|
ПСАЛОМ НА ПОЕТА
Другарко, сещам аз, последний час настава, час сбогом и от теб и от света да зема - към своя хубав край се вече приближава на земний ми живот тъжовната поема.
И може би, че мен мнозина ме обичат, мнозина може би до днес за мен незнайни, мъртвеца те с венци ще искат да обкичат, към живия били в живота тъй нехайни.
Ти, моя гърлице, едничка радост в дните на самост, на тъга и на беди горчиви, пред тях ти затвори на моя дом вратите, и запрети им ти, на мъртвеците живи, -
над моя хладен прах порой сълзи да леят, сълзи лъжливи, - с реч тържествена и дива над мен да се глумят, безумците, и пеят От временний живот во вечний той отива.
Другарко, хубав край на моя дял световен ти дай; - недей ме ти на чуждите оставя, от тях да бъда аз при мъртвите заровен на гробищата, плач душите де смущава.
Там на високий хълм, където с теб, с другари обичах да седя в тих разговор унесен, поръчай тамо гроб да ми сградят зидари, там де мълчанието пей дивната си песен.
Ти знаеш, погледи отвърнал от земята, че аз ги в небеса възйемах все нагоре да е и моя гроб възйет към небесата - и не в пръстта вграден - отвсякъде с прозори.
И там отнесте ме, и там ме оставете во росен утрен час, когато чучулига - символ на моя дух, - понесла на крилете химн жизнерадостен, се в небеса издига.
И там сложете ме на мряморният одър. покоя ми сълзи и стон да не смущава. Зорницата, кога от небосвода модър изгрей, челото ми с милувка да огрява.
Таинствения ход на битието моя свободен поглед в блян честит да съзерцава, да съм свидетел аз, макар далеч от зноя на земния живот, какво в живота става.
Да виждам слънцето вълшебно как разтваря на суетливий ден работнишките двери и звездочела нощ как тихо, пред олтаря на отдиха, крила в молитва ще разпери.
Тогава може би слухът ми ще опази, в светата тишина - о може би тогава - и онзи свиден звук, за който чезнех ази в живота, отчужден от лихата му врява.
Това, в което ми живееше душата, ще чуя за живот от радост озарена, как слива своя химн земята в небесата с тържествений псалом на цялата вселена.
|