МОЖЕШ ЛИ ДА ВИДИШ СЪНИЩАТА СИ ПРЕЗ ОЧИЛА? - ЗА ОГЛЕДАЛОТО И ОГЛЕДАЛНОСТТА В ТВОРЧЕСТВОТО НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

/.../В предметния свят на Далчев огледалото е вещта, която по най-интригуващ начин съчетава огромен спектър от значения - от пряката референция до усложнен и и необгледни философски импликации. То присъства с тиха, но осезателна настойчивост и в стихотворенията, и във фрагментите на поета. Присъства както с предметната си конкретност („Огледало", „Порест", „Стаята"), така и с богата гама от съозначавания, отнасящи се към метафорично осмислените му функции - на рефлектор, на средство за себепознание или на пространствена и темпорална граница.
При Далчев огледалото дава лице на стените в опустели стаи и къщи („Стаята", „Повест"), магнетично привлича погледа към водните дълбини („Ручей", ,Пан"), събира като във фокус цялото мироздание („Огледало"), среща лирическия субект със собствената му самоличност („Повест", „Пан"), едновременно свързва и разделя различни пространства („Прозорец", „Стая", „Нощ"), обезсилва времето, съхранявайки образи от миналото („Стаята").
Успоредяването на огледалото със стени, балкони, прозорци, къщи, болници и хижи в една поезия, която настойчиво се самоназозава като предметна и постсимволистична, е изначално натоварено с двойствен смисъл. Огледалото несъмнено е вещ, но огромната роля, която то играе като символ в изкуството, е свързана не толкова с материалната му определеност (по тази линии се осъществява конотационната верига крехкост - чупливост - неустойчивост – уязвимост), колкото с отражателната му функция и произтичащите от нея смислови дълбочини. Аналогично е положението и при Далчев, където огледалото неизбежно функционира като знак, дори и когато предметността му е съзнателно подчертана. Освен това точно огледалото е основополагащ образ в естетиката и практиката на символизма, от който Далчев съзнателно се оттласква. В неизкушената от спекулативното мислене българска литература, от която като естествено следствие отсъства я изострената чувствителност към катоптричната образност, именно символистите се оказват призвани да въведат, макар и донякъде противоречиво, света на огледалните съответствия.
Доколко органично централният за символизма принцип на огледалността и свързаните с него смислови перспективи, с цялата им дълга и продуктивна традиция в западноевропейската културна система, проникват с поезията на Яворов, Ясенов, Траянов или Лилиев, е въпрос, върху който, струва ми се, предстои още много да се умува, въпреки правилното му в основни линии поставяне в осъществените досега изследвания. Но независимо от възможните доосмисляния огледалото основателно може да се възприеме като емблематичен знак и на българския символизъм. Ето защо съхраняването и активното му присъствие в поезия, която настойчиво се припознава като антисимволистична, е вече достатъчна провокация срещу уюта на приети на доверие и преповтаряни с готовност постановки.
Лесно и бързо решение проблемът би намерил в акцентирането върху предметния характер на огледалото при Далчев - то виси на стената, редом с картините, носи го хамалин, за огледало може да служи стъклото на прозореца. Но в същото време огледала са водните пространства в Париж или около Цариград, изворът и ручеят, които активно и себично въздействат върху ограждащите ги свят и хора. На огледални отражения се оказва закрепена хармонията на мирозданието, там се крие неговата познаваемост. Не можем, следователно, с лека ръка да прикрепим образите на огледалото към предметния реквизит на Далчевата поезия. Първо, защото то никак не се задържа в наложеното му съседство с всевъзможни други материално конкретни неща, които, както ще се постарая да покажа, играят често ролята само на нейно естетическо алиби. И освен това, защото в по-задълбочения анализ на своеобразието в поетическата му интерпретация може да се открие ключ към спецификата на едно творчество, неподдаващо се на категорични и едностранчиви квалификации.
Повърхностните наблюдения върху огледалните образи в творчеството на Атанас Далчев създават впечатление за калейдоскопична пъстрота, която съчетава несъвместими интерпретации. В „Ручей" водното огледало открадва лицето на рефлектиращия субект, но в „Пан" то му подарява нов, неочаквано жизнен образ. В „Огледало" цялото битие се съсредоточава като във вихрен танц към отразяващата стъклена повърхност, докато в „Стаята" огледалото фиксира ужасяваща пустота, умножена поради отсъствието на субект. В „Нощ" зад огледалното отражение в прозореца прозира външният свят, от другата страна е „Младост" с доминиращото внушение за непреодолимо затваряща преграда.
/.../Една от основните смислови функции на огледалото в поезията на Атанас Далчев е означаването на пустотата, отсъствието и смъртта. Характерната му поява в празни, изоставени от обитателите им пространства експлицира основен епистемологичен парадокс на катоптричното мислене - какво отразява огледалото, обърнато към празно пространство, и съществува ли огледално отражение при отсъствие на наблюдаващ субект.
При Далчев парадоксът се представя в усложнения вариант на двусмислената негация. В "Повест" стопанинът, който е „заминал за Америка", но и „не е заминавал никъде", се оглежда в огледало, което е назовано празно. В „Стаята" огледалото пази образите на предишен свят като противодействие на времето, което превръща всичко в „прах безжизнен". И в двете стихотворения възможността за отражение е предварително разколебана. В „Стаята" „расне неусетно/ вечерната дрезгавина/ и вехне есенното слънце", а „Повест" започва с категоричното:
Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата...
Смисловата перспектива се задълбочава от момент, който симптоматично се повтаря в двете стихотворения. Някъде по стените на безлюдните стаи висят „прашни портрети" на хора, „които са си отишли от света". Може би техни са онези лица, които „отразило/ ревниво пази огледалото". Неудържимо изплъзващата се логика и ненатрапената, но стъписваща енигматичност на така изградените конфигурации провокират активно проблематизиране на базисни екзистенциални аксиоми и разколебаване на самите критерии за ориентация в битийната загадка.
Друго традиционно значение на огледалната метафора, което се проявява в творчеството на Далчев, е актът на самопознанието. Поетът последователно обвързва този мотив с архетипната ситуация на оглеждане във водата, зададена в мита за Нарцис. От разнообразните линии, по които се развива тази теза, при Далчев се актуализира вариантът, представящ проблема за личностната идентификация.
С възхитителното съчетание на аскетичен лаконизъм и филигранна изразност в „Ручей" поетът изгражда образа на първичния човешки страх от загуба на идентичността. Това значение се активизира от самата природа на водното огледало, която подсказва възможността на разтваряне или поглъщане на надвесилия се над него. Парадоксалното внушение в стихотворението на Далчев се ражда от смисловата контаминация с парадигмата вода - поток - време и конституираната в съгласие с нея магнетична оптическа илюзия, чието очарование се дължи освен другото и на абсолютната й невъзможност.
/.../
В непосредствена връзка с превръщането на огледалото в знак на самосъзнанието е традиционното му обвързване с тайнственото и загадъчното, с магията и чудесата, осезателно присъстващо и при Далчев. По логиката на тази традиция огледалото може да отнеме или да даде живот. Това е съдържателната линия, по която се развиват основни хипостази на огледалото като сянката (която може да бъде открадната или да живее самостоятелно) и двойника. Изтичащият ручей грабва лика на оглеждащия се в него, след като го омагьосва. Но пък изворът в „Пан" го дарява с триумфиращо жизнерадостна метаморфоза по логиката, че отражението има способността да проявява недостъпни по друг начин значения, сякаш извлича до повърхността дълбоко скрити същности от непознаваеми бездни. Следваща, привидно елементарна и едва ли не техническа функция на огледалото в творчеството на Далчев, е рамкирането. Отразени в огледало, фактите от действителността се оказват отделени от всичко останало, те изгубват своята непосредственост, придобиват нов облик. Когато се наблюдават в огледалото, нещата стават странни, едновременно тъждествени и нетъждествени на себе си. Основен механизъм на това „остранностяване" е затварянето в рамка, ограничаването им от онова, което се възприема пряко, провокирането на ново виждане за обичайни предмети и явления.
В творчеството на Далчев принципът на рамкиране на пръв поглед не надхвърля практиката му да вижда нещата чрез отраженията им. Връзката между рамкирането и „отразяването на отразеното" обаче е съществена и по нейната логика ефектът на рамкиране естествено имплицира присъствието на огледален образ. Това е възможно поради едно характерно за Далчев метафорично тъждество - на прозореца и огледалото, чиято неслучайност се подсказва от съжителството - на реципрочните му вариации. Прозорецът е огледало, но и огледалото е прозорец:
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта:
(„Нощ")
Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
(„Стаята")
Освен това, както вече беше коментирано, Далчев настойчиво гради и едно друго тъждество, едновременно традиционно, но и провокиращо с доведената си до енигматика обратимост - на огледалото и портрета („Стаята", „Повест"). Деликатната, но еластична мрежа от съотнасяния между огледало, прозорец и картина е призмата, през която всеки обект, поставен в рамка, придобива потенциална валидност като огледално отражение, като късче от света, видяно през прозореца и така възприето като артефакт. /.../
В пряка връзка с принципа на рамкирането и с най-решаваща роля за изграждането на специфичния поетически свят на Атанас Далчев се проявява една функция на огледалността, която за удобство и само временно ще нарека „разколебаване на предметността". /.../
Разколебаването на предметността се осъществява по няколко самостойни, но свързани помежду си начина. Най-очевидният е последователното отменяне на непосредственото представяне на предметния свят. Както в поезията, така и във фрагментите си Далчев проявява склонност да изобразява не толкова самите предмети, колкото техните отражения: в огледалото, във водата, сенките им. Във фрагмента „Птица" механизмът е директно назован: „Не я забелязах, но видях сянката й да пада надолу като камък по слънчевата фасада на срещното здание." В „Дъжд" улицата е наблюдавана в "черното огледало" на измокрения автомобил. Светлината, която трепва по лицето на наведения над перилата човек и изглежда в утринната мъгла като пламъче при запалване на цигара, се оказва отражението на слънцето от водата („Трифонов ден").
Поетът има изострени сетива за сенките. Хората са сенки, които „вятърът развява" („Хижите"), мъртвецът му се мярва като „черна сянка", която се разчупва върху каменните стълби („Къщата"), нежелан свидетел на убиеца е отново сянката („Убийство"). Особено очарование Далчев открива в „дъждовните сенки", оставени от дървета или автомобили („Дъжд"). Вездесъщието на сенчестите двойници радостно го удивлява: „Всичко на този свят има сянка. Дори снежинките под фенера..." В отделни случаи се стига до абсолютизиране на сянката, така че тя изземва мястото дори на реално присъстващия субект и на онова, което би трябвало да бъде неговото автентично битие. В „Повест" дните „по стената се изкачват бавно/ и догоряват на потона" като призрачна графика на неосезан живот.
Силен ефект в посока на разколебаната предметност имат и любимите на Далчев водни огледала. По самата си природа, със своята неустойчивост и подвижност водният рефлектор прави невалиден принципа на точното оглеждане. Така се засилва амбивалентността на отражението по отношение на алтернативата тъждественост/нетъждественост и по пореден начин се налага внушението за вторичност, опосредстваност и условност на представения в творчеството на поета свят.
В същата посока действа и един друг характерен маниер на Далчев - обеззвучаването на картината. В поетическия му свят звученето е оскъдно и е сведено до предвидимите за дадена ситуация звукови ефекти. В „Болница" единствената провокация към слухово възприятие е предварително обезсиленият като ефект поради обичайността си звън от часовника. В „Дъжд" обеззвучаването на „Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите" е резултат както от навичното като изказ „цяла нощ", така и от активно визуализиращата представа за „разсипания дъжд".
По-характерните звукови картини, от друга страна, са представени чрез вероятностен зрителен еквивалент. За нарушаването на аудио-визуалния баланс този механизъм свидетелстват с максимална изразителност следните стихове от „Къщата":
И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър...
Отменянето на звученето в една картина дискредитира претенциите й за непосредствено представена действителност и подчертава момента на условност и вторичност. Ако видим светкавицата и само отгатнем, без да чуем гърма, това вече не е самата буря, а само нейно изображение. Затвореният прозорец не пречи да се чуе писъкът на вятъра. Ако само го „виждаме", тогава пред нас е Далчевият прозорец огледало, който ни показва света чрез неговата проекция, за да ни откаже точно непосредността на съприкосновението, която привидно се стреми да ни осигури.
Отново като агент на последователно дискредитиране на претенцията за непосредственост на представянето работи демонстрираната в поезията на Атанас Далчев осъзнатост за знаковия характер наблюдаваните предмети и явления. В „Път" дълбоките бразди са знак, с помощта на който се възстановявя картината:
Под безкрайните вопли на вятъра,
сред дълбока и глуха мъгла
е преминала черна кола
и са скърцали тук колелата й.
/.../
С още по-голяма интензивност в поезията на Далчев се проявява разбирането за думите като посредник между човешкото съзнание и света на реалните явления, както и за функционалността на изградения с тяхна помощ дублет на предметния свят./.../
В отделни изследвания върху поетиката на Атанас Далчев от последно време се прокрадват сходни на провежданите тук наблюдения. Въпреки че са осмислени в по-различна насока, те все пак могат да послужат като потвърждение на идеята за разколебаване на предметността чрез въвеждане на катоптрична перспектива. Констатацията на Розалия Ликова за „многофункционалност на предметния свят" и виждането на Виолета Русева за „предметността като привидност" по логиката на осъществяваната тук стратегия биха придобили, според мен, по-значителна стойност, ако се видят именно в светлината на последователно търсения от поета ефект на вторичност и опосредстваност на представянето чрез ознаковяване на предметния свят и акцентиране на самия механизъм на опосредстеане, проявен в творчеството му именно като огледалност - от най-конкретния смисъл на понятието до най-абстрактните му епистемологични проекции./.../