|
Тютюн
II глава - втора част
Тук-таме върху пейките, под дебелите сенки на чинарите и акациите, седяха безделници, които се прозяваха, или гимназисти, които учеха за наближаващите поправителни изпити през есента. Когато Лила минаваше покрай тях, те прекъсваха четенето си и после за дълго не можеха да се съсредоточат. Лила не им обърна никакво внимание, нито се разсърди на опитите им да завържат разговор. Но тя се обезпокои от един мъж с шарена вратовръзка и нови жълти обувки, за когото другарите от склада я бяха предупредили, че е агент на полицията. Непознатият мъж беше висок, с подпухнало лице и неприятни светли очи. Особено противни бяха ръцете му. Те й се сториха големи, хищни, костеливи, с някаква мъртвешка белота. Когато мина покрай скамейката му, той повдигна глава от вестника, който четеше, и очите му, тъжни и зли, се втренчиха неподвижно в нея. Но той веднага наведе глава и продължи равнодушно четенето. Лила почувствува слабо облекчение. Явно бе, че непознатият агент е дошел отскоро в града и се запознаваше повърхностно с жителите и обстановката му. За да провери дали не я следи, тя се обърна и го погледна бързо. Агентът, седнал гърбом към нея, продължаваше да чете вестника си. Лила отдъхна, но се успокои напълно едва когато навлезе в тесните пътеки на боровата гора и почна да мисли за Павел. Тя го обичаше с порива на интелигентно момиче от потиснатия свят на работниците, което търсеше и чакаше любовта също от образован човек. Но след дългата и мълчалива целувка, при която впиха устните си, тя първа съзна, че в живота на двамата имаше нещо по-важно от любовта, и рече бързо: - Говори сега! Павел се разсмя и отвърна задъхано: - Ти си сектантка дори в любовта. И продължи да я целува, защото я виждаше рядко, само когато идваше по партийна работа в града, и защото всичко в нея в този миг, от пъргавата мекота на гърдите и топлата влага на устните й до синкавия огън в очите й, събуждаше само любов. Той бе по-висок от нея и приличаше донякъде на Борис. Имаше кожа с кехлибарен оттенък, тъмни очи и права черна коса. Но лицето му бе лишено от женствената изтънченост, от затворената и неподвижна студенина, с която брат му омагьосваше момичетата. То бе по-грубо изсечено, с орлов нос, мъжествено и твърдо като у древен картагенски войник. Чувството за естественост го бе спасило от сектантската мода, която караше интелигентите комунисти да ходят лошо облечени и небръснати дори когато имаха възможност да се погрижат за външността си. Той носеше приличен летен костюм и чиста риза. - Кажи новините! - рече тя, като се освободи най-сетне от прегръдката му. Двамата приседнаха върху една полуизгнила скамейка в далечна и затънтена алея на гората. До това място стигаха рядко само влюбени двойки или безопасни чудаци. Сега наоколо нямаше никой. - Споровете се изострят! - произнесе той, като запали цигара. - Лукан е направил предложение да бъда снет от областния комитет. - Приеха ли го? - тревожно попита Лила. - Не, разбира се. Пропаднало е при гласуването. Преди две седмици имахме областна конференция на Витоша. Лукан беше пълномощник на Централния комитет. Разбих го жестоко по всички линии и го обвиних в пълно откъсване от Коминтерна. - Ти ненавиждаш много този човек!... - Да, ненавиждам го. - А баща ми е работил с него... Струва ми се, че е честен човек. - Честен, но тесногръд и упорит до безумие... Казвам ти всичко това, защото разчитам на тебе и на тукашните другари. Ако ме снемат от областния комитет, ще почна низова работа и ще я върша така, както ме учи собствената ми съвест. Не мога да търпя повече глупости... Ние не вършим нищо, а си играем на левичарство и революционна романтика. - Каза ли всичко това на конференцията? - Да, казах го. Лила се усмихна замислено. - Защо питаш? - рече той. - Защото Лукан ще ти плати хубавичко, когато се събере пленумът. - Мъчно ще успее! - Гласът на Павел издаде гняв и ожесточеност. - Целият Централен комитет може да увисне във въздуха, ако няма кой да изпълни решенията му. Смяната на курса ще дойде отдолу, ако Задграничното бюро и Коминтернът не намерят начин да я наложат отгоре. - Пазете се само да не разрушите вярата на работниците в партията... По-добре единно ръководство с погрешен курс, отколкото бездейни комитети от спорещи теоретици. - Не може да съществува единно ръководство с погрешен курс! - избухна той. - Тъкмо в това е силата на нашата партия! Сектантският курс я води към задънена улица, към пълно отделяне от работническата маса. А щом това е така, ръководството престава да бъде единно и в него не развива процес на борба. - Но този процес може да стане много опасен сега. Вие спорите, обвинявате се, снемате се от ръководни места, изключвате се като фракционери и в края на краищата бездействувате. А тук положението става неудържимо. Работниците могат да избият в стихийни и неподготвени акции. Не мога да си представя по-лош удар върху партията от това. Какво да правим и кого да слушаме ние, партийните деятели в низините? Какво да правя аз? - Борбата на мненията в ръководството е неизбежна, а дисциплината на партийните деятели - задължителна. Важното е как ще приложи вашият градски комитет директивата на Централния комитет за обща тютюнева стачка в страната. Твоята задача е да агитираш между работниците за търпение, докато градският комитет изясни становището си по този въпрос. - Казваш го ловко, но докато вие изясните положението, търпението на работниците ще се изчерпи. Господарите и чиновниците им се гаврят с нас. Майсторът на "Бяло море" е забранил оня ден на работниците да излизат от салона по нужда през работно време. Баща ми е протестирал възмутено и това е предизвикало уволнението му. В склада настъпила бъркотия, която завършила с побой над майстора и идване на полицията. Сега целият партиен актив в "Бяло море" е уволнен... Но ти не знаеш всичко това! Ти не знаеш, че преди десет дни полицията е потушила скандала в един своднически дом, в който са правени опити да бъдат привлечени и наши тютюноработнички. Лила се беше зачервила, говореше високо, в очите й святкаха гневни пламъчета. Павел я гледаше усмихнат и доволен. - Защо се смееш? - възмутено попита тя. - Защото ми харесваш - отговори той. - Омръзна ми да се шегуваш, когато не знаеш какво да отговориш. - Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност. - Тогава търси изход, а не се шегувай. За нас ножът е опрял о кокала. - Търся го и го намирам в разумни действия, които няма да уронят значението на партията. След няколко дни ще получите директиви за подготовка на стачката. - По кой "курс"? - с насмешка попита Лила. - По твоя или Лукановия? - По Лукановия, може ли иначе? - отново се разгорещи Павел. - Но това е най-безсмисленият, лишен от гъвкавост курс. Една подготовка без разчет на наличните сили, без съюзници, без широка платформа, която да обедини всички работници... Подготовка, която ще се изрази в удар във въздуха, в провал и разгром на партийните кадри... - Не ме агитирай! Слушала съм хиляди пъти от тебе това. Ти искаш да действуваме като социалдемократите, миролюбиво и безопасно, а това не води до нищо. - Говориш глупости! - извика той, като удари гневно с юмрук по коляното си. - Не викай! - засмя се тя. - Видиш партиен разговор. - За глухите и виковете са малко. - По-добре кажи какво конкретно ще правиш. - Задграничното бюро възложи на мене и на група другари от областния комитет да подготвим стачката в нашия град по изпитаното болшевишко разбиране... Това ще бъде опит, който после ще съпоставите с резултата от другите тютюневи центрове. - Значи, стачки с две различни платформи: Лукановата и вашата! Интересно понятие за единство в тактиката! Това ли наричаш ти разумно действие? - Престани да се шегуваш и да ме ядосваш! - с леко втвърден глас произнесе той. - Ние ще подготвим стачката само върху моята платформа и това ще почива върху единодушно решение на градския комитет... Казах ти, че разчитам на тукашните другари. Лила го погледна изпитателно. - Едно е да разчиташ, а съвсем друго - дали ще тръгнат с тебе - каза тя. - Аз зная какво мислят. Разчитам и на тебе. - На мене ли? - учудено попита тя. - Да, на тебе. И може би най-много, защото си в непосредствен допир с работниците. - А защо разчиташ на мене? - Защото ме обичаш и това ще ти помогне да ме разбереш. - Но аз мога да те обичам, без да мисля като тебе - рече Лила. - Нямам ли право? Тя съзна, че думите й, макар и произнесени шеговито, бяха решителни и удариха по най-чувствителното място на любовта й с Павел. - А какво мислиш именно? - попита той сухо. Лила усети горчиво внезапната студенина, в която се бе удавило предишното сърдечие на гласа му. - Мисля, че поведението ти е антипартийно - топло, но бавно и сериозно почна тя, като постави ръката си върху неговата. - Не по същество, а с оглед на нуждата от действия при сегашната обстановка. То противоречи на генералната партийна линия в тактиката, на установения начин, по който сме подготвяли и водили стачните борби досега. Задграничното бюро може да мисли каквото ще. То не познава местните условия. Директивите му разбъркват и раздвояват активистите, убиват вярата на работниците във върховното ръководство на партията... - Тази вяра се руши отдавна не от Задграничното бюро, а от Лукан, но ти не виждаш това - грубо я пресече той. - Ти си още неузряла, неоформена, заслепена от борбата в тесния сектор, на който се бориш. Не разбираш съществените отношения, губиш от погледа си останалите сектори. А борбата е сложна, свързана с хиляди странични проблеми. Тя не може да се води по простите схеми и лозунгчета, с които Лукан тъпче бедните ви работнически глави. - Виждам ти се проста, нали? - с тиха насмешка попита Лила. - Не, лошото е, че не си проста! - Гласът на Павел ставаше все по-враждебен. - Лошото е, че имаш качества на отличен партиен функционер! Лошото е, че в името на дисциплината, благородно задължение на всеки партиец, ще заблудиш десетки, стотици другари да не се отърсят навреме от сектантските глупости! А най-лошото от всичко е, че в дъното на душата си виждаш правотата на моето схващане, но някакво мрачно недоверие ти пречи да се съгласиш с него. - Недоверие ли? - повтори тя като безпомощно тъжно ехо. - Какво недоверие? - Това, което Лукан насажда непрекъснато у работниците към всеки интелигент! Това, което ти изрази преди малко към мене! Поведението му е антипартийно... Аз съм опортюнист, фракционер... Какво още? Успокой се! Не те считам за проста! Не искам да те използувам за вредителските си планове. Стой далеч от мене!... - Ти искаш да ми отнемеш правото да мисля самостоятелно - с болка възрази Лила. - О, така ли? Откога почна да решаваш самостоятелно въпроси, върху които ние си блъскаме главите от десет години? Не ти отнемам това право! Мисли каквото си искаш. Не искам помощ от тебе. Той млъкна и наведе глава. Сънливата тишина на гората се нарушаваше само от кълвачите, които чукаха с човките си по кората на боровете. Въздухът бе наситен с гъста миризма на смола. Някъде далеч еднообразно и тъжно свиреха щурци. През клоните на боровете прозираше ярката синевина на небето, която вече не радваше Лила. Сърцето й бе застинало в тръпка на внезапна печал, сякаш поразено от леснотата, с която нещо между нея и Павел започваше да се руши. - Помисли си дали трябва да се държиш с мене така - рече тя. - Именно с мене! Аз мисля, че ме обичаш тъкмо защото поставям партията над всичко, тъкмо защото решавам трудностите с разума си. - Продължавай и занапред. Никой не ти пречи. В гласа му прозвуча студенина, която я накара да потрепере. Той се беше навел и смучеше цигарата си, гледайки втренчено земята, с лакти, опрени на коленете. В дългите му крака, в широките плещи, в мургавото му лице и черна лъскава коса имаше някаква стара като живота сила, която накара Лила да провре ръката си под мишницата му и да каже тихо: - Няма ли да се разходим по-нататък? Той отговори студено и кратко: - Не. Лила дръпна бързо ръката си, изправи се и произнесе спокойно, сякаш нищо особено не се беше случило: - Тогава и аз ще си вървя по-рано. Кога ще се видим? Той отвърна разсеяно: - Не зная. Лила бавно оправи косата си. Бледосинкавите й очи се смееха горчиво и снизходително. Преди да си тръгне, тя попита с равнодушен, делови глас: - В "Никотиана" между работниците се подвизава някой си Макс Ешкенази... Познаваш ли го? - Да. - Що за човек е той? - Много умен и честен другар. Лила постоя още няколко секунди. Веждите й се бяха събрали замислено. - На мене не ми харесва особено! - произнесе тя внезапно. А Павел я удари с думите: - Възможно е. Той не харесва и на Лукан. Борис свърши работата в околийското финансово управление, за която беше излязъл от склада, и след като се раздели с Ирина, тръгна към долната част на града - квартала на тютюневите складове. Горещината беше намаляла. Той измина чаршията с нейните ханове, кръчми, сарачници, налбантници и железарски магазинчета, пред които всеки съботен ден евреи-продавачи и селяни се отдаваха на безкрайни пазарлъци. От дворищата на хановете лъхаше миризма на застоял животински тор, а кръчмите издаваха противен дъх на вкиснато вино и ракия. Пред железарските магазинчета между лопати, търнокопи, сандъци с пирони и чували със син камък седяха възрастни белобради евреи с нечисти калпачета на главите си. Те ронеха зърната на броениците си с някакъв особен и неразбираем за минувачите екстаз на душевен мир, докато синовете им, бледи и рахитични, шетаха вътре. Киното до синагогата звънеше настойчиво, обещавайки на зрителите си вълнуваща серия от подвизите на Буфало Бил. Борис трепна. Само преди една година му предлагаха да стане касиер в това кино, а сега го канеха в централата на "Източни тютюни". Една година - през която той не беше изостанал назад, а тютюневият мираж беше засиял по-ярко. Той отмина чаршията и зави към реката по тесните и миризливи улички в най-бедната част на града. Тук нямаше почти никаква зеленина. Жалките едноетажни къщици, измазани с вар, се притискаха една към друга, сякаш се срамуваха от изгледа си. В тесните дворове, през които течеха миризливи помийни вади, се мяркаха потънали в грижи жени, готови да се скарат истерично за най-дребното нещо. Никой не бе учил тия работнически жени на приветливи обноски и безкрайните тревоги на нищетата разкъсваха нервите им. По улицата играеха деца. Най-малките се търкаляха в праха само по ризки и при всяко обръщане показваха голите си мършави задничета. По-големите, чиято възраст беше още недостатъчна, за да бъдат изсмукани в тютюневите складове, играеха на ашици и се караха ожесточено помежду си. Никой не беше показал на тия деца красотата на човешкото достойнство и озлоблението нахлуваше в душите им още от най-крехка възраст. Най-сетне Борис излезе от тоя грозен квартал и стигна до складовете. Това бяха големи, многоетажни постройки, които струваха милиони. В плоските им фасади, в малките им квадратни прозорчета, в модерния им стил имаше нещо студено и бездушно като света, който ги бе построил. Складът на "Никотиана" приличаше отдалеч на допотопно чудовище и сякаш искаше да смаже с големината си съседните складове на другите фирми. Върху стената му, до желязната двукрила врата, през която се влизаше в двора, имаше плоча със златен надпис:
Н И К О Т И А Н А
акционерно дружество за износ на тютюни
По-надолу следваха имената на банките, дружествата и предприятията, които участвуваха в могъщата й капиталистическа шайка. Борис поздрави небрежно пазача македонец, застанал до входа, и влезе в дългия, но немного широк двор. През него минаваха работниците, за да влязат в манипулационните зали, и камионите, които идваха да откарат изработения и ферментирал тютюн. Някога тук влизаха и керваните от камили, които пренасяха стоката на юг към пристанищата на Бяло море. Но тия кервани, изпращани от гръцки търговци и навяващи романтиката на минали времена, отдавна бяха престанали да идват. Те бяха заместени от камионите на "Никотиана". Спиридонов се гордееше с това, че пръв беше успял да влезе във връзка с чужбина и да освободи българския тютюн от опеката на гръцките търговци. Ала нито производителите, нито работниците бяха станали по-щастливи от това. Един дълъг висок зид отделяше двора от градината, засадена с овошки и цветя. Зад градината се простираше ливада, оградена с бодлив тел, и алея от малки, грижливо поддържани тополи. Входът в градината беше забранен за работниците, но в нея можеха да почиват директорът и административният персонал. Между градината и ливадата се издигаше двуетажна постройка в стил рококо - някогашното жилище на Спиридонови, ключът от което беше поверен на касиера. В тази къща - мебелирана със старомоден и разточителен вкус - почиваха чорбаджиите или главният експерт със своите гости, когато идваха в града да прегледат някоя партида или се връщаха от лов на пъстърви в планината. Борис стигна до дъното на двора и през една малка врата с гранитни стълбички, която се намираше срещу входа на градината, влезе в канцеларското помещение. От дългия, полутъмен коридор, който водеше в другите отделения на склада, идеше глъчка от манипулационните зали, шум от вентилатори и остра миризма на тютюн. Кабинетът на директора беше отворен и празен - преминалият на търговска служба генерал още не бе дошел, а касиерът и счетоводителят, използувайки отсъствието му, бяха влезли в стаята на машинописката и се състезаваха пред нея в остроумие. Тя пушеше несръчно и отговаряше на шегите им с неприятен смях. Влизането на Борис прекъсна закачките им и ги накара да млъкнат. Нито машинописката, нито касиерът и счетоводителят го обичаха. Първата се дразнеше от безразличието му, а останалите - от работата му. Настъпи враждебно мълчание, в което касиерът пусна обичайната си стрела. - Как сте, господин експерте? - язвително попита той. Касиерът - противен тип с червендалесто лице и дръзки, опиянени от хитрост очици - беше сестрин син на генерала и минаваше за човек с бъдеще в тютюневата кариера. Той беше усвоил криво-ляво техническата работа и отдавна възнамеряваше да измести майстора в покупките или поне да стане съучастник в кражбите му. Но макар да беше твърде сигурен в себе си, както и във влиянието на вуйчо си пред Спиридонов, усърдието на Борис го дразнеше. - На мене наистина ми предлагат да стана експерт - отговори Борис, - а ти цял живот ще си останеш канцеларско леке. Той облече работната си престилка от кафяв док и спокойно излезе от стаята. - Върна ти го тъпкано - възхитено рече машинописката след излизането на Борис. Касиерът драсна кибрит и запали цигара, но от яд изтърва клечката и без малко щеше да изгори новия си костюм. - Маниак!... - произнесе той, като почервеня от гняв. - Също като баща си... Още довечера ще кажа на директора да го уволни. Като излезе от стаята на машинописката, Борис се усмихна на случката и по тъмния коридор тръгна към манипулационното помещение. Той съзна за хиляден път, че всички го мразеха - и директорът, и чиновниците, и майсторите, и работниците, - но късно се сещаха да му пречат. Всички усещаха болезнено превъзходството му на способен човек. Каквото предричаше - излизаше вярно, каквото намисляше - свършваше добре, каквото кажеше - удряше силно и на място. Директорът отхвърляше инициативите му, но после ги провеждаше, за да ги припише на себе си. Майсторите го ругаеха, но тайно подобряваха работата си. Работниците го мразеха, но му се подчиняваха. Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна. Наистина Борис беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци, но светът на тютюна не се интересуваше от това. Студеният закон за печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора. Най-сетне той беше изплувал над черната работа в склада, над упойващата миризма, над отровния и коварен прах, който разяждаше дробовете и докарваше малокръвие. Техниката на тютюневото предприятие му се беше подчинила. Той можеше да почне някак и сега. Но защо му е да бъде дребен търгаш, да продава малки партиди на едрите хищници, да печели по два-три лева на килограм, когато след няколко години, с още малко труд и търпение, можеше да граби десеторно повече. Пътят към малкия, но всемогъщ кръг на олигархиите, от който започваха международните връзки, минаваше през "Никотиана". Той влезе в един от салоните за манипулация и веднага му се стори, че някой натъпка в ушите му памук - тъй глухо и уморително бръмчеха вентилаторите, които никога не успяваха да прочистят достатъчно въздуха. Залата беше изпълнена, както обикновено, с жълтеникав тютюнев прах, който висеше над работниците като вълна от отровен газ. Имаше нещо отвратително и жестоко в тоя дразнещ, лютив, ситен като мъгла прах, който проникваше веднага в очите, носа, устата, в гърлото и белите дробове, в косата и във всички гънки на дрехите, така че дори когато човек излезеше от склада, пак не можеше да се отърве от него. Той имаше някаква особена, смолиста, подобна на опиум миризма, която отначало беше приятна и действуваше като благоухание, а после насищаше и ставаше сладникава и противна. В салона имаше и друга миризма, също противна, но не тъй вредна, която идеше от изпаренията на хората, от анемичните и мършави работнически тела, заковани по тезгяхите, изпотени мъчително в горещината и задухата на летния ден. Тук работеха бременни жени, които осъждаха плода си на хилав живот още в утробата, навъсени мъже, които мислеха за безработицата през зимата, тъжни девойки с изпита жизненост, момчета без бъдеще, загрижени и нерадостни хора от всякаква възраст, които бяха намерили изход от нищетата срещу продажба на здравето си в склада на "Никотиана". И цялата тази тълпа от измъчени хора, за които някои разправяха, че продават свободно труда си, сега работеше трескаво, бъбреше злобно, кашляше остро, гълташе туберкулозни храчки и бършеше потта си с мръсни и влажни кърпи, по които се беше наслоил тютюнев прах. Пожълтели и мършави пръсти сортираха бързо отровните листа, нареждаха пастали, връзваха денкове. Вдървени от неподвижно седене колена правеха опити да се раздвижат. Задръстени от праха гърди копнееха за чист въздух. Уморени лица и възпалени очи чакаха звънеца, който щеше да прекрати най-сетне безкрайния работен ден. Все още беше времето, когато поне началникът на манипулацията не предизвикваше спорове между господари и работници. Тютюнът се обработваше на "широк пастал", който позволяваше манипулацията да почне от ранна пролет и така скъсяваше тежкия сезон на безработицата. Селските бали се развързваха от "актармаджиите", които сортираха тютюна на отделни купчинки според качеството на листата му. Тия купчинки се нареждаха на дъсчици и отнасяха на "пазара", където стоеше майсторът или помощникът му. Майсторът - и затова именно беше майстор - събираше купчинките от еднакво качество и други, по-големи еднородни купове, като проверяваше работата на актармаджиите и изпращаше куповете по "тезгяхите". При всеки тезгях работеха по една "чистачка" и три "пасталджийки", които пък от своя страна се деляха на "левачка", "деснячка" и "капакчийка". Чистачката сортираше листата, изпратени от пазара, на "дясно", на "ляво", на "десен капак" и "ляв капак". Пасталджийките вземаха от листата, които чистачката беше разпределила, и ги редяха на калъпчетата на "леви" и "десни" пастали и на "капаци". Пасталите се отнасяха при "денкчията", който ги "чистеше" отново, т. е. отстраняваше и поставяше на съответните места погрешно сложените листа. След това денкчията започваше да "гради" денка в специален сандък, чиито вътрешни стени бяха покрити с платно, като поставяше пасталите в редове - "сари", - и то така, че десните пастали и десните капаци идваха вдясно, а левите - вляво. Отгоре и отдолу на денка се поставяха по един непрекъснат ред от капаци. Така приготвеният денк се отнасяше в помещенията за ферментация. Тази наглед проста работа далеч не се извършваше тъй мъчително, както изглеждаше. Сортирането на листата, разпознаването на неуловимите за обикновения наблюдател белези, по които се различаваха един от друг, изискваше напрежение, което фирмите мислеха, че заплащат твърде щедро, та по разни начини, чрез малки възнаграждения, заобикалящи забраната на закона да се работи на парче, се стараеха да повишат печалбата от труда. И така, докато прахът и отровата разяждаха здравето, желанието да се прибави чрез допълнително усърдие някой и друг лев към надницата изхабяваше нервите. Постоянно избухваха спречквания между актармаджиите и помощник-майстора при пазара, между чистачките и майстора, между пасталджийките и денкчията, тъй като грешките и постиженията се отбелязваха в листовете, които Борис беше въвел за всеки работник. Борбата за хляб правеше мъжете груби, а жените - свадливи. Озлобени и ядосани гласове ругаеха нервно. В края на краищата всичко се струпваше върху пасталджийките - най-низшата и безропотна категория работнички. Майсторът ги заплашваше с уволнение, ако продължават да чупят листата на скъпоценния "каба кулак". Те се разплакваха и пожълтелите им сухи пръсти започваха да пипат по-внимателно, но тогава пък работата вървеше бавно и мирът се нарушаваше от протестите на денкчиите, които искаха да прибавят към надницата си премията за един денк повече. Но в тази уморена, изнервена маса от потиснати хора, които привидно бяха разединени, съществуваше всъщност рядко единодушие. То се проявяваше, когато майсторът прекаляваше в грубостите си или когато някому прилошаваше от отровните изпарения на тютюна. Ако майсторът имаше неблагоразумието да обиди с неприлична дума някоя от работничките, всички останали скачаха от местата си и като разярени тигрици се спущаха към него. Те търпяха лични обиди от хората на своята класа, но не можеха да понасят оскърбления, идещи от господарите и слугите им. Ако някому прилошееше от задухата, всички викаха гневно и застрашително да се отворят прозорците, без да се грижат, че влагата или сухотата на въздуха можеха да повредят тютюна. Още по-силно се проявяваше солидарността на тия хора в стачни дни или през гладните месеци на зимната безработица. Тогава от тяхната привидна грубост, от тяхното ожесточение и разпри изникваха човешката топлота, съчувствието и взаимната помощ. Но нито господарите, нито слугите им подозираха това. Когато Борис влезе в залата, дребнавите кавги и полугласните разговори стихнаха. Помощник-майсторът, който седеше при пазара и до тоя момент само от време на време изругаваше някого, стана внезапно много делови и се развика възмутено срещу работниците. Тия кучи синове ги мързяло да работят. Ядели хляба на фирмата "бадява" и щели да докарат чорбаджиите до просяшка тояга. Той беше дребно четиридесетгодишно кьосе с гъста коса и писклив глас на евнух. Работниците не му обърнаха никакво внимание. Те знаеха, а също и Борис, че това беше една от неврастеничните подлости на майстора, който се нагаждаше ту към едната, ту към другата от враждуващите страни. Пред работниците говореше срещу чорбаджиите, а пред чорбаджиите и чиновниците им ругаеше работниците. В съзнанието му имаше постоянна тревога, че е заплашен от гнева на господарите, от стачките на работниците, от интриги, уволнение или безработица. Майсторът разбираше от работата си, но беше нещастен на болезнен подлизурко, слухтеше непрекъснато и съобщаваше "под секрет" на директора най-фантастични подозрения. Ледената самоувереност на Борис той тълкуваше чисто по своему. Борис беше шпионин, поставен от чорбаджиите, за да следи кой как работи. И това го накара да удвои усърдието си. Той изригна срещу работниците писклив водопад от най-мръсни ругатни. Но и сега никой не му се озъби. Напротив, всички се наместиха върху дъските и сламените възглавници и почнаха още по-усърдно да редят пасталите. Настъпи тишина. Чуваха се само бръмченето на вентилаторите и стъпките на актармаджиите, които носеха на пазара дъсчици с купчинки тютюн. Присъствието на Борис сковаваше всички. Това проклето хлапе забелязваше безпогрешно май-малките опущения, вписваше ги в тефтерчето си, докладваше на директора и накрай уволняваше всички, които работеха бавно или разсеяно. Езикът му беше отровен като жило и никой не смееше да му възрази. Борис обиколи салона, като се взираше внимателно в купчинките от червеникави тютюневи листа. При денкчиите той се спря. Изненада го присъствието на един нов работник, когото не беше виждал досега. Непознатият бе между тридесет и четиридесет години, с червена коса и подпухнало, обсипано с лунички лице. Работеше мълчаливо и сръчно. - Как се казваш? - попита Борис. Работникът довърши последната сара и бавно повдигна глава. Сивите му очи посрещнаха с досада острия поглед на Борис. - Мене ли питаш? - рече той глупаво, сякаш искаше да спечели време за отговора си. - Тебе, ами кого!... - Макс Ешкенази - каза работникът. - Откъде дойде! - От София? - В коя фирма работеше там? - В "Джебел". Ръцете на непознатия бяха загрубели, мазолести, но погледът му издаваше достойнството на образован човек. От месец насам разузнаването на фирмите донасяше, че между работниците са плъзнали комунистически агитатори. Озлобеното, безполезно и разпокъсано хленчене срещу ниските надници беше сторило място на подозрително мълчание - сигурен белег, че работниците подготвяха акция. - Защо се премести тук? - попита Борис. Лицето на денкчията прие глупав и добродушен вид, сякаш този интимен въпрос го поласка. - Сгодих се - ухилено обясни той. - Хареса ми тукашна мома. - А кой те препоръча в нашия склад? - Господин Костов, главният експерт. "Добре си се осигурил" - с насмешка помисли Борис. После той извади тефтерчето си, записа името на Макс Ешкенази и постави срещу него едно кръстче, което значеше "подозрителен". Сивите очи на работника проследиха враждебно и мрачно тефтерчето. - Продължавай - каза Борис. Той мина в съседния салон, където на един тезгях се бяха събрали сякаш на конференция почти всички изключени от гимназията ръководители на маркс-ленинските кръжоци. Приемането им в склада беше една от най-големите глупости на директора, който си въобразяваше, че думите "цар" и "отечество" можеха да трогнат дори джебчиите от криминалното отделение на затвора. При разглеждането на делото им изключените дадоха съмнително обещание да станат добри граждани, а това създаде такъв пристъп на патриотично великодушие у генерала, щото той още на другия ден ги прие на работа в "Никотиана". Така тези нехранимайковци сполучиха да се отърват от затвора и сега сееха отново комунистическа зараза. Всичко това щеше да струва скъпо на фирмата. Но имаше и друго, което още по-силно вбесяваше Борис. Между тези типове се мъдреше и Стефан, малкият му брат. Какъв коз в ръцете на директора, на чиновниците, на главния майстори, на цялата паплач от бездарници и шмекери, която спъваше напредъка на Борис в "Никотиана"! Да имаш брат комунист беше семеен порок, незаличимо и мръсно петно, което отнемаше всяка възможност за напредък. Двамата братя, големият и малкият, се втренчиха мрачно един в друг. Стефан беше навършил седемнадесет години и минаваше за най-хубавия от тримата синове на Редингота. Той беше висок, мършав, с черна коса и правилно лице с матов оттенък. Срещу него седеше някакво момиче с изпъкнали скули и чип нос. То имаше остри зеленикави очи, които гледаха присмехулно. Това момиче беше дъщеря на железничар и също изключено от гимназията. Останалите младежи, момичета и момчета, макар и по-дребни на ръст, не отстъпваха по дързост. Когато Борис стигна до тезгяха им, те млъкнаха изведнъж и се съсредоточиха в работата си. Но имаше нещо предизвикателно и двусмислено в усърдието им. Лицата им си останаха присмехулни и самоуверени, движенията отсечени, гръбнаците изправени, а това сякаш оскърбяваше скъпоценната стока, която манипулираха. Когато трябваше да поемат листата от пазара или да предадат пасталите на денкчията, те правеха това с вирнати глави и небрежна усмивка, сякаш искаха да кажат: "Ние нямаме намерение да правим кариера от тази работа". "Гамени" - гневно помисли Борис. През главата му мина редицата от полицейски мерки, които щеше да поиска от държавата срещу тях, ако станеше тютюнев магнат. В мрачното безсилие на своята бедност той беше обмислил дори това. - Чистач!... - внезапно произнесе дъщерята на железничаря. - вие поставяте надясно счупени листа. Тя вдигна един счупен лист и го показа на Стефан, който беше чистачът. Гласът й заедно с обръщението на "вие" прозвуча условно, с явна цел да предизвика смях. Няколко младежи се изкикотиха. Стефан грабна счупения лист и го хвърли в купчината на левите капаци. - Повече съзнание!... - назидателно рече девойката, а после внезапно преправи гласа си и викна пискливо като помощник-майстора: - Вие ядете хляба на фирмата "бадява". - Кучи синове! - добави някой с остър фалцет. Кикотенето стана всеобщо и заля целия салон. Лицето на Борис се изкриви от гняв. - Ще млъкнете ли? - яростно викна той. - Гамени! - А майсторът възпитан господин ли е? - попита девойката. - Вие го карате да се държи така - високо произнесе Борис. - У вас няма никаква съвест. Настъпи мълчание, в което внезапно се чу гласът на Стефан. - Слушай, момче - обърна се той към брат си. - Я не ставай толкова съвестен!... Човек би помислил, че си главен акционер във фирмата. Борис направи няколко крачки към него, сякаш искаше да го удари, но се спря изведнъж. Стефан седеше неуязвимо от другата страна на тезгяха. Двамата братя се гледаха злобно, предизвикателно, готови да се хвърлят всеки момент един върху друг. - Хулиган!... - изсъска Борис. - Не забравяй, че имаш дело в полицията. - Ще помня винаги. - А-ха, почваш пак?... - Върви да докладваш. Задушен от гняв, Борис тръгна към истифчийското отделение, искайки да избегне скандала. "Истиф" наричаха подготовката на тютюна за ферментиране. Истифът беше толкова важен, колкото и самата манипулация. Балите се поставяха да ферментират в различни положения - на "плака" или на "побивка", - за да придобият и запазят своя "таф", или нормално съдържание на влага. Влажните бали поставяха в горните етажи, а сухите - в долните или в избата. Ако ферментацията не се извършеше правилно, тютюнът мухлясваше или изсъхваше. Тогава партидата се считаше за "изтървана", което влечеше загуба в качеството и количеството й. Понякога изтърваните партиди се обезценяваха напълно. Ако някои от балите почваха да ферментират бързо, те овлажняваха и се затопляха. Тогава из се правеше "тарак" - разхлабване на канапите, с които бяха вързани - или пък ги разваляха напълно и поставяха пасталите им да изсъхнат върху кръгли дъски - "текерлъци". На оставените да ферментират бали се правеше и "алабура", която се състоеше в поставянето на долните отгоре и обратно, пак според състоянието на влагата, в която се намираха. За всички тия манипулации, чиято навременност също изискваше опитна преценка, се грижеха "истифчиите" и техният шеф - "истифчибашията". Във ферментационните помещения нямаше толкова прах, но затова пък тук миризмата на тютюна беше още по-остра и замайваща. Вентилатори тук изобщо не се допускаха, тъй като вкараният въздух можеше да повреди тафа. Дори прозорците, които бяха малки, квадратни, затворени с кепенци и плътни пердета, се отваряха само в определени часове на деня. В тия грамадни, полуосветени с електричество помещения ферментираха стотици хиляди килограми тютюн. Балите излъчваха цяла гама от миризми, в която опитното обоняние можеше да различи дисонансите на мухъл и спареност от хармоничното благоухание на смолисти вещества и етерни масла. Само никотинът не издаваше миризма. Невидимата му отрова действуваше главно в салоните за манипулация, така че истифчиите бяха по-запазени. Но имаше трагедия и в техния занаят. Отначало на всеки истифчия се поверяваха по триста или четиристотин бали. С напредването на ферментацията обаче грижата около балите намаляваше и този брой се увеличаваше постепенно до две хиляди, за да се не товари с излишни разноски "каймето" - средната цена на изработения тютюн. Тогава истифчибашията намаляваше броя на подчинените си, като уволняваше излишните работници и задържаше само ония от тях, които жертвуваха най-усърдно здравето си за печалбите на фирмата. Борис обиколи етажите, извади тефтерчето си и задраска имената на четирима души, които истифчибашията щеше да уволни днес. Спиридонов не трябваше да забележи излишни работници в склада.
|