Тютюн

III глава - първа част

Колко е сега? - попита Зара.
- Виж показателя!... - отвърна басово мъжът, който седеше зад кормилото. - Деветдесет километра... Дребна работа.
- Чудесно!... Направете ги сто.
- Папа, не се вдетинявай - внезапно предупреди Мария.
Свистенето на вятъра отнесе думите й, но Спиридонов долови ясно сърдития тон на дъщеря си, който го накара веднага да намали скоростта. Стрелката на циферблата се завъртя на петдесет километра в час - смешна скорост за автомобил по добре поддържано и право шосе.
- Мария, боиш ли се? - разочаровано произнесе сочният глас на Зара.
Той беше кадифен и звънлив. Тембърът му подчерта сухата острота в гласа на Мария.
Зара усмихнато се обърна назад. Мургавото й лице имаше чертите на одалиска. То бе красиво, порочно и лекомислено, с цветната яркост на Lady’ Home journal, който беше единственото й четиво. Светлосиният тюрбан, омотан около главата й, засилваше тази яркост и подчертаваше безупречната елегантност на костюма й. Върху ревера на сакото й човек очакваше да види значката на американския колеж в Цариград, но подобна безвкусица не можеше да се допусне от дъщерята на бивш депутат. Прочутият колеж трябваше да личи по неуловимото съвършенство на личността. Думите на Зара бяха игрив упрек срещу хладната наблюдателност на Мария и знак към Спиридонов, че играта продължаваше.
Тя беше почнала тази игра отдавна, след дълги колебания, с известна мудност - дано станеше нещо, което да я осуети - и преди два дни беше стигнала до решителната й фаза, която се изрази в това пътуване. "Върви" - помисли тя с горчиво доволство, а после съзна, че бе невъзможно, недопустимо да не върви. С възрастта на Спиридонов тя можеше да се примири - макар да наближаваше шестдесет години, тялото му беше още изправено и здраво, а в орловия нос и хищните очи на едрото му лице имаше някаква пиратска красота. Но той беше баща на Мария и това я смущаваше. Какво проклето положение!...
Зара се замисли мрачно върху паричните въпроси в къщи и съзна изведнъж, че нямаше друг изход. Дълговете на баща й бяха пораснали катастрофално, а пенсията му и продажбата на последните бижута едва стигнаха да посрещнат нуждите й на елегантно момиче през летния сезон. Тя беше загубила и надеждата да се омъжи за приличен млад човек и вече отдавна обръщаше погледа си към други възможности. Под приличен човек тя разбираше богат и весел мъж, лишен от пуританската ограниченост на дребната буржоазия. Но тия мъже напоследък бяха поумнели значително и предпочитаха да правят изисканите момичета от бедния хайлайф свои любовници вместо съпруги.
Мария прие забележката безстрастно, с мъдрото примирение на човек, който разбираше неизбежния ход на събитията. Тя се ограничи да каже:
- Не флиртувай с баща ми, когато кара колата. Сега думите й се чуха ясно. Лицето на Зара трепна виновно и малко уплашено, а Спиридонов безуспешно се помъчи да определи дали в гласа на дъщеря му имаше истинско негодувание, или само закачка. Все пак той съзна, че Мария не желаеше да я смятат за наивна. Зара съзна същото и чувство на дълбока виновност изпълни гърдите й. Мария беше единственото същество, което не трябваше да се лъже.
- Ти почваш да ревнуваш - рече Зара, като се обърна втори път.
- Боя се само да не обърне колата. Той е; правил вече това;
- Сърдиш ли се наистина?
- Не. Но не го карай да върши глупости.
- Нека да го развеселим малко.
Красивият и стареещ пират не се измъчваше никога от печал, но обяснението беше приемливо. Разговорът се водеше на английски. И начинът, по който мислеха, беше пак английски - логика на индивиди, които от усет за приличие се преструваха на идиоти. Те дори бяха готови да повярват наистина в една лъжа. Мария кимна с глава. Да, добре беше да го развеселят. Нека си почине от работата. Това можеше да се повярва. Важното за Мария беше да не се съгласи външно с грубата очевидност, с противния факт, че Зара флиртува с баща й, че беше решила да му стане любовница. Това бе еднакво унизително за тримата. Мария направи гримаса и макар пушенето в открития автомобил да не беше много приятно, извади мъничката си сребърна табакера. Шофьорът, който седеше до нея, побърза да запали цигарата й. Той направи това почтително, ловко, пазейки с длани от въздушното течение пламъка на кибритената клечка. Но в очите му липсваше оня скрит котешки пламък, с който прелъстяваше слугините и би поднесъл по същия начин огън към цигарата на Зара. Мария не привличаше, не вълнуваше, не смущаваше мъжете по друг начин освен с богатството на баща си.
Чертите на лицето й наподобяваха неговите. Но вместо твърдостта и властната жизнена сила на пирата от сивите й очи, от тънките й, почти безкръвни устни лъхаше меланхолия на дъждовен ден. Това чувство, което будеше лицето й, се засилваше от пълната липса на грим. Тя също бе омотала главата си в цветен тюрбан, който правеше бледното й лице и пепеляворусата й коса още по-невзрачни. Единственото физически привлекателно нещо у нея бяха краката й - високи и стройни, - но тяхното въздействие се убиваше веднага от плоските гърди, от момчешката студенина в личността й.
Тя пое дима и се загледа неподвижно в полето с печалните си, лишени от блясък очи. Сутрешната прохлада изчезваше и над ожънатите ниви се спущаше омарата на летния ден. Тук-таме край селата пухтяха с бавен темп мотори на вършачки. Почернели от слънцето мъже със сламени шапки разтоварваха снопи. По изгорелите от сушата селски мери лениво пасяха овци. Дрипави овчарчета, подпрени на гегите си, гледаха втренчено автомобила, който се хлъзгаше по шосето, и хората в него. Кучетата им се спущаха към колата, тичаха след нея, а после изоставаха назад и лаеха злобно и продължително.
След разговора със Зара Мария почувствува облекчение. Така!... Формулата беше намерена. Закачките на Зара щяха да бъдат просто чудновато и невинно хрумване да се разсее един уморен човек. Сега вече Мария нямаше да се стеснява от подозрителната нежност, с която приятелката й се облягаше върху рамото на баща й, от намеците, които двамата си разменяха под формата на шеги. Тя си спомни и една друга формула, чрез която се отърва по същия начин от стеснението да понася в къщи любовника на майка си. Той беше ротмистър от гвардията, една кукла, един пуяк в червена униформа. Мария не можеше да го търпи, но трябваше да бъде любезна с него, за да създаде илюзията, че той идваше в къщи заради нея. Имаше трета формула, чрез която се спасяваше от досадата да бъде груба. Това беше преструвката, че се мисли за съблазнителна. Глутница от обожатели й се кълняха в любов и на всекиго тя трябваше да отговаря, че вярва в думите му, но не е решила още да се омъжва. Имаше четвърта формула - да приема раболепните ласкателства на професионални музиканти и да си дава вид, че е пианистка от класа, пета формула - да спасява гордостта на бедните си приятелки; шеста формула - да не я мислят за саможива. Целият й живот беше уплетен в мрежа от формули, с които обличаше и маскираше нищожеството, паденията и глупостите на хората, между които живееше. Сега Мария си спомняше тия формули една след друга и внезапно почувствува дълбока умора от търпението, с което ги понасяше. Ала тази умора не беше нравствено възмущение, нито бунт срещу тяхната необходимост. Тя просто искаше да почине, да се отърве за малко от мрежата им. Обзе я желание да остане сама, да не вижда никого, да поживее в място, където не я, познаваха. Усещаше нужда от десетина дни прост, естествен живот, без дансингите и компаниите на големите летовища, без миризмата на гума и бензин в София. Свиреше й се на пиано в тишината на вечерния здрач, когато боровете шумоляха, от планината полъхваше вятър и луната огряваше всичко с печална зеленикава светлина. Тя можеше да намери този покой в Чамкория, където имаха вила, но сега там летуваше майка й заедно с пуяка, облечен във венгерка и нагизден със сребърни бранденбурги. Не искаше да разваля идилията им. Майката й дъщерята се бяха споразумели - пак чрез формула - да не си пречат взаимно.
Мария беше наследила от баща си неговия ум, способността му да прониква в хората, отчасти егоизма му и дори малко от грабителския му инстинкт. Но тя беше лишена напълно от бликащата му жизненост. Умът й пречеше да затъва в глупостите на майка си. Тя не беше ни зла, ни великодушна. Способността й да прониква в хората и да разбира условностите беше притъпила нравственото й съзнание от детинство. А сега беше напълно уверена, че доброто и злото в действителност не съществуваха и че нямаше никаква нужда да се прави разлика между тях. Мария разбираше света, които я уморяваше с паденията си, но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ, че беше само сива, никому непотребна вещ.
Моторът зафуча пак и стрелката скочи отново на деветдесет километра. Татко Пиер - така го наричаха роднините и всички чиновници от фирмата - беше обладан пак от демона на скоростта. Зара събуждаше у него дивашката буйност, която на младини го караше да се хвърля и да печели в най-несигурни предприятия. Той беше забравил пак артериосклерозата, миокардита и остатъците от паралич в десния клепач след последния удар. Мария се наведе напред и хвърли поглед върху циферблата на скоростта. Стрелката показваше сто километра в час. Каросерията трепереше от напрежение, въздухът свистеше, а дърветата и храстите отлитаха назад като пометени от вихрушка. Е, папа го прекаляваше!... Мария беше готова да викне сърдито, но си спомни за формулата и замълча. Тя не се боеше от катастрофа Почувствува се само унизена от вдетиняването на баща си и от това, че Зара отново почваше да шарлатанствува с него. Двамата щяха да продължат на юг, към Солун, а може би и до Атина. Все пак това беше по-добре, отколкото да се показват заедно в София или Варна. Ако продължеха към Гърция, Мария щеше да остане в градеца да почине, да отдъхне сама в къщата до склада, за която едва си спомняше от детинство.
Зара се беше приближила до татко Пиер и го докосваше леко с рамото си. Изведнъж тя се дръпна, уплашена от мисълта, че Мария наблюдава отзад играта. Мария видя и това шарлатанство, но се престори, че не го забелязва и вместо гняв изпита съчувствие към приятелката си. Стори й се, че последната приличаше на безправна робиня, която беше изложена на пазара за продан и нямаше собствен избор. Всеки, който разполагаше с достатъчно пари, можеше да я купи. Небесносиният тюрбан, шоколаденият цвят на лицето, добит във Варна, и големите тъмни очи придаваха на красотата й нещо пламенно, отчаяно и трагично. Робинята търсеше собствения си купувач. Дали Мария не можеше да направи нещо и я спаси? Да й заговори направо? Да й даде пари? Да я посъветва кротко да се откаже от суетността и разсипничеството си, да не отива от къщи до сладкарницата с такси, да не прави по пет бални рокли на сезон? Не, всичко щеше да бъде напразно. У Зара имаше някакво безумно лекомислие, създадено от света, в който живееше. И това лекомислие, съчетано с липсата на доходи, я осъждаше по начало на падение, на безпътица, на унижения. След един месец тя отново щеше да почне игра с някой богат възрастен мъж. Имаше ли значение кой е той?
Ала въпреки това Мария продължаваше да изпитва съчувствие към приятелката си. Зара беше неопитна в новия път и може би си правеше илюзии за баща й. Никой досега не беше успял да оскубе, както трябва, татко Пиер, а най-малко с това можеха да се похвалят жените, На любовниците си той подаряваше най-много по-евтин тристаен апартамент и не много щедра издръжка, докато траеха връзките. Това беше нищо за богатството му. Сигурно нямаше да бъде по-великодушен и към Зара, освен ако последната не съумееше да изстиска от него с таланта на глезенето си малко повече, както успяваше да убеди баща си да подписва полици за роклите й.
Мария се усмихна печално. Всичко това беше унизително и щеше да предизвика клюки. Пак трябваше да се търси формула, която да обясни доходите на Зара и новите отношения. Например тя би могла да мине за секретарка на баща й. Но кой ли щеше да повярва в това?
Мария отново почувствува умора от формулата и престана да мисли. Татко Пиер намали скоростта. Шосето навлезе в хълмиста местност с червеникава песъчлива почва. Житните поля сториха място на тютюневи ниви с ярка отровна зеленина. Наближаваха градеца.
Пристигането на татко Пиер предизвика известна тревога, след която бързо настъпи успокоение. Чорбаджията не прояви никакъв интерес към работата в склада. Очевидно той беше дошел на разходка. Присъствието на двете момичета - дъщеря му и приятелката й - потвърди това предположение и опасението у другите ФЕФМИ, че покупките можеха да почнат "на зелено", утихна след няколко часа. Татко Пиер размени няколко думи само с главния майстор Баташки, на касиера и счетоводителя не обърна никакво внимание, а отсъствието на генерала изобщо не забеляза. След това той се разходи с момичетата из ливадата, разказвайки весели случки от младостта си. Към единадесет часа, когато стана горещо, тримата се прибраха в къщата до склада и останаха в нея. Шофьорът и прислужницата от канцеларията им донесоха ядене от най-добрия ресторант в града.
Между това в истифчийското отделение на склада стана една случка, която мина незабелязано. Закъснял и разсърден от лошата случайност, която му отне щастието да види чорбаджията, генералът изслуша мрачно тревожния доклад на племенника си за поведението на Борис. Двамата се отправиха бързо към истифчийското отделение, в което Борис преглеждаше балите и правеше някакви изчисления. Разговорът беше кратък. Генералът съобщи на Борис, че го уволнява. Обиди и непристойно държане в канцеларията не могли да се понасят. "Никотиана" е предприятие, в което работели скромни и честни служители, а не кариеристи. Който е недоволен от това, можел да си, търси място в друга фирма, където неразумни експерти могли да издигнат всеки негодник.
- Негодници сте вие -спокойно отговори Борис. След това се усмихна презрително и напусна работата.
Къщата бе строена преди двадесет години заедно със склада, след първите търговски успехи на татко Пиер и "Никотиана". Новобогаташкият вкус на госпожа Спиридонова беше претъпкал вътрешността й със сладникави и скъпи мебели, купени от чужбина. Позлатени дървени резби се съчетаваха разточително с блясък на огледала и тъмночервен плюш. Тук имаше и бездарни картини от местни художници, и пъстри вази, и смешни паравани, и стереоскопи с изгледи от Швейцария, където млечнобялата госпожа Спиридонова беше изучила френски в един пансион за девици. Ако човек влезеше в тази къща, веднага познаваше, че това е къща на милионер - но на провинциален милионер. Когато "Никотиана" обхвана с пипалата си всички тютюневи центрове и татко Пиер стана толкова богат, че дори персоналът на хотел "Адлона" в Берлин почна да забелязва щедростта му, съпрузите се преселиха в София. Къщата в градеца обаче те запазиха непокътната и тя остана като спомен от предишния им охолен и безвкусен, но много по-здрав живот от сегашния.
През време на обеда татко Пиер пи вино - макар лекарите да му забраняваха изрично това - и стана още по-приказлив. Зара добиваше все по-голяма смелост. Мария установи с изненада, че формулата за секретарка беше намерена вече от тях. Татко Пиер подхвърли идеята съвсем предпазливо, а Зара я подхвана веднага.
- Оставете шегата настрана - рече тя, дъвчейки печеното с апетита на здраво животно. - Аз ви предлагам наистина да стана ваша секретарка.
- Ако позволи Мария - ухилено отвърна татко Пиер.
- Мария ще даде добри сведения за мене.
- Да, ти си полиглот. - Гласът на Мария направи усилие да се покаже естествен, но остана глух. - Идеята не е лоша.
- Тогава да направим опит - предложи Зара. - Вземете ме в Гърция още сега.
Дори татко Пиер се почувствува стеснен от липсата й на такт.
- О, мила!... - рече той. - А баща ти?
- Ще го предупредя веднага по телефона.
- Но ти нямаш паспорт.
- Ще изпратим шофьора да го извади в София.
Мария почервеня, сякаш почувствува срама, който трябваше да изпита Зара. Глупавата прибързаност на приятелката й проваляше дори най-удобните формули. Мария знаеше, че паспортът на Зара вече беше изваден, а в куфара й се намираха вечерна рокля, костюм от шантунг и разни дреболии, необходими за топлия климат. Отиването на баща й по работа в Атина, придружаването му от Зара и Мария дотук и всичко, което приказваха сега, беше само жалка комедия, която трябваше да скрие истината, че двамата предварително бяха решили да заминат за Гърция сами. Дори Мария, която беше свикнала с формули, мъчно понасяше това. Но комедията трябваше да се изиграе докрай.
- Шофьорът би могъл да извади за един ден паспортите ви - рече татко Пиер, сякаш обмисляше предложението на Зара.
Паспортите?... Татко Пиер говореше за тях в множествено число и Мария пак почувствува раздразнение от това, че я смятат за идиот.
- Чакайте!... - каза тя. - Става дума само за един паспорт, нали?
- Как за един!... - Лицето на татко Пиер изрази престорено негодувание. - Ще дойдете и двете с мене.
Той погледна въпросително дъщеря си и зачака с тревога отговора й. Не беше изключено Мария да промени внезапно решението си и да тръгне с тях. Но някакъв остатък от нравствено съзнание, смешен и безполезен, го караше да покаже, че вижда необходимостта от формулите и уважава поне дъщеря си.
Мария заяви сухо:
- Аз няма да дойда с вас.
След като се наобядваха, татко Пиер полегна в стаята на Мария, чиито прозорци гледаха към ливадата с тополите. От изпитото вино сърцето му започна да бие неправилно. Това беше потискаща, неприятна аритмия, която трябваше да се лекува с режим и поради това изпълваше татко Пиер с гняв и презрение към лекарите, Та защо бяха, дявол да го вземе, тия шарлатани, ако не можеха да излекуват миокардита му?... Напук на лекарите той запали пура и реши да не обръща внимание на съветите им. По някаква причина, която окончателно затвърди убеждението му, че лекарите са глупци, пурата сякаш успокои сърцето му и аритмията изчезна. Татко Пиер се унесе и заспа.
Зара и Мария легнаха в широкото двойно легло на спалнята, в която съпрузите Спиридонови бяха проспали младините си. Макар прозорците през цялата сутрин да бяха стояли отворени, в стаята все още се чувствуваше дъх на мухъл и необитавано жилище. Сега той се смесваше с благоуханието на ориган и лаванда от пижамите на девойките. В жълтеникавия полумрак на стаята блещукаха старомодни мебели и огледала в позлатени рамки. В ъгъла на малка масичка стоеше иконостас, а над съпружеското легло висеше картина, изобразяваща Амур и Психея.
Мария се беше извърнала настрана, прекарваше разбъркано през паметта си спомени от детинство и се мъчеше да заспи. Зара също се мъчеше да заспи, използувайки бръмченето на един бръмбар, който се блъскаше в стъклата на прозорците и акомпанираше сънливо разводнените й мисли. От Атина можеха да се купят разни елегантни неща. Може би щяха да срещнат изискани чужденци, предимно английски туристи, и да прекарат забавно... Сънливото бръмчене на насекомото продължаваше и в мъглата на дрямката от изпитото вино мечтите на Зара ставаха все по-неясни. Но едно бързо и нервно раздрусване на пружината я разсъни изведнъж.
Мария се повдигна от леглото и облегната върху лакътя си, запали цигара. Спомените от детинство бяха разпръснали за миг дъждовните облаци на тъгата, която от години притискаше душата й. А после внезапно, без видима Причина, облаците се бяха схлупили отново и тя усети пак предишната печал, равна и тиха като безкраен скучен простор, който отвсякъде заобикаляше живота й.
Зара познаваше тия внезапни промени на настроението й още от колежа.
- Няма ли да спиш? - попита тя.
- Не.
Гласът на Мария прозвуча враждебно. "Подозира" - помисли Зара и мълчанието, което настъпи, й се стори непоносимо. Мария хвърли към нея изпълнен с досада поглед. За миг двете изпитаха желание да поговорят открито, но това желание се удари веднага в стената на формулите.
- Беше забавно, нали? - рече Зара.
- Кое?
- Флиртът с бата ти. ("Не се преструвай" - помисли тя.)
- Да, той има нужда от малко почивка. ("Колко си мръсна!")
- И аз помислих това.
- Но все пак двамата не трябва да прекалявате.
- Ах!. -. Добре, мила.
Зара се повдигна и облегната върху махагоновото табло на кревата, също запали цигара. Диалогът с думи, между които безмълвно с.е провираха мислите им, продължи отново.
- Мислех, че ми се сърдиш - рече Зара след малко.
- За какво? ("Не симулирай чувствителност!")
- Задето отивам с баща ти в Гърция
- Ваша работа.
- Защо не дойдеш и ти с нас?
- Защото е горещо.
- С автомобила няма да бъде горещо.
- Добре, ще помисля. ("Престани да лицемериш. Мога да дойда и да разваля всичко")
- Аз настоявам да дойдеш, защото ми е неудобно да пътувам с татко Пиер сама.
- Ах!... Така ли? - Мария се разсмя. ("Значи, търсиш параван!")
- Да, мила!... ("Само ти ли имаш право да пазиш името си?")
- Съжалявам много... Не ми се пътува далече. ("Нямам желание да се потя в горещината, за да пазя името ти.")
- Добре тогава. - Зара напрегнато обмисляше положението. - Ако останеш тук, после можем да кажем,че си била с нас.
- На кого да кажем това?
- На всички
Настъпи мълчание. Мария изпуши цигарата с стана от леглото и почна да се облича.
- Къде отиваш? - попита Зара.
- В ливадата. Тук е много горещо.
- Ще дойда и аз с тебе.
- О, моля те!... Остави ме сама.
Мария взе едно одеяло и излезе навън. Лъхна я миризма на тютюн, на гума и бензин. Шофьорът беше гарирал колата на сянка в градината и седнал на пейката, четеше увлекателен детективски роман, в който се описваха подвизите на един неимоверно престъпен тип от висшето общество. До него седеше младеж в износен костюм. За да отиде в ливадата, Мария трябваше да мине покрай тях. Когато наближи, шофьорът скочи и се поклони учтиво, а младежът, без да става, само едва-едва кимна с глава. Мария забеляза, че той имаше бледно, красиво и надменно лице с тъмни очи, които гледаха остро. Устните му бяха тънки, свити и техният особен израз на горчива студенина я порази. Тя почувствува нужда да се обърне, за да го види повторно, и когато направи това, погледът му, устремен в нея, стана изведнъж малко насмешлив. Това я раздразни. Стори й се, че той някак подигравателно очакваше обръщането й. - Тя ускори ленивите си крачки към ливадата и когато нагази в тревата, забрави за него.
Следобедната горещина беше почнала да намалява. От планината полъхваше прохлада, а наблизо, пенлива и бърза, шумеше реката. Тревата беше свежа, висока, избуяла й обсипана с яркожълти лютичета, по чиито цветове пълзяха калинки. Отнякъде се чу рев на магаре, който заглъхна в сънливата тишина.
Мария обиколи ливадата, търсейки сянка, и най-сетне намери удобно място под едно малко орехово дръвче близо до къщата. Тя постла одеялото и се изтегна върху него, като постави дланите си под тила. В съзнанието й изплуваха отново спомени от детинство. Бездънната синевина на небето създаваше общия фон на чувство за безкрайност, върху който се рееха прозрачни и чисти образи, размесени с тъмни сенки на досада или печал. Ето Мария като петгодишно дете, русо, пълничко, с вечно удивени очи, между купове играчки в стаята си или припкащо в ливадата под бдителното око на прислужницата. Никой не предполагаше, че това весело дете ще се превърне в меланхолична девойка, страдаща от нервно заболяване, което бавно напредваше и което лекарите не можеха или не желаеха да назоват. Ето майка й преди двадесет години, красива, нежна, и млечнобяла, преди да оглупее, преди да почне да подарява сребърни купи за конните състезания и да търси любовници между офицерите от гвардията. Ето татко Пиер в началото на своя път към богатството, енергичен и силен, преди да стане почитател на оперетните актриси и да почне да им купува апартаменти. Ето камилите, натоварени с тютюн - странни южни същества, които я пренасяха в царството на приказките, - и водачите им турци, с широки кожени пояси, с червени фесове и разноцветни чалми. Ето няколко деца приятелчета, които идваха на гости в къщи с майките си. Едно от тях беше момченце, красиво и тъжно, с парализиран крак. Слугинята го возеше в количка. После то заболя от дифтерит к умря. Мария изпитваше към него обич и нежност. Споменът от тази обич продължаваше да грее и досега в душата й като меко сияние. Образите от детинството ставаха все по-лъчисти, плуваха в някакво море от светлина и блаженство. И тогава тя заспа неусетно.
Когато се събуди, сянката се беше отместила и слънцето грееше в лицето й. Мария стана, премести одеялото и легна отново. По небето летяха гълъби, реката шумеше напевно и въздухът беше наситен с благоухание на свежа трева. Лъчезарните образи от миналото изплуваха отново в съзнанието й, но сега те бяха наситени с пронизваща тъга. После неусетно те изчезнаха, остана само тъгата и Мария се върна отново към обикновеното си равно, меланхолично настроение, към неприятните усещания, които идеха от тайнствената болест на нервите й. По рамото й сякаш пълзяха мравки, кожата върху едно от стъпалата й като че беше загубила своята чувствителност, левият й клепач тежеше, смъкваше се надолу и тя трябваше да прави постоянни усилия, за да го държи отворен. Мария си спомни сериозните загадъчни лица на лекарите, които правеха консулти и я лекуваха с инжекции. Нищо не излизаше от тяхното лекуване. И подобно на татко Пиер тя ги намрази, считаше ги за шарлатани, които я измъчваха.
Мария въздъхна дълбоко и тъжно, но примирено Все пак тука беше приятно. Намираше поне спокойствие и след заминаването на Зара и баща си можеше да свири колкото иска, за себе си, без да я слуша никой. Трябваше само да намери акордьор за пианото. То беше съвсем разстроено. Дали в града имаше акордьор? Ако нямаше, трябваше да повика от София.
Тя полежа още малко, гледайки гълъбите, които летяха като малки бели ангели, окъпани в злато и синевина. После стана, прибра одеялото и тръгна към къщи. Минавайки през градината, тя видя, че шофьора и колата ги нямаше, но младежът с износения костюм още седеше на скамейката. Какво търсеше тук? Присъствието му й се стори нахално. Когато те са тук, никой нямаше право да влиза в градината. Тя не съзна, че раздразнението, което изпита, се дължеше именно на интереса й към него. Тъмните му и остри очи пак се устремиха в нея, но сега вече без предишната насмешливост, сякаш се готвеха да и поискат нещо. Съмнението и за това изчезна, когато той се изправи внезапно и тръгна към нея. Мария неволно забави стъпките си. Сега, в няколкото мига, които протекоха, докато се приближаваше, тя успя да го разгледа по-добре. В лицето му имаше нещо твърде студено и твърде остро, за да се нарече приветливо. Но то не беше ни грубо, ни просташки самоуверено, ни досадно упорито. То беше просто лице на човек, който притежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност и стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си. Мария изпита безсмисленото усещане, че беше, виждала много пъти това лице. А после почувствува изведнъж, че не го беше виждала никъде и че това беше лицето на мъжа, когото бе желала, очаквала, търсила да види!... Тя искаше да отклони от него погледа си, но не можеше. Борис каза:
- Искам да видя господин Спиридонов.
- Него ли чакате? - попита Мария.
- Да. Но не зная дали е станал.
- Може би е станал. Часът е пет.
- Искам да поговоря с него.
- Баща ми познава ли ви?
- Не. Но аз съм чиновник от фирмата. Тази сутрин директорът ме уволни. Бих искал да кажа няколко думи на баща ви във връзка с това.
Мария притежаваше способността :да прониква в хората изведнъж по мигновените промени в израза на лицата им. по неуловимото трептене на погледа и гласа им. Тъжната необходимост да приема всекидневните притворства на хората, между които живееше, я беше научила на това. Значи, този младеж беше уволнен. Но нищо в личността, в говора и лицето му не показваше, че това уволнение се дължеше на неспособност. на леност или на долно мошеничество. Той изглеждаше само честолюбив, премного честолюбив и уверен в качествата си, за да понася заповеди или да бъде дребен чиновник във фирмата, за какъвто го издаваше износеният костюм и търпеливото чакане. Тази увереност в себе си беше отпечатана в израза на лицето му. Тя беше някак остра, нетърпелива и едва ли се харесваше на шефовете му. Но тъкмо тя го спасяваше от подозрението, че беше тежко провинен в службата си, и придаваше известна пламенност на твърдите му и ледени черти. Думата "уволнен" накара Мария да изпита съчувствие, но някакъв такт, някакъв женски инстинкт, който сега внезапно се беше събудил у нея, я накара да се покаже равнодушна към това хладно лице. Обзе я парливо желание да му помогне, но едновременно с това и порив да продължи разговора с него. Пристъпите на меланхолия отдавна бяха убили вкуса й към подобни игри и това внезапно, странно желание я удиви. Нима й се струваше толкова интересен този съвсем непознат, дребен провинциален чиновник от фирмата им? Смешно беше да открива с въображението си нещо у него.
Тя произнесе:
- Аз не зная дали баща ми ще се съгласи да разисква по този въпрос с вас. Грижите за персонала той предоставя на директорите си.
Той я погледна, сякаш беше изненадан от нейната осведоменост и равнодушие. Две мрачни ледени пламъчета светнаха враждебно в очите му.
- Въпросът, по който искам да говоря, засяга първо интересите на фирмата, а после уволнението ми - хладно забеляза той.
"О-хо!... - помисли тя. – Веднага побърза да ме намразиш. Това показва, че си доста сприхав и горделив. Но не мисли. че аз съм като баща си... Не мисли, че интересите на фирмата могат да ме накарат да ти помогна или не. Аз съм малко по-друга, отколкото мислиш."
- Тогава обърнете се към директора - посъветва го тя разсеяно.
- Та нали ви казах, че директорът ме уволни.
- Ах, да!... Това е жалко.
- Не, не е толкова жалко. - Гласът му издаде внезапен гняв срещу разсеяното й безразличие. - Аз мога да постъпя веднага в друга фирма на по-висока длъжност.
"Горделив - пак помисли тя. - Не обича да пълзи и да използува качествата си пред жените. Или може би върши това много умело, като се държи именно така."
Тя попита учудено:
- Защо не го направите?
- Защото преди това искам да разкрия някои неща в интереса на вашата фирма и да направя опит да остана в нея.
- Какво искате да разкриете?
- Това са неща, които не представляват интерес за вас.
"Значи, не разчиташ на мене? - помисли тя. - Добре, ще видим!"
- Аз предполагам, че баща ми няма да ви изслуша. За отделните клонове той държи отговорни само директорите и не се бърка в работата им.
- Случаят е по-особен.
- Той няма навик да отстъпва от принципите си.
- Все пак аз ще направя опит да го видя.
- Не ви предричам успех.
Той се усмихна, като че искаше да каже: "Ти си упорита, самомнителна и разглезена - истинска дъщеря на милионер!... Но не си въобразявай, че си интересна или хубава." После изведнъж лицето му стана мрачно. Може би планът му щеше да се провали. Той нямаше да успее, ако всичко не се обяснеше на Спиридонов подробно и ясно. Не се касаеше за уволнението на Борис, за кражбите на Баташки, за леността на директора и чиновниците, а за въвеждане на тонгата повсеместно и изведнъж във всички складове на "Никотиана". Това щеше да бъде лъвски удар. Това значеше грамаден гешефт, помитане на всички съперници в германския пазар. Джобовете на Борис бяха пълни с изчисления таблици и листчета, върху които бяха отбелязани накратко, по точки, главните моменти за извършването на покупките, манипулацията и спогодбите с оглед на промените, които изискваше ударът. Бяха предвидени всички възможни противодействия от работниците, конкурентите, политическите лица и стопанските институти, както и начините за тяхното преодоляване. Като че всички специалисти на фирмата бяха взели участие в изготвянето на този план. Той струваше на Борис много безсънни нощи, изтощително и напрегнато мислене, къртовска работа с таблици и статистики след отровната атмосфера и уморителния работен ден в склада. Ала великият човек, господин генералният директор на "Никотиана", едва ли имаше време да изслуша поне две думи от фантастичното предложение на своя нищожен, дребен, уволнен чиновник, когото дори не беше виждал. Може би дъщеря му имаше право. Може би почивката за него беше тъй скъпа, както и работата. Тогава на Борис не оставаше нищо друго, освен да напише изложението на пишеща машина и да го изпрати в централата или дома му като ония маниаци, които изпращаха до влиятелни хора планове за вечен мотор или за спасяване на света от икономически кризи. Но това щеше да го изложи веднага на подозрението, че представляваше един от тези маниаци. Оставаше още една много малка надежда: да заговори на Спиридонов в момента, когато последният излизаше от къщи да се качи в колата си. Но тъкмо в такива мигове големите хора бяха най-разсеяни, тъкмо когато бързат за някъде, просяците, глупците и маниаците ги отегчават най-силно. Не, и това нямаше да помогне. Едва сега Борис съзна колко труден беше пътят, по който искаше да тръгне, но пак не се отчая. Оставаха други възможности, други фирми, в които също можеше да: опита.
Мария забеляза как върху лицето му се появи израз на гняв и презрение, сякаш искаше да каже: "Ти и баща ти сте надути пуяци, но аз не обръщам внимание на това. Важното е да свърша работата си." Тя не знаеше, пък и не можеше да знае нищо за плановете му. За нея той си оставаше само обикновен, дребен чиновник, който искаше да бъде върнат на службата си. Може би в тая безработица уволнението означаваше; за него дълги месеци на лишения и хлопане по чужди врати, но той не желаеше, не се опитваше да я помоли за помощ дори с една учтива фраза, която нямаше да го унижи, дори поне с един намек в очите си. В тези тъмни и остри очи имаше някаква студена гордост, някаква неуязвима надменност, която по-скоро можеше да се изрази във верига от безогледни действия, отколкото да моли, И тогава пак й се стори, че той се отличаваше напълно от всички мъже, които беше срещала досега, от всичките й ухажори, които така напразно и угоднически я уверяваха, че е хубава, интересна, талантлива и съблазнителна. И тогава пак я осени парливото и странно усещане, че толкова жизнен и толкова твърд трябваше да бъде мъжът, когото желаеше да срещне и за когото мечтаеше в самотните часове на меланхолията си. Но тя все още не беше уверена в откритието си. Много пози и много хитрости я бяха разочаровали..Тя искаше да провери характера му докрай. Може би достатъчно беше да му направи само един двусмислен знак, че й харесва, за да освободи веднага пружината на раболепието му и дръзкото желание да опита щастието си по-нататък. Много мъже бяха правили това. Наистина тя рискуваше за малко гордостта си, но после можеше да я възстанови с един удар. Нека опита.
Тя повдигна глава и срещна очите му. В продължение на няколко секунди погледите им останаха втренчени един в друг, сякаш се мъчеха да проникнат в загадката на израза си. После тя се усмихна - това беше бледа, слаба, но все пак трептяща от кокетство усмивка на сивите й очи, на безкръвните й устни, която се явяваше у нея много рядко й приличаше на слаб слънчев лъч през разкъсаните облаци на дъждовен ден. Тази усмивка казваше: "Всичко зависи от мене." Тя почака малко, след това добави с погледа си: "Ти си доста особен и би могъл да ми харесаш." Пак почака, но и тази покана остана без отговор, удави се в непроницаемото спокойствие на очите му. Сега те не изразяваха ни гняв, ни насмешливост, нито дръзката поза на човек, който съзнаваше, че го харесват, но това не бяха също и очи, които се смущаваха. бягаха или искаха да • се скрият. Те бяха просто неуязвими, отчайващо недостъпни, пълни с неизвестност. "Хитрува - помисли тя.... Очаква да види докъде ще стигна." Тогава тя хвърли последната си карта и произнесе смело:
- Ще говоря на баща си за вас.
- Опитайте - каза той. - Може би ще ме приеме.