Демон


Аз съм вихър и мъгла,
владея царство без предел
че имам орлови крила
и ноктете на орел.
Аз съм вихър и мъгла
не зная време, нито цел
в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж.

А ти си плаха гълъбица.
Напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.
И благослови тоя ден.

Изгубена те найдох - вездесъщ,
и те обгърнах, тъмен и могъщ.
Далеко ще те отнеса
отвъд най-смелата мечта.
Високо ще те изнеса
на горда самота
в призвездния предел.
Духът ми е орел.
И аз живея там.
Но аз съм сам...

Да бъда зной, да бъда скреж!
В подземни пламъци горях
и нивга никого не сгрях.
Без цел размах, без път стремеж!
В свръхземен студ се вкамених
и никого не разхладих.

Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица...
И благослови тоя ден.

Аз имам орлови нокте
и жар и лед - това са те
в ярка острота.
Далеко... и високо... там,
където аз живея сам,
другарка в будна самота,
ти в пламък ще се вледениш,
под кървав студ ще изгориш.

Че с ноктете на орел,
пронизал тая плът,
ще досегна твоя дух...
Далеко от света, високо над прахът,
в призвездния предел, -
зрение и слух -
ще бъде в огън тая плът,
а лед ще бъде твоя дух!

И горко ще ридаеш ти,
ще прокълнеш рождения си час
земята и небето ще кънти
от твоя стон, от твоя глас,

Тогаз ще дойде и часът
за нашия задружен път
на моето безумие часът,
за твоето блаженство кратък път!

И грабнал те в ноктете си тогаз,
с тебе лих ще полетя;
и както бурята премята
заграбен лист, така и аз
бясно ще те завъртя
между небето и земята.

Онуй, което чакам сам,
най щедро тебе ще го дам
в пиянство, в шемет над света
блаженството велико на смъртта..

И ще размахам пак крила
без път, в пориви и стремеж,
вихър и мъгла,
с нокте на хищник - зной и скреж...
И ще размахам пак крила,
понесъл горестно самин,
вихър и мъгла,
за тебе споменът един.

Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,
с орел орлица...
И благослови тоя ден!