I

Кога ли аз ще мога, далече от мъглите
на шумний град, далече от грижа и тъга -
да вдъхна очарован свеж лъх посред горите,
на езеро кристално приседнал край брега

Но повече желал бих край тебе в упоенье,
море, любима люлко на първите ми дни,
да слушам плачовете на чайките пред мене,
от пяната разведрен на твоите вълни.

Че зимата ранила не плаши ме - разпръсвах
вси дарове вълшебни на свойта пролет аз,
и гроздът, що наесен узрея, не откъсвах,
от другите пожънат бе пълният ми клас...


II

Тъй дълго лукавата нощ ме гнети!
На своя прозорец, сломен,
о, утрина свежа, аз чакам, аз бдя -
побързай да блеснеш над мен!

Ела, ще се пръсне светликът ти злат
спокойно във мойте гърди,
тъй както прецежда по тъмний листак,
приемат го тихи води.

Ела и огледай се в погледа мой
о, ден, о, живителен зрак,
че с всеки свой удар сърцето ви днес
пристъпя към вечния мрак!