Луд гидия


"Криво седи, право съди
стар кадия: -
не оставя на мир село
луд гидия!

Не е лудо като други
от селото -
тамбура му яворова
на бедрото.

Рано утром млад гидия
почва леко,
свири леко, а се чуе
надалеко;

надалеко по полето
до жътварки -
сърпи пущат и зафърлят
паламарки.

Плясват ръце и залавят
хоро вито -
извиха се, изтъпкаха
златно жито...

Дойде пладне, лудо-младо
не почива,
колко свири, толкоз повеч
зле отива:

че се чуе до невести
на реката -
те забравят бухалките
и платната,

та на хоро се залавят
пощурели,
дойде порой и отвлече
платна бели...

Падне вечер, луд гидия
не престава -
на бабите край огнище
мир не дава;

насам, натам - унесат се
в глас далечен;
огън гасне - все зелника
недопечен!"

Криво седи, право съди стар кадия:
"Скоро тука тамбурата, луд гидия.

Де, да видим що е това за свят чудо,
как тъй става старо - младо, младо - лудо."

Занаглася тамбурата момко млади -
стар кадия по брадата се поглади;

дръпна лудо теловете за налука -
стар кадия кравай мустак позасука;

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
че се сепна кадиево сърце мъжко;

и непочнал истинската луд гидия -
на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана! -
паницата с мастилото от дивана

и торбите с харзували по стените,
като пилци полетяха из мъглите...

"Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба - то за свят е чудо."