ПОД СУРДИНКА


... И стало безпощадно ясно
жизнь прошумела и ушла.
А. Блок

Като безумна закана
на бог злопаметен, злорад,
крила отпуща вечер ранна
над моя скръбен винорад.

Пристъпят мълком сенки строги
и с тях пристъпя странно сам
часът на черните итоги -
на разкаяние и срам...

Де мойта свежа, росна зелен,
де грозда, в късен зной налян -
Ах, моят труд бе труд безценен
и блян безплоден - моят блян!

И де сега сърце да скрия,
де сетен плам да приютя
- Далече тътне лиха сприя
и дебне в мрака, дебне - Тя!. . .

Изминал пътя през лъките
на Любовта и Радостта,
незнайна власт ме в мрак покити,
аз бродя в гибелни места.

Аз тръпна в огнена замая
като прокудена лъча,
къде съм - диря и не зная,
къде съм - гасна и мълча.

А през запречените стволи
из безприютни глъбини
залутан стон за милост моли
и в неповолен грях вини.

То сякаш горко запленена,
далече в глъхналия лес,
звъни душата на Verlain'a
dis qu'as-tu fais de ta jeunesse!

Назад, през сънища стъмени,
аз впивам взор неутолен -
неутолен и блед пред мене
въстава моя минал ден.

И нечий глас през сълзи пита
защо меда е неизпит,
защо е скръбна Афродита,
а в прах покитен твоя щит

Нима затуй над теб звучаха
тръби на свят и светъл грях
и ти бе ту невинност плаха,
ту лих борец, ту строг монах,

та днес пред самата провала,
да разумееш с горка жал,
че аз в Живота съм те звала,
а ти си сам Смъртта избрал...

Живях в заключени простори,
в неумолима пустота
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.

Скверниха нищи мойто знаме,
враг - мойта девствена земя,
а над мощта и гордостта ми
измамна слава се надсмя.

И ето, свел очи, в които
безумна пропаст се вдълба,
с последен жар в сърце разбито
аз шъпна пламенна молба

Царице, спрях до твойте кули -
прати ми в презнощ вихрен стон,
кат бледен лист да ме отбрули
от моя обезлистен клон.


Този цикъл е отпечатан в сп. Звено, кн. 4-5 от IV-V.1914 г.
итоги (рус.) - изводи, равносметка
лиха сприя - яростна буря