Cis Moll - Славейков


Това произведение представлява философски размисъл на поета за съдбата на един от най-великите хора, живели на този свят - композитора Бетховен, краят на живота на когото преминава в трагична за твореца глухота. Чрез съдбата на гениалната личност Пенчо Славейков разкрива смисъла и същността на човешкия живот, постигайки метафизична дълбочина в изобразяване на най-висшите ценности в човешкото съществуване. Стихотворението се предхожда от епиграф “So pocht das Schicksal an die Pforte” /Съдбата чука на вратата”/, смисълът на който представлява лайтмотив на петата симфония на композитора. Образът на съдбата като че ли се пренася от произведението на Бетховен в една творба, посветена на него. Със сигурност можем да кажем, че тази връзка не е случайна. Поетът подчертава с това органичната връзка на сътворението на изкуството с живота на самия творец.
В началото на стихотворението се появява образът на Бетховен, застанал пред отворения прозорец, пред погледа на който е изобразена прекрасната картина на лятна нощ. Поетичното описание на нощта е пресъздадено с помощта на красиви епитети и метафорични изрази:

“Таинствена и чудна лятна нощ
полъхваше с дихание си морно,
и леяха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха со тях
в градината събудените вейки.”

Природната картина не намира отзвук в душата на Бетховен, той не забелязва нейната красота - вече съществува стена между него и външния свят: той не само не чува звуците на природата, но и гледа без да вижда нейните прелести. Затова описанието на нощта се прекъсва с едно лаконично изречение: “Нощта бе ясна”, което е противопоставено по смисъл и емоционална нагласа на състоянието на композитора, предадени чрез следващите думи: “...но злокобен мрак се сбираше Бетховену в душата...”.
С вътрешен смисъл и дълбок подтекст е наситено наречието “тихо”, което се появява в началото на първия и също така в началото на втория пасаж на творбата: “Отмахна той завесите и тихо застана...”; “И тихо отдръпна се назад,”. Тишината е символ и синоним на глухотата, обгърнала човека. Тишината вече започва да обсебва цялото му съществуване, неговите движения “заглъхват”, стават тихи: “тихо застана”, “тихо... отдръпна се”. Но тази тишина се прекъсва с бурен вихър от звуци на свирещия на роял глух композитор. Поетът употребява тази смислова антитеза “тишина - звук” за да подчертае драматизма на изобразяваната ситуацията. В същото време това противопоставяне придава динамизъм на повествованието като след това звуците на рояла веднага се прекъсват и героят е обхванат пак от злокобни мрачни мисли.
Следва монологът на глухия творец, в който звучи отчаяние и безнадеждност. Той сравнява себе си със слепеца, за когото няма слънце, а само “адский ужас” на безпросветна нощ. Само звуците на музиката придаваха смисъл на неговото съществуване, но сега, когато те изчезнаха за музиканта изчезват навеки и слънчевите лъчи, с които той отъждествява живота. В този смисъл за Бетховен /а също така и за автора на това стихотворение/ слънце, музика и живот са синоними и неразделно съществуващи същности.
Жестока е иронията на съдбата на този гений, преследваща го навсякъде:

“...со своя злобен и ужасен смях:
“Твореца на хармонията глух!””

Образът на неотстъпната съдба прераства в образ на неумолимата смърт, която като призрак неотстъпно следва развитието на действието на произведението: в началото на произведението ние виждаме “смъртнобледен лик” на твореца с безпомощно отпуснати ръце, след това тя вече го облъхва с мраз - ”витаеше веч сянката на смърт”, по-нататък следва въпрос-възклицание - “В смъртта покой?!” В този риторичен въпрос вече чувстваме непокорство, несъгласие, неподчинение на съдбата. Затова, когато Бетховен в порива си към живота и музиката започва отново да свири изоставеното свое творение, душата му, която е неподвластна на смъртта, захвърля смъртните окови.
Лирическия герой на това произведение стига до прозрение, че не със сетива човекът вижда и чува, а с душата си “из Света Светих”. “И Омир бил е сляп”, но виждал е по-ясно от хиляди зрящи хора, притежавайки висше, духовно зрение той е прониквал в същността на нещата. Преживявайки душевни страдания и поставяйки многобройни въпроси пред себе си, творецът намира и отговор на тях, който се изразява в това, че човекът и изкуството живеят чрез “всемогъщий дух”. Естеството на всеобщото съществуване бие във всяко сърце и пронизва с висшата си сетивност всяко живо същество. Героят възклицава:

“И загубата на единний слух
не лесно тъй убива идеалът,
когато него В и с ш и й С л у х поддържа!”

Проникнал дълбоко в изследването на човешката душа и смисъла на живота, Славейков в това свое произведение наистина намира едно философско разрешение на трагизма съпътстващ единичното човешко съществуване. Той го свързва с цялото битие, разглежда го като неразделна част от Божието творение и негово проявление в конкретността. Поетът отбелязва, че чрез великото страдание човекът може да постигне откровението на истината:

“Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.”

Постигнал това прозрение преди смъртта си Бетховен започва да свири, извличайки “в хармония и дивна и надвластна” метежни звуци, в които той намираше покой на своя дух, превъзмогнал смъртта. Музиката, която той свири за последен път е необикновена, тя не може да бъде разбрана от неговия ученик, който случайно влиза в стаята. Той задава въпроси, дали това е изблик на безумие? Да не би учителят му е изгубил “паметта за формата и строя”? Дали това е нов закон за хармонията?
Произведението завършва със сравнението на Бетховен с Прометей, който като древногръцкия митически герой запали хорските сърца с небесен пламък:

“Ти на съдбата няма що да робщеш.
Ти имаш свой особен дял... Ти сне
от небесата пламък прометеев,
да го запалиш в хорските сърца
и, възгорени, да ги възвисиш. -
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир”.

В началото на тази творба душата на героя се намира в хаос, тя не може да понесе страданието, което съдбата му е отредила. След мъчителни терзания и съмнения обаче настъпва успокоение и просветление, пътят на гения минава през смъртта, но с това той постига безсмъртието.
В поемата “Cis moll” е изобразен Бетховен. Това е произведение за героиката на творческата личност, погълната от борбата за изкуството. Славейков проявява истинско новаторство, като за първи път у нас изследва вътрешния мир на артиста, пресъздава образа на мъченика на изкуството. Той изразява идеята, че творчеството е мостът за сливане на личността с обществото, на човека и света. Както чрез образа на Шели, така и чрез образа на Бетховен Славейков изповядва своите концепции за човешкото съвършенство и за всепоглъщащата сила на изкуството, което измества личния живот и само става смисъл на живота.
В “Cis moll” Славейков възпява дръзновеното величие на духа на музиканта. Личности като Бетховен движат напредъка на човешкото общество, разкриват пред хората неподозирани хоризонти на красотата.