постави двойния въпрос за опредметяване, овеществяване на света на лириката, за реабилитация на човешките сетива и същевременно потърси втори план на тоя материален свят - духовното и същностно-философско битие на нещата. Пренасяйки центъра на тежестта навън, в материалния свят, Далчев чертае същевременно философските насоки на нашата поезия, като продължава в това отношение традициите на сп. „Мисъл", на поезията на П. Славейков и Яворов. В отношението му към материята бяха залегнали проблемите за пространство и време, екзистенциалните въпроси за старостта, страданието и смъртта, за радостта от битието, за насилственото осакатяване на човешкия живот и за сътворяването на човешките чудеса в света наоколо. /.../
Със своите първи стихотворения от стихосбирката „Прозорец" (1926) той започна да преодолява конвенциите на символизма по два начина - като противопостави на езика на символите обективността на предметния свят и като превъзмогна не само прекалената символика и двумирието на символа, но и открития, пряко изразен лиризъм, търсейки формите на обективизация на лирическия изказ в елементи от света на реалното всекидневие и природата, скривайки се зад света на вещите.
Друга проява на антисимволизъм и същевременно на своебразно онаследяване на естетиката на Бодлер е навлизането в света на прозаичното, всекидневното и грозното, конфронтацията с изчистения език на символизма, с романтичната нагласа на музиката на стиха. На мястото на романтичната емоционалност идват мотивите на човешкото страдание, болест, бедност и смърт. Поетичното става израз на една променена поетика и променена художествена оптика, която извършва решителна крачка към депоетизация, към един поглед отблизо, отбелязващ грозните подробности на нещата. Естетиката на грозното променя езика, води до сурова самодисциплина на стиха, до овладяност на емоционалното начало и скриване на лирическото „аз" зад привидната обективност на предметния свят.
/.../ Свързани с деперсонализацията на лирическия субект, предметите придобиват в неговата поезия двойна художествена плът: те излъчват аромата на една прозаична реалност, живеят със своята определеност в пространство и време, съществуват и в същото време излъчват внушения за човешкото страдание и безутешност, за обреченост на човешкото съществуване, за спряло време и затворено пространство.
Да не се види големият естетически скок на века, умората от поетиката на символизма, авангардната страст, с която Далчев в духа на европейската поезия въвежда предметността, значи да не се отчете естетическият смисъл на фактите. Предметността у Далчев не се „преодолява", тя съществува със своята определеност в пространството, тя има своите конкретни свойства и внушения. Назоваването не е случаен момент в поетиката на двайсетте години. То показва реално съществуване на предметния свят и конкретно отношение на човека към вещта. При Г. Милев назоваването е начин на въвличане на предметите в действието, у Далчев то е носител на вътрешни напрежения между знак и означавано, натоварване на нещата (болницата, хижите, колите, безкрайния път, вратите) с екзистенциална болка, със социално страдание, с внушения за смъртта и разложението. Ако при Маларме вещите присъствуват, за да изчезнат в нищото, да се стопят в небитието, предметите у Далчев присъстват, натоварени със свръхфункционални внушения, превърнати в говорители на идеите и чувствата на автора, който крие своето присъствие зад тях и им отстъпва субектните си функции.
Новото у Далчев е, че вещите говорят, излъчват, внушават. Променена е основно тяхната естетическа същност. На мястото на неподвижния предмет, обект на описание, е дошло пластичното изображение на един нов тип функционална предметност, която има способността да се трансформира и да променя своите функции - да внушава екзистенциална проблематика, да става изразител на философско и социално съдържание, да изразява както дисхармонията между света и човека, така и хармонията на целостта и единството, характерна за по-късните творби на поета. /.../
Материалността в стиховете на Далчев съществува и е свръхнатоварена със значения, без да се превръща в алегория или символ. Един друг художествен модел, за света променя функциите на нещата, създава тяхното двойно битие на съществуване и на знаци за една друга действителност, в която колите се движат по своя безкраен път към Нищото, белите варосани стаи на болницата са белези на страданието и врати към друга действителност - към смъртта. Между материалното и трансцендентното съществува напрежение и в това се изразява многоаспектността, многофункционалните измерения на Далчевата предметност.
Модернизмът е двоен процес на приближаване към действителността, към предметното и неговата промяна; към преодоляване на неговата еднозначност. Той е едно взаимодействие между субект и обект, между поета и обективния, предметен свят, до степен, че понякога те не само съществуват като взаимнопреливащо се единство, но могат и да разменят местата и функциите си. Това особено ясно се вижда при Далчев, където самата действителност е многопластова, единство от грозното и красивото, от реалност и нереалност, от обикновеното и необикновеното и трансформацията играе съществена роля. Но не бива да се забравя - при смяната на художествения поглед, на ъгъла на виждане, при всички случаи поетът „гледа", „вижда", среща се с нещо, колкото и това нещо да е художествено условно, на границата на „съществува"/“не съществува", на било и не-било. /.../
Поезията на 20-те години се движи от пределно изявения и интензивно-емоционален „аз изказ" на Фурнаджиев и А. Разцветников до напълно обективизирания, скрит израз на Далчев. /.../
Наистина в Далчевия „Прозорец" човека го няма, но той присъства зад вещите, присъства в гледната точка на автора, в неговата екзистенциална скръб. Човешкото присъствие, без да е явно, плътно се усеща и в „Болница", и в „Хижите", и в „Старите моми", и в празното, затворено пространство на „Стаята". Излишно е да се подчертава, че „деперсонализация" и изчезване, липса на човешко присъствие са различни неща, че самата деперсонализация е многофункционална, израз на различни аспекти на човешкото - от съзнанието за липса на пълноценен човешки живот, от чувството за празното, за „нищото", за разлагане на света и привидност на човешкото битие до разбиване на конкретните граници на личността и сливане с цялото пространство и време, до изчезване в хармонията.
Назоваването на предмети, а не на „аза" или на трето лице - в това се изразява и антисимволистичният бунт на поета, и играта като неизбежен момент в модерната поезия, и отблъскване на откритата емоционалност с нейния пряк „аз изказ", и тенденцията към една модерна, съвременна обективизация на чувството чрез елементи от света и природата.
В света на затвореното пространство значенията се сгъстяват. В пределно тесните пространствени граници вещите са назовани и същевременно увлечени в ритъма на безкрайността - на смъртта и страданието. Точните, назованите белези, контрастните цветове (черно-бяло и тъмножълто) и повтарящите се ритмично местоимения („тази", „тези") са увлечени в ритъма, в мелодията, наситена с тление, умиране, приближаваща смърт.
Липсва традиционната пластика - на мястото на пластичното извайване е дошло прякото показване, назоваването и присъствието на невидимия свит и смъртта. Неутралните предмети (часовникът, картините, огледалото) напомнят спряло време, а очите, вгледани вече в другия свят, говорят за неведомите сили на отвъдното, за експресионистичния ужас от съдбата, тайнственото, смъртта, за човешката обреченост. Пределно точното излъчва неточност, неопределеност, ситуирането в „тук и сега" внушава разрушаване на живота и времето, създава напрежение между различните пластове на образа.
Поетът е навлязъл в един нов художествен терен, където грозното, отблъскващото, страданието е превърнато в източник на поезия. Традициите на Бодлер и на съвременния експресионизъм, насочени към ужаса и абсурдността на живота, естетическата тенденция на десетилетието, отричаща традиционната романтика, въвеждат художествените полета на прозаичното, всекидневното и грозното, разширяват представите за естетичното. Една подчертана депоетизация взима за обект оголения вид на страданието, болката, умиращото, въвежда в сферите на поетичното прозорците с петна от мухи и с бразди от праха и дъжда.
Пътуване от конкретното към една безнадеждна безкрайност особено силно се усеща в „Коли" и „Път". Чудовищна мрежа от изпредените нишки на водата, дълъг, потъмнял и разкалян път, покорни биволи, почернели като нощ, които денонощно вървят - светът е конкретен, натежал от умора, кал и безвъзвратност. Пътуване без цел, безспирно въртене на колелета, повторение. Всичко тук е реално съществуващо във времето и извеждащо към една мъртва безпределност, към ритъма на неопределено, безкрайно продължаващо извънвремие, към една условна реалност, съчетание от всекидневности небитие.
Подобно е внушението и в „Път", където човекът е сянка без име, една безименна самотност, въплътена в образа на черна кола с мъртвец. Човекът е сам сред бездънните простори, сам пред неизвестното и неумолимото време, което го поглъща, сам пред лицето на смъртта, пред безмилостната природа, която е чужда, която е дълъг и мрачен път, безкрайна спирала, тъжна безначалност. Вечността и човешкият живот, човекът и материалното битие имат само една допирна точка -смъртта. Невидимото, непознатото е сляпа, заплашваща сила, нейното име е разложение, разрушаване на живота, смърт. Кафкианска безутешност, екзистенциална скръб - такава е изходната точка на поета, натоварена с трагичната среща на човека с битието и небитието.
Стихотворенията от „Прозорец" говорят за една философска нагласа на съзнанието. Поетът търси връзките между човека и вселената, човека и вечността, между съзнанието и предметния свят и опира до мъртвите небеса на абсолюта, стига до затвореното безутешно пространство. В „Стаята" времето е спряло - символ на смъртта, на унищожението, враг на смъртния човек и на тленните вещи. Стаята - това е един заключен свят, стая без стопанин, в която не е живял отдавна никой. Материалните реквизити на този пределно стеснен свят - часовникът, картините, огледалото - се превръщат в условна действителност, отворена към друг, предишен свят. Предметният свят като че ли се дематериализира, превръща се в свят отразен, пречупен през огледало. Спрял часовник, спряло време, чувство за извънвременност, за нереалност и илюзорност на действителността, и заедно с това - предметност, точност, ясни контури на образа, яснота на езика, точност и определеност на думата, свързани с поетиката на назоваването. В това е първият белег на една вътрешна интензивност, на скрито движение и напрежение между различни стилистични пластове, характерни за цялата поетика на Далчев. Светът в тази поезия е едновременно отразен и съществуващ. Точността на език и образи, яснотата на поетичната фраза и на композицията, контролът на чувствата и играта между точноси неточност, предметност и разтвореност към други светове - говорят за една нова, модерна поетика. В противоречието между крайно предметното и абстрактното, между деперсонализация и скрито авторско присъствие, се съдържа решителната крачка към скрити естетико-философски контрасти, към усложнена, двупластова стилистика, към модернистична художествена условност, към едно модерно художествено виждане.
На съвременното модернистично съзнание е чужд застоят и неподвижността. През Далчевия „Прозорец" се разкриват и други художествени пространства - на фолклорното и детско виждане. В своята вътрешна алиенация поетът се дистанцира и от собствената си скръб. Между нея и себе си той поставя предмета и условността на одухотворяването, метафизично-приказния аромат на образа, както е в „Зимният студ". Строгата предметност съжителства още тук с фолклорност. Чувството се е скрило зад художествената условност на образа, чрез която поетът води борба със свръхемоционалното изобилие и словесно разточителство на дотогавашни поетични образци.
Наред с атмосферата на отчуждение, в тези стихове е заложено нещо ново - негласно поставеният проблем за човешката реализация, за отсъствието на човека от света и живота. Болката от зазиданата самотност е лицето на нейното преодоляване, другата страна на отчуждението - копнежът по човешко присъствие и осъществяване. Не случайно Далчев е чувствителен към мотива на непълноценния живот („Болница", „Хижи", „Старите моми"), към тъгата по отминалия живот („Есенно завръщане", „Стаята"). На фона на тая скрита болка си пробива път копнежът по чудесното, навлизат приказни елементи като друга линия в негови предметен свят./.../