НОЩ


Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта.

На срещната врата се спира да отвори
един развратник стар с едно полудете;
изгрял, угасва с тях и сетният прозорец
на стария хотел.

Разбит и уморен, нападнат от съня,
стражарят най-подир прибира се самотен;
остава в мрака зъл едно да бди окото
на пътния фенер.

Като река лъщи асфалтът под дъжда.
Дърветата трептят измръзнали и мокри.
Зловещо някъде под някой нисък покрив
барабани чадър.

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.

1928 г.