|
СПИ ГРАДЪТ
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...
Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
на възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.
Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик защо, защо
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Публикувано за пръв път в сп. Съвременна мисъл, г. II, кн. 3 от 15.IV.1911 г.
|
Влез
Регистрация
Търсене
