ГОРА


Накрай полето, дето плавно слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра
- виши колони непреклонни успокоената Гора.

Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина
и в безответните й скути, като вълна подир вълна,
заглъхват хоровете страстни на многогласното поле
и подслон верен в час вечерен намират морните криле.

И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа
с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,
взори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,
пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,

а денем, лик когато свежда над примирената вода -
ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

Че дълги дни към хубост вярна в небег безцелен устремен
той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен
и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти,
последна радост да изведа, последна скръб да приюти...

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра -
виши колони непреконни успокоената Гора.

Стихотворението Гора е публикувано за първи път в сп. Смях, г. III, бр. 110 от 29.IX.1913 г.